Енгин Акюрек в "Дъщерята на посланика". Нови и стари проекти – Тема 396

Привет!

Честит празник, Марта! Здраве и късмет да имаш в твоята толкова важна работа!

😉 😂 ❤️



Теменужка, аз пък мисля, че е обратното - ако друг играеше Санджар( тип манекен по-вървежен например 😜) доста по-малко хейт щеше да отнесе, ама тогава пък нямаше да знаем, щото нямаше да гледаме 🙂(още помня колко харесваха някои Селим и другите изнасилвачи в КВФ,  определено повече от Керим 😏)

Който не познава творчеството на Енгин, просто бърза с квалификациите.
А навъпреки и напуко - винаги е имало и ще има.

Марианче, извинявай, но ще ти противореча 🙂 - става въпрос за харесване и не харесване, не за познаване, няма и да го запознаят като не го харесват като външност. Важно им е на хората това,и то много.

Привет и от мен
Влизам набързо да поздравя на първо място Марта за професионалния празник, Здрава да си и продължаваш да помагаш на хората в техните трудни моменти
И вас, всички момичета, които се отбивате къде помалко, къде повече в темата
При мен вече се върна стария ритъм и не остава време
Лека вечер и бъдете здрави

Съгласна съм с теб,Араселия.Така си е.Колко артисти могат да влязат в кожата на Санджар и да го изиграят така,че да му повярваш???За да не излезе,че предизвиквам някого,няма да кажа,че само един.Можеш да ги преброиш на пръстите на едната си ръка и дори ще ти хартисат пръсти....То е лесно да стоиш изиграеш нещо пред камерата.Трудното е да го направиш незабравимо и запомнящо се.И точно това прави нашето момче.Живее в кожата на героя си и повлича и теб със себе си,да живееш и ти неговия живот,да страдаш,да чувстваш.Тези,които са избирали артистите за ролите,не напразно са предложили тази на Санджар на Енгин.Знаели са прекрасно на какво е способен.И докато сме на тази вълна,колко от акт1орите,които познаваш,признати и известни,биха рискували да изиграят Санджар???Отговорът пак ще бъде същият,доста малко на брой ....Тези,които са вече утвърдени звезди и могат да избират роля рядко се спират на такива нестандартни образи като Санджар,Мустафа Булут,Тек,Керем,Даахан,дори Керим за времето си беше нестандартен образ....Всеки иска да изглежда красиво,да е героят в историята,добрият,перфектният,обичаният.....Всеки,с изключение на нашето момче.Той пък търси различни,предизвикателни,странни образи....Затова и аз съм тук,сред вас,в тази тема.Обожавам странните,нестандартни образи на Енгин,обожавам странното му писателско перо,обожавам искреният,обикновен,мъж извън снимачната площадка!Те,това е,което се вижда от моята маслина.Кой разбрал,разбрал...Всеки е свободен да си харесва красиви черти,мускули или каквото иска...Аз си оставам с Енгин и неговите странности!Времето поставя всеки на мястото му и дори тези,които не харесват Енгин/от обикновени хейтъри до засукани журналисти/,рано или късно са принудени да признаят,че превъплъщенията му са майсторски и перфектни!!!



Какво ли ще иска да не преметне Пинокио?!......

А, сега за Пинокио, той ли беше, дето му расте носа като лъже 🤔, че все го бъркам с Буратино 😀. Тези приказки не ми бяха любими, аз харесвах пепеляшка и спящата красавица, хем си отспала, хем се уредила с принц 😜

Момичета много ви благодаря за милите пожелания!
Както се казва - приемам и ще старая още дълги години да съм на трудовата линия /живот и здраве/.
Хубава, благородна професия е нашата, но и трудна. Затова няма млади момичета които да отидат да учат /вече 4 години/ и да влязат да работят в българска болница /леко изключение правят елитните и частните болници/. Учат и отиват в чужбина. След нас не идва никой, което е тъжно и страшно.

Да се върнем на празника обаче - какво по хубаво от това да ви почерпя с нещо здравословно... 

Араселия,Пинокио,Буратино.....както и да го наричаме в зависимост от времето,през което сме се запознали с него,все за едно и също палаво момченце става въпрос,което много е обичало да послъгва...





Марта много се радвам,че никога не ни забравяш.Я с кафенце,я с нещо друго....почерпвам се с благодарност.Бързаш,бързаш,ама 5 минутки за темата винаги намираш.

И Енгин за разкош

Не ми противоречиш.
Не мога да вляза в тази кожа, ако съм на конкурс за красота....
Но не съм.  Затова писах творчество. То същото се отнася и за жените актриси.
Красотата е абстрактно понятие, което се променя във времето.
Талантът е последица от вродени, генетично обусловени характеристики на дадено лице или дар от Бога.
На кои хора им е важно или не, за да гледат Ал Пачино, Робърт Де Ниро, Сър Антъни Хопкинс, Никълъс Кейдж и т.н., ама като им прочетем имената за участие във филм - гледаме.  Щото са първи красавци или щото са таланти?

Араселия Комисарят подари един Пинокио на Елиф в Рим, ама и  Енгин си има.

Марта, точно за ЕлМер в Рим се се сетих и аз 🙂, а бях забравила, че и Енгин има такава кукла-подарък. Любопитна съм каква е асоциацията в разказа му 👀👀👀

Права си, Марианче, за тези, които си изредила, има и "мултифункционални" 🙂- Леонардо ди Каприо, Брад Пит, Кевин Костнър, Том Круз,  Джуд Лоу субективно погледнато естествено, по мой вкус 😍

Превод от руски: Light.

АКО БЯХ ПИНОКИО...
Енгин Акюрек

Детските ми лъжи миришеха на прегорял хляб.

Учителят пред черната дъска с просветен глас попита:

- Има ли желаещи да разкажат  кои са любимите ви герои от приказките?

Това беше досаден въпрос и абсолютно не по учебната програма. Бях първият, който вдигна ръка, сякаш три години от образователния ми живот чаках този момент. Това беше толкова прекрасен въпрос...

- Учителю...

Високият ми ръст в комбинация с показалеца ми подтикнаха целия клас. Един след  друг  всички момчета последователно, протягаха пръстите си, опитвайки да повдигнат  малкия си ръст с гласовете, които бяха по-силни , отколкото моя.

- Учителю, учителю...

Учителят улови с поглед показалеца ми сред  протегнати към тавана пръсти.

- Хайде да видим.
- Хмм, Пинокио...

Когато в продължавайки  фразата,  замълчах за да поема въздух, целият клас  дружно започна да се смее. Докато се канех да разкажа защо обичам Пинокио, смехът се разрастваше като снежна топка, оставяйки под лавината думите, които се канех  да построя. Учителят, провирайки се между  смеха, се приближи до мен, погледна ме не в очите, а в носа:

- Ще разкажеш ли  защо го обичаш?

Момчетата, замлъкнали, когато учителят се приближи до мен побутвайки се един друг, започнаха да се смеят.

- Млъкнете, чакайте да видя.

Гневният тон на гласа на учителя даде  ефект. Смехът, пръскащ слюнка, задържал се  във въздуха известно време,премина в очакване на това какъв отговор ще дам.

- Добре, тогава поставям домашна работа.

Оффф, кой обича домашните.

- Ще опишете един ден на вашия любим приказен герой,  който го няма в книгата.

Сложих  крепящото се на краката ми тяло да седне на ръба на стола. Забравяйки връхлитащия на вълни  смях , момчетата  се спогледаха, опитвайки се да разберат какво да пишат. В моята душа имаше щастливо раздразнение. Много обичах Пинокио, но да напиша на момчетата  за него  с  думите, които ми идваха в главата, ми беше трудно. Възможно е  да се загуби ефектът от възхищението ми от героя през годините,  но бедите, които Пинокио споделя с нас, никога нямаше да свършат. Пинокио е много по-човечен и истински от героите  с големи фрази, размахващи пръст, предпочитащи правилните неща. С дългия си нос той показваше най-голямото местонахождение  на лъжата.

Беше дадена седмица за домашната работа, но нямах абсолютно никаква идея какво да пиша. Всяка вечер, отивайки на масата, се опитвах да надраскам няколко изречения и след това гледах празния лист. Ако писането е действие, то да си писател означава да чувстваш това действие в душата си. Много е сложно да си писател, описвайки фрази свързани с теб. На човека е присъщо да се загуби в лабиринта на мисли, за които нямате представа, възможно е така да се появява написаното...   

Очевидно, че на моята възраст с молив и гума в ръце, не съм мислил за такива неща, но си спомням, че много ревниво се отнасях към хората, които умеят да пишат. Лесно можех да си представя деня на Пинокио, за който не бяха писали, но да мога да го предам писмено ми беше много трудно. Затваряйки очи, можех да видя създадения от мен Пинокио, вкаран в нашата класна стая, можех да го накарам да говори. Да имаше записващо устройство, което да може да види всичко, което си представям...

В класа всички се споглеждат, всички крият написаното и измисленото.  Заради това, че назовах  Пинокио,  трудността на тази домашна работа ме обезсърчи. Докато домашната работа не беше предадена, започнах да виждам куклено представление.
Учителят всеки ден по определен начин напомняше за темата на домашната работа, говореше, че ще четем пред дъската това, което ще пишем:

- Тази работа не може да бъде правилна или неправилна. Затова не се срамувайте да пишете. Моля, избирайте внимателно фразите, пишете, следвайки правилата за писане.

Авторите с поглед слагат  последната точка на своя разказ. Когато погледът ми попадне на неизписаната страница, то той усеща пустота. Беше последният ден, вече бях загубил надежда относно  домашното, където не бях написал  нито една дума. Момчетата, заставащи  пред дъската, се канеха  да разказват за своите герои, поглъщайки сополи. Душата ми се свиваше най-вече заради смеха на момчетата, който щеше да бъде предизвикан от  факта, че нищо не съм написал.   Можех да се опитам да изплагиатствам малко заимствайки важни неща от лежащата пред мен книга за Пинокио, само че всички бяха чели книгата и беше трудно да се направи... Дори и да минеше пред момчетата, то учителят  щеше да разбере веднага.
Докато давех  мъката от  бялата страница за това, което можеше  да се случи, една фраза не се ограничи само да закачи част от мозъка ми, тя измени  и върха на молива ми. Ефект, създаден от последната вечер и гласовете на момчетата, звучащи в ушите ми...

Ако аз бях Пинокио...
Събудих се сутринта и видях, че всичко се е променило. Ръцете ми са по-тежки от всякога, главата ми е по-голяма, отколкото мога да нося. Не знаех, че краката ми са толкова твърди и силни. В понеделниците не ми се ходеше на училище, винаги чувствах тялото си толкова тежко. Когато си миех  лицето, се разнесе  миризма на мокро дърво. Гледайки се в огледалото, видях, че нищо не се е променило. Дори прическата ми на третокласник не изчезна - тя стоеше стърчаща с  цялата си къса дължина. Огледалото ли лъжеше  или ръцете и краката ми си играеха игрички с мен...

Сякаш започнах да усещам промените в тялото си и в душата си. С вълнение, което до известна степен се дължеше на страх, изградих фраза. Казах: "О, всичко е наред." Носът ми мигновено  започна да се удължава. Опитах се да го намаля, да го сложа на място,  но претърпях неуспех. Започнах да плача...

Като никога преди добре чувах звуците, които майка ми издаваше, приготвяща  закуска в кухнята. Звуците на вилици и нож отекваха като ехо в ушите ми. Отидох в кухнята, за да покажа на мама носа си. Мама видя лицето ми и каза: „Хайде на училище, ще закъснееш“. Приближих се до майка ми, за да ми види носа. Мама ме погледна в лицето: "Какво се е случило? Пак ли не ти се ходи на училище?" Веднага изтичах до банята. Как  мама не вижда как изглеждам. В огледалото видях, че носът ми се е удължил още.  Носът който аз виждах, а майка ми не виждаше...

Очите ми пробляснаха в огледалото. Опитах се да се приближа до огледалото дотолкова, доколкото ми позволяваше удълженият нос. Искрящите ми очи обясниха всичко. Аз не чрез тялото, а в душата си станах  Пинокио...

Написах  разказа на десет пълни страници. В написаното от мен имаше неща, свързани с живота ми. Успях да напиша кого наистина обичам, кого мразя, пък нека носът ми да се удължава. Когато започна да чета, на някой може и да не му е по вкуса. На следващия ден едно от момчета-дребосъци, което бе близо до черната дъска, започна да чете домашното си. Това, което чух, бяха безсмислени фрази, които не правят нищо друго освен да възхваляват измислени приказни герои. Когато дойде моят ред, разказът  ми от десет страници изскочи от чантата ми и започна да говори в самото ми сърце.  Едновременно с  биенето на сърцето ми чух гласа на учителя:

- Е, Пинокио твой ред е.

Учителят, обръщайки се по име, ме покани на черната дъска. Докато разказът от десет страници в чантата ми  преминаваше  през сърцето ми, от устата ми се изтръгна:

- Учителю, не можах да напиша.

- Ти беше първият, който вдигна ръка?

Докато учителят говореше, повдигайки вежди, аз погледнах носа си: удължи ли се? Носът не порасна, но бузите ми започнаха да горят и лицето почервеня. Нека в душата си да съм  Пинокио, но все още си бях човек...

Добро утро, момичета.
Някой чака да се събудите.
 


Благодаря на mariana51 и Light за превода на разказа на Енгин.

Въртят ми се някои мисли около развитието на ДП, но нека още малко да улегнат и ще ги споделя с вас. Че е драма, драма е, но пък не е трагедия - не искам да умира никой от ГГ. Колко драми сме изгледали, но с щастлив край. Нали съм вечният оптимист, та и аз си се надявам на такъв.

Слагаме очилата и се захващаме за работа.



Пожелавам ви хубава сряда.
Бъдете здрави.

Добро утро!

Благодаря за превода на разказа 💐

И аз като Аниста съм много кът с времето и не знам кога ще мога да го прочета на спокойствие.

Хубав ден!

Добро утро ❤️ благодаря за превода.
Разказа е много хубав, кога почнах да го чета, кога свърши. Искаше ми още и още. Енгин пише много красиво, би ми било интересно да прочета роман от него с разказите се справя страхотно.
Успешен  ден на всички ❤️😊☺️