Кукундрела пролет чака и кат жаба в гьола кряка - 99!

Виртуално гуш,Деми!Бързо оздравяване!🙏

Ден 6 от ваканцията, последният нормален такъв - 13-ти, петък…

Записах час за фризьор, защото и двамата с Дребния изглеждаме като роднини на братовчеда То. На фона на дебнещия отвсякъде вирус-монархист, веещи се по вятъра пирги, които да ти влизат в устата, носа и очите и да те заразяват - аре, нЕма нужда, дет' са вика. Поне фризьорският салон е точно до входа на блока ни и няма да се мотлявим излишно посред вируса.
Фризьорката Цеци довършва клиентката, която е преди нас и трябва малко да изчакаме. Оставям Дребния в салона, защото той иска да преброи всички налични бои за коса, като междувременно се разчесва с "четка за особено къдрави коси". Аз пък решавам да си взема кафе и цигари от магазинчето от другата страна на входа ни. Вземам димящото кафе, запалвам цигара и... С включени звукови и светлинни сигнализации, пред входа полицейска кола набива спирачки. Полицайка и полицай с маски, с нитрилни ръкавици и с очила излизат от патрулката и се оглеждат. Естествено, оглеждам се и аз. След малко осъзнавам, че те вече не се оглеждат, ами съвсем откровено са се втренчили в мен.
- Вие ли извикахте линейка? - от маските им с филтри гласовете звучат така, все едно телефонни измамници ти се представят за "сержант Петров".
- Ъъъ... ми, не - казвам, - аз съм за подстригване...
- Е, как да не сте вие, след като няма никой друг наоколо???
- Не, полицай, не съм аз, пак Ви казвам, че чакам за подстригване... ето, синът ми е във фризьорския салон...
- Тогава кой извика линейка на адреса? - ядосано пита полицайката и започва да ме гледа лошо.
Преценявам, че не ми се пуши повече, хвърлям 2/3 цигара в пепелника пред магазинчето, свивам рамене в отговор и се запътвам към фризьорския салон от другата страна на входа. Влизам вътре и сядам. Полицаят влиза след мен.
Оглежда Дребния, Цеци фризьорката и клиентката й, която си облича якето, за да си ходи.
- Тези хора имат ли записан час тука? - пита полицаят.
Дребният ми носи каталог с шарени кичури и номера.
- Ето, такъв цвят искам да се направиш - казва той и сочи някакъв убийствено оранжев кичур. После забелязва полицая и зяпва.
- Имат, последните са за деня записани - казва Цеци, докато мете пода.
Пред входа се зачува разправия и полицаят набързо излиза. Някакъв съсед нещо ръкомаха и обяснява, полицайката си записва разни неща в тефтерче, а полицаят нещо мърмори по радиостанцията си. След секунди линейката се появява в компанията на още една патрулка.
– Няма ли да те арестуват? - пита ме Дребният с насълзени очи.
– За какво да ме арестуват?!?
– Ми, не знам, защото на нищо не приличаш, например?
– Дребен… и ти не приличаш на нищо…
Цеци ме настанява на стола и започва да ме разресва.
– Не се мъчи, направо махай всичко! Ако всеки полицай ще ме спира… хъм…
Тя се опулва срещу ми и се хваща за сърцето.
– Ааа, не, не мога! Как така ще ти махам косата?
– Така, като мярка за предпазване от вируса – казвам.
Явно, това е убедителен аргумент. Девойката изхленчва и включва машинката.
Полицаят отново влиза във фризьорския салон и в огледалото виждам как се опитва да не гледа към наполовина обръснатата ми глава.
– Има заповед на министъра на здравеопазването – казва той – и всичко, което не е за ядене и за лекарства ще се затваря.
- Ааа, нали няма да искате да ме зарежат така по средата?!? – питам и се смръщвам.
Той не издържа и се разхилва:
- Неее! Би било прекалено жестоко към околните...
Та, тъй. Не знам какво стана със съседа, полицаите и линейката. Знам само, че мен ме подстригаха „канадска ливада”, Дребният остана само по перчем (защото насмалко да ревне, че, ако си няма перчем, няма да може да си прави вкъщи прически с гребена), а Цеци започна да звъни по телефона и да си отменя часовете за съботата.
Знам също, че от утре вече нищо няма да е същото, защото всички минаваме на режим „карантина”. А най-вече знам, че, ако карантината продължи повече от два месеца, канадската ми ливада ще придобие вид на „запустял имот край Северна тангента”. Проклетият вирус всичките ще ни направи космати!