малко off но затова пък много лично

Всъщност случая при мен е точно този. Ама не го приех като шамар, а като задължение, знам ли защо...
 Баща ми почти не  е присъствал в живота ми, въпреки ,че го виждах от време на време, а и  не живеехме далече. Нямам спомени да са се карали с майка ми, нямам  спомени да е направил нещо за нас, като дете и не съм очаквала да направи нещо ,освен да ми даде сигурността ,че имам татко, който да ме прегърне и защити. Та дори и да не живеехме заедно. За едно малко дете, особено момиче, бащата е много важна фигура . Аз лично оная несигурност в детството,породена от липсата на бащина подкрепа и закрила никога няма да я преодолея. И нуждата да бъда обичана.
 Но това не ми попречи да се грижа за баща ми, когато изневиделица се появи тежко болен. Нямаше кой друг да го направи. Приех го в къщи и заедно се борехме ,ако може да се каже ,че е борба , агонията на напредналия рак. Не можех да го оставя сам и незащитен. Е, после почина - но поне не беше сам. Не се чувствам по-благородна , защото не съм му тряснала вратата под носа, просто знам какво е да си сам в тежък момент. Не съм му простила само защото никога не съм му била сърдита. Но не можах да плача за него.

Ето това е една прекрасна илюстрация на това, че животът е несправедлив. Значи той цял живот оаквал без извинение пейзажа обаче дъщерята понеже е добра и всепрощаваща и ще му държи ръката на смъртния одър.
Малко ала 'като ти ударят шамар обърни си и другата буза'.
 
Не може някой хора все да ги подминава. Това, че ти е родител, не значи задължително че всичко му е простено.
Да, благородно е да прощаваш, но кой дойде и прости на теб?

Иначе - да - вярвам, че човек с мозък ще разбере какво представляват родителите му. И двамата. Ще му е мъчно - че единият е глупак. НО - ще се подпиша с 2 ръце под това - никой не може да ме убеди, че детето губи повече, отколкото губя аз. То губи един никаквец който няма да му е вкъщата да го учи да ходи с обувки и да не си мие зъбите вечер..... ето конкретно лошия пример за който ви говорех - какво ще стане ако той даде лош пример на детето - верно, не живее у нас и не го вижда кога си мие зъбите - но спокойно може да го научи да си ходи вкъщи с обувките. Та мисълта ми е - детето губи един никаквец, но това, което аз губя - като свободно време и нерви дали ще успея да осигуря сам самичка с 2те си ръце всичко за това дете - това, което аз губя, е дълги години от живота си .... Незнам дали ме разбрахте.
Да, детето може и да спечели нещо ако се вижда с никаквеца, на който не му дреме живо ли е здраво ли е който се обажда 1нъж на полугодие да пита за него.
....
Сори ...
Аз май забравих, че аз си карах бременността сама, а вие не сте - тук са други казуси.
Дадох само насоки за мислене.
[/quote]
Това е точно така 

Каси,
И преди съм  ти казвала, че съм преживявала неща и по-болезнени от това да те зарежат бременна, макар че и това го има в списъка ми....Така, че знам за какво говориш.... Просто мисля, че си много млада още, много ти е наранена душата и много ти е въбунтуван духа.....не  е от това, че аз виждаш ли съм всеопрощаваща.... просто живота те научава да не си толкова краен, толкова всеизискващ и толкова категоричен...

Ти, а и други момичета от форума имате една идеализирана, абсолютизирана представа за "БАЩАТА" и настървено я търсите, искате да я постигнете, но само от това няма да се променят реалностите....
Аз не познавам много бащи на мои приятели, нито бащи на моята възраст, които да прекарват целенасочено отделено време с  децата си, да водят на риба или каквото и да е друго от този списък... обикновено са" непричом" към възпитанието на децата, обикновено майките са  и за галене и за наказване, обикновено са заети със свои неща и децата са малко като фон.
НО ТОВА НЕ ГИ ПРАВИ ЛОШИ ХОРА ИЛИ ГЛУПАЦИ! Ето в това разбиране се корени основната разлика между нас.

Освен това от позицията на тези ми години, виждам много неща, на които аз СЕГА ПЛАЩАМ ЦЕНАТА, неща които съм нямала, които не съм могла да получа и  които са оформили непреодолими липси в мен.... неща за които никой не е виновен, защото така са могли, така са разбирали тогава нещата, така са ме учили.
Не правим ли ние същото сега за децата си???
Не следваме ли своите представи, своите категорични основания за едно или друго??? Как си сигурна, че ти като майка, ще успееш наистина да дадеш на детето си точно това, от което то се нуждае, не което ти смяташ за добро??? Аз, с две деца вече, едното в пубертета изобщо не съм сигурна, че давам най-доброто.... И тогава как бих могла да съдя някой, който ми е дал каквото има и колкото може????
Никой не може да надскочи себе си...Сигурна съм, че  баща ми ме обича, малко странна  е тая любов, малко неразбираема на моменти, но това  е неговия начин...както и аз обичам децата си по единствения начин, по който мога, а дали това ще се окаже добре за тях, само Бог знае.....

Съзнам че детето има тази потребност - и точно затова не съм правила опит да лиша бащата от родителски права и не съм го ограничавала с вижданията с детето /те не че са много чести/.
 
Аз не страдам от това, че грижите и възпитанието на детето са изцяло мой ангажимент. Напротив аз бях тази която взе решението, че неискам детето да расте в тази семейна обстановка която беше в къщи, съзнавайки че ще съм САМА.
Смятам, че съм разграничила отношенията между мен и бащата и между детето и бащата, затова съм и позволила когато се сети да я вижда , а не да се заяждам за определени дни или часове на вземания и т.н.
Сигурно изпитвам гняв към него, особено когато кара момиченцето ми да страда. Неразбирам - ЗАЩО го прави - при положение, че когато виждаш едно дете на 2-3 месеца за 2-3 часа, можеш да се въздържаш от простотии и да се опиташ да покажеш интерес към него, а не да го разплакваш и после да му звъниш по телефона и да му казваш, че за всичко е виновна майка му.
А за това, че детенцето ми помъдрява не значи че ще спре да се разстройва от това отношение. Надявам се да направи за себе си равносметка кой какъв е. След последния разговор с баща си тя плачейки направи умозаключението "Ама него изобщо не го е грижа за мен, как може да ми предложи да пътувам сама с влак, за да отида при него, той сигурно би ме оставил сама да пътувам, а ти мамо даже до училището сама не ме пускаш, а ме водиш всеки ден. Май е по-добре да не ме пускаш при него." - не можех да повярвам на ушите си, а приятелят ми само дето не подскачаше от радост. Вярвам, че това е просто началото, но искам да направя нещо което да намали болката й.

Явно това е голямата разлика - аз познавам достатъчно бащи /част от тях даже и като съпрузи са ОК/, които полагат грижи за децата си - водят ги по паркове, градинки, играят си с тях, забавляват ги и взимат решения относно насоките на развитието им. Вярно е, че не се занимават с детайли, но са там и децата не са фон.
Не си спомням дали моят баща ме е водил по паркове и градинки, но помня че когато се е налагало да взимам някакви решения /дори и сега/ е до мен, и в трудни моменти в живота ми /а и на детето ми/ ТОЙ и майка ми са до нас.
Явно имаме различно изградени представи за семейство - поради различно стеклите се обстоятелства в детството. Може би заради това за някой е по-трудно да приемат безотговорността на единия родител.

Защо не й кажеш нещо, което да го оправдае? Аз бих казала нещо от сорта - "Баща ти не знае, че не е редно да пътуваш сама."

Jaly1, не се опитвай да обясниш необясними неща. Надявам се повечето момичета тук да мислят един ден като теб и мен, не заради друго, а защото за тях ще е по-добре. Но те сами трябва да извървят пътя до там, не могат да го прескочат.

Иначе и аз се ядосвам на бившия понякога и ми иде да го гръмна... но предпочитам Бог да свърши работата с наказанията, а не аз да съм съдника. Не искам аз да въздавам справедливост - има кой да го стори. Да не говорим, че не мога да смятам моята гледна точка по въпроса за всемирна, колкото и очевидна да ми се вижда тя. И най-важното - глупаво е да виня някой, че не става за баща като АЗ съм тази, която го е избрала този 'някой' и явно изначалната грешка е моя, не негова. Ако решиш да създаваш семейство с някой, който /както каза Каси/ не си мие зъбите вечер - трябва да очакваш, че той ще продължи да не си ги мие и след като детето се роди, а няма да стане перфектен щото аз така съм си го представяла.

Това време - с оправдаването - при мен отмина. Имаше време когато го оправдавах за всяка негова глупост, но вече НЕ.
Просто обясних на дъщеря си, че ако иска да отиде при него - аз ще се погрижа - ще я закарам до там и ще я прибера когато поиска да си дойде. Казах й за пътуването да не се притеснява, че няма да се наложи да прави неща които я притесняват и са опасни. Не съм давала оценка и не съм коментирала пред нея изказвания и постъпките на баща й. 

Нали не се опитваш да кажеш, че човек не се учи /когато има желание/, не търпи развитие и не се променя. Никой не се ражда - майка или баща - а се учи да бъде такъв и постоянно се променя и развива. Мисля, че никой не е станал баща - само с появата на бебето, става баща в момента в който се грижи за детето.
П.П. "Лесно е да станеш баща, трудно е да останеш такъв"

Твърдя, че като съм избрала безотговорен мъж /в моя случай/ за баща на детето си, е наивно от моя страна да очаквам той да постъпва отговорно като баща. Това е всичко.

Hymera, много трудни въпроси задаваш...

Няма еднозначни отговори /поне за мен/. В общия случай е добре поне да знаеш кой е биологичния ти родите/баща. В общия случай е добре да го виждаш...

Това, което аз застъпвам е да се остави детето само да преценява /според това колко може и когато може/ и то да реши като максимално малко му се влияе. Когато обаче майката се чувства обидена, ядосана, сърдита или подобно няма как да не предава тези свои чувства на детето си, дори и нищо да не казва. Детето се чувства объркано, избирайки между майка си и баща си, между себе си и майка си ... Много по-лошо се отразява отколкото да види само, че баща му е безотговорен или не си мие зъбите. Защото в първия случай то се чувства така сякаш наранява единия родител, а във втория...? Просто разбира, че родителите не са съвършенни малко по-рано отколкото би сторил това иначе. Което в общия случай не ти вреди, а напротив.

Тази посока сме я чепкали до безкрайност. Да, би могъл теортично човек да се променя, но защо една жена ще предполага, че даден мъж ще иска, ще може  и наистина ще тръгне да се променя, само защото на нея така й се иска и така и харесва???
Единственото, в което съм сигурна, е че детето ЩЕ ИСКА ДА ПОЗНАВА И ДА ВИЖДА биологичния си родител. Защото това е така, самата аз не съм напълно убедена, но дъщеря ми расте в изключително сложни условия и вичко, което пиша е продиктувано от личен опит. Тя си има кой да я обича, да замества напълно биологичния й баща  и въпреки редките срещи- не само не го забрави, но за моя абсолютна изненада едва дочака да проговори хубаво, за да може да си задава въпросите свързани с него.


Възможно е за това да си права, разбира се, че представата и идеята за семействто се оформят много рано и този много раннен опит има огромно значение. Но ето ти един интересен факт- съпругът ми е живял в префектното семейство- сем. почивки  2 пъти в годината, шах и тенис на маса с таткото.... беше напълно готов да си разбием брака само 3 години след сключването му. Аз без да имам тези "щастливи" обстоятелства зад гърба си( нашите се разведоха, когато бях 10-12г) се борих с цялата си душа и сърце за тзои брак и загубих битката......Затова мога само да кажа каквото вече написала Иса:
 
Иса, знам само, че негатвния опит е  ЕДИНСТВЕНИЯТ ОПИТ от който човек се учи:)) така, че не пожелавам на никого добитата от мен мъдрост, но пък как хубаво пиша

ОКей очевидно не могат да се надскочат, ама това не ги прави добри хора!и бащи!

Моят баща ме е водил къде ли не. На кънки, на бридж.. и т.н. и т.н. той си има други кусури и доскоро мислех, че е лош баща - но!!! много много неща съм научила от него.
Искам мъжа ми да е поне толкова добър.
Поне толкова.
Иначе не го искам.
И за детето няма да е от полза.
На какво ще го научи. Та той умее само да свири на китара криво ляво - нищо повече.
Да, може да го научи на нотите.
А дано.
На живот няма да го научи.
И после ще стане както момичето е описало малко по-надолу - ще легне и ще викне - айде сега Кристияне идвай.
Ми не става така.
Пак ще кажа - това, че не могат да надскочат себе си НЕ ГИ ПРАВИ ДОСТОЙНИ И ДОБРИ ХОРА. И заслужаващи нещо....

А за това, че ние сме ги избирали тия мъже. Ми нали знаете как ги избираме. Ми влюбваме се. Заобичваме, привързваме се и малко по малко сме в капана, в който обаче отсрещната страна вече не е идеалната, започва изтрезняването, ... става омагьосан кръг, защото ти вече искаш този човек променен, но и вече дотолкова си се срастнал с него, че искаш точно него, а не някой друг, не от навик, не от любов, а от ПРИВЪРЗАНОСТ и ПРИЯТЕЛСТВО. И вече връщане назад няма. А когато този човек започне "да си показва рогата" не след 1/2 година, а след 3. Тогава толкова си затънал в блатото от разнообразни емоции и минало, които те свързват с него, че нямаш сили да се измъкнеш.
А в основата на всичко - не е разума - а секса. За съжаление.
Ако беше разума... щеше да има безброй мъже, които никога нямаше да са били с жена.
Но светът е така устроен, че мъжкарите печелят с външни преимущества - и някои са облагодетелствани, и въпреки, че нямат никакви други предимства, успяват да хванат такива балъчки като нас. Ама аз съм далече от мисълта, че ние сме виновни - че не сме гледали.
То просто понякога е по-силно от тебе.
Преди 2 месеца отново го преживях - повярвайте ми, просто е по-силно от мене.
Мисля че ме разбрахте.