Шефове гадняри

Преди години имах ужасен шеф. По всички критерии. Крещене, обиждане, псуване, замеряне с предмети, тотално унижение. Беше свиня, без никакво извинение. Всичките му познати и партньори го познават като такъв и те също го наричат така. Дори са ме питали как го търпя и защо съм още там. Две години и половина издържах и си тръгнах с гръм и трясък заслужаваха го без предизвестие. Много неща научих там, това ме държеше толкова време. Но към края се бях докарала до хапчета от нерви и реших, че здравето ми е по-важно. Веднъж толкова се бяхме скарали, защото аз не съм му мълчала, а него това го вбесяваше, че хвърли по мен един много луксозен комплект със синьо джони и го счупи естествено . Той си тръгна от работа, а аз отворих друга бутилка уиски от неговите и сипах на колегите хахаа. Пих едно голямо и си тръгнах

С никакви шефове не искам да работя вече. Всякакви видове съм имала. Е, чак такъв - да крещи и чупи, не.

Първият път когато попаднах на такава шефка си тръгнах след 2-3 месеца. Но явно не поумнях, защото вторият път търпях доста години. Накрая от нерви започнах да се разболявам физически. Чак тогава си казах, че здравето ми е по-важно. Тогава разбрах, че е достатъчно да работя, за да оцелеем. Не ми трябват материални луксове. Здравето е лукс, който не мога да си позволя да загубя окончателно, затова вече работя само колкото е необходимода си получа заплатата. Шефовете ми в момента са свестни. Колеги, които досега не са попадали на гадни шефове не могат да оценят сегашните, но аз ги оценявам , стъпвайки на база опита си с гадове. Заплатата ми не е голяма, но не е и мизерна. На този етап ми е достатъчна, за да не мизерстваме, но недостатъчна, за да си позволим някои  удоволствия. Важно ми е, че имам време за детето си.

В педишната ми работа, шефката ми беше такова чудо. Хипер амбициозна, но и много комплексирана. Успяваше да води всякакви "бойлуци" за клиенти, от които после обслужилите ги имаха проблеми, това за не любимите от персонала. Няма смисъл от късаненна нерви, взех си чантичката и напуснах. Няма заплата, която да ви плати душевния комфорт.

Моят бивш шеф беше леко кофти. Като цяло некомпетентен и непризващ, че не знае. Налучкваше някакви неща и после от 100 пресъхнали от много време кладенеца вода вадеше и едва ли не се караше защо аз не знам иначе ме сваляше, всякакви глупости ми е писал, въпреки че аз съм омъжена, а той сгаджосан. Накрая пък ми каза, че ме били взели заради краката . Хубавото беше, че ни защитаваше.
Сегашният ми прях ръководител е много готин, но милия няма време и като започнеш да задаваш въпрос той отговаря преди да си питал и реално не е разбрал въпросът. Другият минус е, че през денят се засичаме за 2 часа и реално той не знае какво се случва при нас.
Има и добри фирми, за жалост не са български... Поне аз не съм срещала.

Така е. Това е основният недостатък на българските баш шефове - въобще не знаят какво се случва във фирмата.

Имах шефка, която мразеше всеки нов във фирмата. Държеше се отвратително от 1 ден. Нарочно ми нагласяше смените да съм до късно вечерта, а знаеше, че се прибирам сама, пеша, по 40 минути в тъмното, в 10 вечерта (нямаше градски транспорт от работа до нас, толкова късно)/ Даже много пъти е минавала с колата покрай мен и никога не предложи да ме закара до нас, нищо, че сме в една посока. След 6 месеца "изпитателен" срок, като дойде нов колега, вече реши, че можем да сме приятелки и насочи цялата си омраза към новия... Даже колко пъти ме е хвалела, че съм корава, щото не съм напуснала... Сега се чудя защо съм търпяла, но наистина бях в безизходица и ми трябваше дохода. Колко пъти съм се прибирала разплакана...

Никога, никой от шефовете ми не ми е викал. Макар че е имало случай когато съм присъствал на скандали в които шефовете ми са се карали на други, но на мен не.
Сега работя във 7-та фирма по ред. Забелязъл съм че ако си някакви вид шеф, около 2 години ти трябват за да пропаднеш. Наглед нормални хора за 2 години след повишеието стават нетърпими задници.
Жал ми е било за колежките понякога.

Иначе също съм забелязъл, че човек се учи от шефовете си. Аз съм имал около 10 само двама са били наистина качествени хора, като специалисти и лидери. Явно не е толкова лесно. Аз бях също шеф за 2 и половина години. Като напуснах, бях на 30 и мойте подчинени мъжаги над 40, ами всички си поревахме. 😁 Мисля че съм бил добър шеф.

Моята знаеше много добре, но беше хванала изпълнителния директор за ... сещате се къде и си правеше каквото иска. Отвратителен човек, издържах 1 година, защото приятелите и майка ми все ми казваха "Хайде, можеш, никъде няма хубаво, така е в живота". След като напуснах с около 5-6 килограма надолу от нерви и като се насочих към сегашното ми поприще разбрах, че този начин на мислене "Търпи, защото животът е гаден" е мнооооого грешен.

И аз останах толкова дълго на пъвата си и най-гадна работа (гадна, защото шефът беше ужасен), защото майка ми все ми казваше: "Търпи, защото на работа е така. Все има по някой такъв". Категорично не съм съгласна с тези твърдения. Аз по-скоро казвам: "Който търси, намира" Това е в сила особено за по-големите градове.

Здравейте и от мен

В последните 4 години трудно се задържам на едно работно място именно поради шефовете гадняри Стигнала съм до извода, че здравето ми е на първо място, с два кредита съм, но не ми пука.
В момента искам да развивам свой си бизнес и повече не желая да работя за идиоти ... Дори и само хляб да ям - да знам, че аз съм си шеф.
На последната ми работа освен, че шефката беше гадна интригантка, беше и неграмотна - не знаеше как се пише думата "дълъг" с Г или с К ... Казах й хич да не й дреме, пише се с К.Р ) Станах и си тръгнах.
Преди 19 години на първата ми работа - шефката ми беше психично болна и пиеше лекарства, назначени със зелена рецепта.
Аз млада и красива, тя стара, ниска, грозна и с психо отклонения.  Трябваше да ми плащат за вредни условия на труд, никой не искаше да работи с нея. После разбрах защо - още я сънувам ...

Здравейте!
Четейки Ви разберам, че не съм единствената и то в много аспекти.
10 години работех не лоша работа, но тя беше докато учех.
Когато се дипломирах и потърсих работа по специалността си започнаха проблемите ми, който ме доведоха до много тежко здравословно състояние и тежка операция, която трудно преживях.
Съжалявам, че търпях всеки един от ужастните шефове с който се сблъсках. Не са мятали по мен предмети, но всекидневният психически тормоз е нещо ужастно и е нещо което те погубва бавно и сигурно, но кагато си в безизходица търпиш. В случая трабваше да търпя, защото нямах никакъв стаж и опит по специалността си. За съжаление, колкото и работодателя да смених за последните 4 години с надеждата, че ще попадна на някой, който не идва на работа за да си изтръсква нервите и да мрази и обижда някого, не мога да попадна на такова място. Скоро започнах работа след тежката операция и за съжаление отново се сблъсквам със дълбока провинциална простотия и пасивно-агресивно поведение, отяждане, язвителни забележки целящи да те изкарат тъп и прост, отказ да ти се показват нови неща свързани със работата, игнор, говорене с надсмешка. Колежката която по принцип трябва да ме обучава явно смята, че веднъж казано набързо е всъщност много добро обяснение и повече не е нужно, и ако не си разбрал си е твой проблем и явно си тъп и прост и не можеш да работиш, затова започват и с обидите и шушуканията зад гърба. Това ме тормози страшно много. Сладките неща като шоколад и прочие са ми строго забранени, а от този стрес и ужастна работна обстановка започнах да се тъпча всеки ден, а това означава че много си вредя. За съжаление отново съм в безизходица. Операцията и боледуването ме изтощиха много финансово, нямам кредити, но съм в състояние в което само си повтарям "не си купувай абсолютно нищо", защото утре може да ти кажат, че си освободен и отново нямаш работа. Не си купих нищо дори за рождения ден, който имах наскоро. Само почерпих скромно колегите и това беше.
Много съжалявам за много неща. За професията, която семейството ми ме накара на сила да уча и упражнявам, за търпенето на колеги и шефове гадняри, за парите, които вложих в образование, за изгубеното време в учене. Защото сега когато напусна или ме освободят (което неизменно ще се случи), ще отида да работя каквато и да е работа, само и само за да мога да се издържам и всички дипломи и сертификати за езици, които имам ще отидат по дяволите и в кофата за боклук. Обяснявам си го като съдба, но много ми тежи. Положих много усилия, а ефектът е от тях е нулев.
Извинявайте ако съм се отклонила от темата. Но шефовете и колегите гадняри са навсякъде. Няма никаква работна етика у нас, всеки гледа да те смачка както може и това му е цел номер едно от първия ден.

Оф, на майка ми философията... Като го чуя това „Да не мислиш, че на другите места е по-хубаво” и ми идва да и отвъртя един шамар, нищо, че ми е майка. Ами, по-хубаво е. Втората ми работа беше по-хубава от първата, третата по-хубава от втората и т.н. Сега уча и ще сменям сферата на работа и пак майка ми не спира да НЕ ме подкрепя и да опява как трябва да си стоя на сегашната ми работа. Шефа не е гаден сега, но ме дразни, некомпетентен е и не оценява кой какво реално върши, иначе е „мека Мария”. Но аз се изнервям да работя с некадърници, особено, ако са ми шефове и съм „чао”.

И друг път съм писала за бившата ми работа. С такова облекчение си тръгнах от там, не е истина.

Шефката беше една бабичка на 70 г., обаче не пуска кокала, свикнала да командори и да се прави на велика. В началото уж всичко ок, после обаче се почва изискване да се остава след работа и то до 9-10 ч. вечерта, всеки ден /щото имало работа/, а на другия да си пак в 8,30 на работа. При което ѝ казах, че аз имам семейство и нямам намерение да работя до 10 ч. всеки ден. Започна да крещи, че съм била несериозна, че така не се работело, не съм гледала на фирмата като на своя. Отговорих ѝ, че всъщност фирмата не е моя и да не си позволява да ми крещи, щото си грабвам чантето и няма и да се обърна.
Имаше някакви мании за величие и беше компетентна по всичко. Все се страхуваше, че някой я краде. Беше вдигала скандал на един от шофьорите, че по разходна норма излизало еди колко си литра да са изгорени, а той изгорил с 1,5 л. повече.....страшна драма!
Да не казвам колко пъти си заспиваше на стола зад бюрото.

Имаше наглостта да ми обяснява как нищо не работя, а в момента, в който ѝ казах, че напускам - "Аууу, ама то сега кой ще работи?!?" …..е, нали уж нищо не съм правела?!?

Понеже имаше страшно текучество, с изключение на няколко приближени, когато някой си тръгнеше, се почваше с гнусотиите по негов адрес - колко бил некомпетентен, колко бил нагъл и т.н.