Енгин Акюрек в "Дъщерята на посланика". Нови и стари проекти – Тема 396

След последните три епизода на “Дъщерята на посланика“ (като Sancar Efeôglu), толкова много бе казано за актьора Енгин Акурек. Намерението ми не е да направя резюме на филма или преглед  на „Дъщерята на посланика“, умело режисиран от Емре Кабакушак. Това вече е направено и често много добре. За да се отдаде почит на таланта му, трябва да изтриете  праха от думите, да ги изрежете като злато, да се приближите, да маркирате неговото трептящо присъствие на хартия. Искам да изобразя колко изящно той ни отвежда със себе си до такива емоционални дълбочини и как тези чувства, като падащи звезди, летят от снимачната площадка право в сърцето ни, оставяйки ни без думи. Да се наблюдава играта му е като четене на пейзаж. Когато той играе, в играта му виждам ветровити острови, реки, стръмни склонове, пролетна мекота, тъмен гръм, потъващи лодки, бури, звездно небе. Когато Санджар е щастлив, душата му грее, когато се потопи в убийствена ярост, тъмните езера на очите му говорят за смърт. Най-малкото пулсиране по лицето, трепване на устните и той отново е в мъка или радост. Шепотът му е като песента на птиците, викът му от болка е като трус  на земята. Не знам откъде идва неговата жизнена енергия, неговата вътрешна сила. Може би от живота му далеч от камерата, когато мълчи, вглеждайки се в душата си, може би, когато улавя шума на вятъра в дърветата, морска песен, или може би, когато се разхожда с близките си хора , улавяйки чувствата и настроенията около себе си. Каквото и да прави, резултатът на екрана е хипнотизиращ. Той се завръща при нас, страстен, пламенно мрачен и сияещ.[/i]
[/color][/b]

  Сериалът „Дъщерята на посланика“ повдига много въпроси за героичното поведение. Първото и може би най-важното - защо Санджар изоставя Наре в сватбената им нощ? За да се реабилитира Санджар и да се разбере привидно бруталното отхвърляне на любимата му, трябва да разгледаме произхода и на двата персонажа. Санджар е внук на окаяно беден конник, който е по-известен като Мехмет Ефеоглу.

„Ефе“ са бойци от планински партизани, които се бият за родината си срещу съюзническите сили и по-специално гърците по време на турската война за независимост (Kurtuluş Savaşı 1919-1923). Известни със своята издръжливост, умения за езда и стрелба, те са развили ясно изразена култура, наблягаща на любовта и лоялността към родината, сигурността на семейството и непреходното уважение към братството, дори с риск от смърт. Основната особеност, която отличава „Ефе“, е тяхната вярност към обичаите и традицията, непоколебимото усещане за лично достойнство, самоуважение и смелост. След независимостта на Турция много от „Ефе“ се присъединяват към редовната армия и стават войници. Това са категория мъже, които поставят лоялността и истината над всичко друго и това е завещанието на Eфеоглу, което нашият герой наследява.

Принуден от угнетяващата бедност да работи почти веднага щом е проходил, Санджар никога не е имал детство. Принуден от обстоятелствата, той израства като интровертно, чувствително, мрачно момче, което безшумно регистрира всяко пренебрежение, всяко оскърбление и загуба на достойнство, като същевременно прикрива чувствата си, а не ги споделя както другите деца. От скъсаните си, споделени обувки до нуждата да работи късно през нощта, за да продава миди, той е момче със силна работна етика и непреклонно отношение към сигурността на своите близки. Майка му Халисе в болницата признава със сълзи факта, че никога не е бил дете, което е плакало в скута на майка си. Такива деца и особено момчетата растат като непокорни и силно индивидуалистични възрастни, които остават самотни, но превъзхождат останалите от "стадото". Естествено склонни към ръководни роли, такива хора са физически много привлекателни и често се характеризитат с мрачно чувство за мистерия около тях , Те проявяват слабост и пукнатината в бронята е единствено към хората, които обичат, било то семейство или любимите. Закотвен към земята с труда и липсата на средства, Санджар израства като човек-планина, извисяващ се над останалите, скалист, твърд и винаги там в дъжд, буря или слънце.

Наре от друга страна, е едно нежно безгрижно дете, което прелита между столиците на света, изучава много езици, среща се с хора от различни култури и произход. За разлика от него тя се чувства „без корен“ и копнее за родина, която се надява да намери заедно със Санджар. Както тя казва на Гедиз в един по-късен епизод - била е като листо от дърво, понасяно във всички посоки от най-малкия вятър. Децата се харесват от пръв поглед, от момента когато загорялото от слънцето тъмнокосо момче излиза от морето, а светлоокото момиче в бяла рокля, също като бяла топка памук, го гледа учудено. Никой от тях не е виждал до този момент нещо толкова красиво. Той е земята, в която тя е мечтала да пусне корени, а за Санджар момиченцето, което гали черния му кон, е олицетворение на всичко крехко, вълшебно и изящно. Техните детски въображения изграждат толкова дълбока връзка, че е неизбежно двамата да не се сприятелят и влюбят един в друг по-късно. Тяхната връзка е уникална, тъй като тя донася при момчето света, а от своя страна той представлява пристанището и безопасността, за която момичето копнее.

Тъй като Санджар е на единадесет години, когато се срещат, Наре очевидно е по-малка от него. И въпреки това, чрез писмата, които си пишат един на друг, техните малки сърца изплитат помежду си силна връзка по време на тяхното детство и юношество; тази връзка е коронована от чудните дванадесет летни дни, които всяка година Наре прекарва в Турция. В същото време, едновременно сложна и проста, ситуацията води до това, че всеки от тях развива специална роля в живота на другия. Например: Наре пише само „щастливи“ писма до Санджар; дотолкова, че тя дори не споменава за смъртта на майка си от страх да не разстрои Санджар. От своя страна, Санджар никога не й разказва, че му се налага да работи или за бедността на семейството си; обаче той проявява почти ирационална ревност към всеки, който изглежда близък с Наре, особено при нейните забавления. И така, докато те на пръв поглед споделят всичко, има съществени единични подробности от личния им живот, които не споделят помежду си. Подобно на двете половини от мидената черупка, които Санджар изважда от морето, децата изглежда се превръщат в близнаци на едно неразривно цяло, което неизбежно се превръща в страстна любов за цял живот. Този контраст между двата литературни образа създава основното напрежение, изградено внимателно от прекрасен екип от сценаристи, които безпроблемно въвеждат полярността между провинциалната култура и космополитния житейски опит.

И от тук започва нашата история![/b]

 Сериалът „Дъщерята на посланика“ повдига много въпроси за героичното поведение. Първото и може би най-важното - защо Санджар изоставя Наре в сватбената им нощ? За да се реабилитира Санджар и да се разбере привидно бруталното отхвърляне на любимата му, трябва да разгледаме произхода и на двата персонажа. Санджар е внук на окаяно беден конник, който е по-известен като Мехмет Ефеоглу.

„Ефе“ са бойци от планински партизани, които се бият за родината си срещу съюзническите сили и по-специално гърците по време на турската война за независимост (Kurtuluş Savaşı 1919-1923). Известни със своята издръжливост, умения за езда и стрелба, те са развили ясно изразена култура, наблягаща на любовта и лоялността към родината, сигурността на семейството и непреходното уважение към братството, дори с риск от смърт. Основната особеност, която отличава „Ефе“, е тяхната вярност към обичаите и традицията, непоколебимото усещане за лично достойнство, самоуважение и смелост. След независимостта на Турция много от „Ефе“ се присъединяват към редовната армия и стават войници. Това са категория мъже, които поставят лоялността и истината над всичко друго и това е завещанието на Eфеоглу, което нашият герой наследява.

Принуден от угнетяващата бедност да работи почти веднага щом е проходил, Санджар никога не е имал детство. Принуден от обстоятелствата, той израства като интровертно, чувствително, мрачно момче, което безшумно регистрира всяко пренебрежение, всяко оскърбление и загуба на достойнство, като същевременно прикрива чувствата си, а не ги споделя както другите деца. От скъсаните си, споделени обувки до нуждата да работи късно през нощта, за да продава миди, той е момче със силна работна етика и непреклонно отношение към сигурността на своите близки. Майка му Халисе в болницата признава със сълзи факта, че никога не е бил дете, което е плакало в скута на майка си. Такива деца и особено момчетата растат като непокорни и силно индивидуалистични възрастни, които остават самотни, но превъзхождат останалите от "стадото". Естествено склонни към ръководни роли, такива хора са физически много привлекателни и често се характеризитат с мрачно чувство за мистерия около тях , Те проявяват слабост и пукнатината в бронята е единствено към хората, които обичат, било то семейство или любимите. Закотвен към земята с труда и липсата на средства, Санджар израства като човек-планина, извисяващ се над останалите, скалист, твърд и винаги там в дъжд, буря или слънце.

Наре от друга страна, е едно нежно безгрижно дете, което прелита между столиците на света, изучава много езици, среща се с хора от различни култури и произход. За разлика от него тя се чувства „без корен“ и копнее за родина, която се надява да намери заедно със Санджар. Както тя казва на Гедиз в един по-късен епизод - била е като листо от дърво, понасяно във всички посоки от най-малкия вятър. Децата се харесват от пръв поглед, от момента когато загорялото от слънцето тъмнокосо момче излиза от морето, а светлоокото момиче в бяла рокля, също като бяла топка памук, го гледа учудено. Никой от тях не е виждал до този момент нещо толкова красиво. Той е земята, в която тя е мечтала да пусне корени, а за Санджар момиченцето, което гали черния му кон, е олицетворение на всичко крехко, вълшебно и изящно. Техните детски въображения изграждат толкова дълбока връзка, че е неизбежно двамата да не се сприятелят и влюбят един в друг по-късно. Тяхната връзка е уникална, тъй като тя донася при момчето света, а от своя страна той представлява пристанището и безопасността, за която момичето копнее.

Тъй като Санджар е на единадесет години, когато се срещат, Наре очевидно е по-малка от него. И въпреки това, чрез писмата, които си пишат един на друг, техните малки сърца изплитат помежду си силна връзка по време на тяхното детство и юношество; тази връзка е коронована от чудните дванадесет летни дни, които всяка година Наре прекарва в Турция. В същото време, едновременно сложна и проста, ситуацията води до това, че всеки от тях развива специална роля в живота на другия. Например: Наре пише само „щастливи“ писма до Санджар; дотолкова, че тя дори не споменава за смъртта на майка си от страх да не разстрои Санджар. От своя страна, Санджар никога не й разказва, че му се налага да работи или за бедността на семейството си; обаче той проявява почти ирационална ревност към всеки, който изглежда близък с Наре, особено при нейните забавления. И така, докато те на пръв поглед споделят всичко, има съществени единични подробности от личния им живот, които не споделят помежду си. Подобно на двете половини от мидената черупка, които Санджар изважда от морето, децата изглежда се превръщат в близнаци на едно неразривно цяло, което неизбежно се превръща в страстна любов за цял живот. Този контраст между двата литературни образа създава основното напрежение, изградено внимателно от прекрасен екип от сценаристи, които безпроблемно въвеждат полярността между провинциалната култура и космополитния житейски опит.

И от тук започва нашата история![/b]