Здравейте и добро утро момичета.
Ще чакаме, ще търсим - както всеки ден.
Но, имаме преведен разказ, имаме и очакваме продължение на анализите от Навид Шахзад.
Не ни е съвсем скучно.
Пазете се, обаждайте се и бъдете здрави.
Успешна сряда.
- Публикувана: 17 апр. 2020, 06:55 ч.
- Последно мнение: 24 май 2020, 10:49 ч.
Енгин Акюрек в "Дъщерята на посланика". Нови и стари проекти – Тема 396
Добро утро,
Превод от руски: Light.
АКО БЯХ ПИНОКИО...
Енгин Акюрек
Детските ми лъжи миришеха на прегорял хляб.
Учителят пред черната дъска с просветен глас попита:
- Има ли желаещи да разкажат кои са любимите ви герои от приказките?
Това беше досаден въпрос и абсолютно не по учебната програма. Бях първият, който вдигна ръка, сякаш три години от образователния ми живот чаках този момент. Това беше толкова прекрасен въпрос...
- Учителю...
Високият ми ръст в комбинация с показалеца ми подтикнаха целия клас. Един след друг всички момчета последователно, протягаха пръстите си, опитвайки да повдигнат малкия си ръст с гласовете, които бяха по-силни , отколкото моя.
- Учителю, учителю...
Учителят улови с поглед показалеца ми сред протегнати към тавана пръсти.
- Хайде да видим.
- Хмм, Пинокио...
Когато в продължавайки фразата, замълчах за да поема въздух, целият клас дружно започна да се смее. Докато се канех да разкажа защо обичам Пинокио, смехът се разрастваше като снежна топка, оставяйки под лавината думите, които се канех да построя. Учителят, провирайки се между смеха, се приближи до мен, погледна ме не в очите, а в носа:
- Ще разкажеш ли защо го обичаш?
Момчетата, замлъкнали, когато учителят се приближи до мен побутвайки се един друг, започнаха да се смеят.
- Млъкнете, чакайте да видя.
Гневният тон на гласа на учителя даде ефект. Смехът, пръскащ слюнка, задържал се във въздуха известно време,премина в очакване на това какъв отговор ще дам.
- Добре, тогава поставям домашна работа.
Оффф, кой обича домашните.
- Ще опишете един ден на вашия любим приказен герой, който го няма в книгата.
Сложих крепящото се на краката ми тяло да седне на ръба на стола. Забравяйки връхлитащия на вълни смях , момчетата се спогледаха, опитвайки се да разберат какво да пишат. В моята душа имаше щастливо раздразнение. Много обичах Пинокио, но да напиша на момчетата за него с думите, които ми идваха в главата, ми беше трудно. Възможно е да се загуби ефектът от възхищението ми от героя през годините, но бедите, които Пинокио споделя с нас, никога нямаше да свършат. Пинокио е много по-човечен и истински от героите с големи фрази, размахващи пръст, предпочитащи правилните неща. С дългия си нос той показваше най-голямото местонахождение на лъжата.
Беше дадена седмица за домашната работа, но нямах абсолютно никаква идея какво да пиша. Всяка вечер, отивайки на масата, се опитвах да надраскам няколко изречения и след това гледах празния лист. Ако писането е действие, то да си писател означава да чувстваш това действие в душата си. Много е сложно да си писател, описвайки фрази свързани с теб. На човека е присъщо да се загуби в лабиринта на мисли, за които нямате представа, възможно е така да се появява написаното...
Очевидно, че на моята възраст с молив и гума в ръце, не съм мислил за такива неща, но си спомням, че много ревниво се отнасях към хората, които умеят да пишат. Лесно можех да си представя деня на Пинокио, за който не бяха писали, но да мога да го предам писмено ми беше много трудно. Затваряйки очи, можех да видя създадения от мен Пинокио, вкаран в нашата класна стая, можех да го накарам да говори. Да имаше записващо устройство, което да може да види всичко, което си представям...
В класа всички се споглеждат, всички крият написаното и измисленото. Заради това, че назовах Пинокио, трудността на тази домашна работа ме обезсърчи. Докато домашната работа не беше предадена, започнах да виждам куклено представление.
Учителят всеки ден по определен начин напомняше за темата на домашната работа, говореше, че ще четем пред дъската това, което ще пишем:
- Тази работа не може да бъде правилна или неправилна. Затова не се срамувайте да пишете. Моля, избирайте внимателно фразите, пишете, следвайки правилата за писане.
Авторите с поглед слагат последната точка на своя разказ. Когато погледът ми попадне на неизписаната страница, то той усеща пустота. Беше последният ден, вече бях загубил надежда относно домашното, където не бях написал нито една дума. Момчетата, заставащи пред дъската, се канеха да разказват за своите герои, поглъщайки сополи. Душата ми се свиваше най-вече заради смеха на момчетата, който щеше да бъде предизвикан от факта, че нищо не съм написал. Можех да се опитам да изплагиатствам малко заимствайки важни неща от лежащата пред мен книга за Пинокио, само че всички бяха чели книгата и беше трудно да се направи... Дори и да минеше пред момчетата, то учителят щеше да разбере веднага.
Докато давех мъката от бялата страница за това, което можеше да се случи, една фраза не се ограничи само да закачи част от мозъка ми, тя измени и върха на молива ми. Ефект, създаден от последната вечер и гласовете на момчетата, звучащи в ушите ми...
Ако аз бях Пинокио...
Събудих се сутринта и видях, че всичко се е променило. Ръцете ми са по-тежки от всякога, главата ми е по-голяма, отколкото мога да нося. Не знаех, че краката ми са толкова твърди и силни. В понеделниците не ми се ходеше на училище, винаги чувствах тялото си толкова тежко. Когато си миех лицето, се разнесе миризма на мокро дърво. Гледайки се в огледалото, видях, че нищо не се е променило. Дори прическата ми на третокласник не изчезна - тя стоеше стърчаща с цялата си къса дължина. Огледалото ли лъжеше или ръцете и краката ми си играеха игрички с мен...
Сякаш започнах да усещам промените в тялото си и в душата си. С вълнение, което до известна степен се дължеше на страх, изградих фраза. Казах: "О, всичко е наред." Носът ми мигновено започна да се удължава. Опитах се да го намаля, да го сложа на място, но претърпях неуспех. Започнах да плача...
Като никога преди добре чувах звуците, които майка ми издаваше, приготвяща закуска в кухнята. Звуците на вилици и нож отекваха като ехо в ушите ми. Отидох в кухнята, за да покажа на мама носа си. Мама видя лицето ми и каза: „Хайде на училище, ще закъснееш“. Приближих се до майка ми, за да ми види носа. Мама ме погледна в лицето: "Какво се е случило? Пак ли не ти се ходи на училище?" Веднага изтичах до банята. Как мама не вижда как изглеждам. В огледалото видях, че носът ми се е удължил още. Носът който аз виждах, а майка ми не виждаше...
Очите ми пробляснаха в огледалото. Опитах се да се приближа до огледалото дотолкова, доколкото ми позволяваше удълженият нос. Искрящите ми очи обясниха всичко. Аз не чрез тялото, а в душата си станах Пинокио...
Написах разказа на десет пълни страници. В написаното от мен имаше неща, свързани с живота ми. Успях да напиша кого наистина обичам, кого мразя, пък нека носът ми да се удължава. Когато започна да чета, на някой може и да не му е по вкуса. На следващия ден едно от момчета-дребосъци, което бе близо до черната дъска, започна да чете домашното си. Това, което чух, бяха безсмислени фрази, които не правят нищо друго освен да възхваляват измислени приказни герои. Когато дойде моят ред, разказът ми от десет страници изскочи от чантата ми и започна да говори в самото ми сърце. Едновременно с биенето на сърцето ми чух гласа на учителя:
- Е, Пинокио твой ред е.
Учителят, обръщайки се по име, ме покани на черната дъска. Докато разказът от десет страници в чантата ми преминаваше през сърцето ми, от устата ми се изтръгна:
- Учителю, не можах да напиша.
- Ти беше първият, който вдигна ръка?
Докато учителят говореше, повдигайки вежди, аз погледнах носа си: удължи ли се? Носът не порасна, но бузите ми започнаха да горят и лицето почервеня. Нека в душата си да съм Пинокио, но все още си бях човек...
Благодаря ви момичета, 
Приятен ден.
Превод от руски: Light.
АКО БЯХ ПИНОКИО...
Енгин Акюрек
Детските ми лъжи миришеха на прегорял хляб.
Учителят пред черната дъска с просветен глас попита:
- Има ли желаещи да разкажат кои са любимите ви герои от приказките?
Това беше досаден въпрос и абсолютно не по учебната програма. Бях първият, който вдигна ръка, сякаш три години от образователния ми живот чаках този момент. Това беше толкова прекрасен въпрос...
- Учителю...
Високият ми ръст в комбинация с показалеца ми подтикнаха целия клас. Един след друг всички момчета последователно, протягаха пръстите си, опитвайки да повдигнат малкия си ръст с гласовете, които бяха по-силни , отколкото моя.
- Учителю, учителю...
Учителят улови с поглед показалеца ми сред протегнати към тавана пръсти.
- Хайде да видим.
- Хмм, Пинокио...
Когато в продължавайки фразата, замълчах за да поема въздух, целият клас дружно започна да се смее. Докато се канех да разкажа защо обичам Пинокио, смехът се разрастваше като снежна топка, оставяйки под лавината думите, които се канех да построя. Учителят, провирайки се между смеха, се приближи до мен, погледна ме не в очите, а в носа:
- Ще разкажеш ли защо го обичаш?
Момчетата, замлъкнали, когато учителят се приближи до мен побутвайки се един друг, започнаха да се смеят.
- Млъкнете, чакайте да видя.
Гневният тон на гласа на учителя даде ефект. Смехът, пръскащ слюнка, задържал се във въздуха известно време,премина в очакване на това какъв отговор ще дам.
- Добре, тогава поставям домашна работа.
Оффф, кой обича домашните.
- Ще опишете един ден на вашия любим приказен герой, който го няма в книгата.
Сложих крепящото се на краката ми тяло да седне на ръба на стола. Забравяйки връхлитащия на вълни смях , момчетата се спогледаха, опитвайки се да разберат какво да пишат. В моята душа имаше щастливо раздразнение. Много обичах Пинокио, но да напиша на момчетата за него с думите, които ми идваха в главата, ми беше трудно. Възможно е да се загуби ефектът от възхищението ми от героя през годините, но бедите, които Пинокио споделя с нас, никога нямаше да свършат. Пинокио е много по-човечен и истински от героите с големи фрази, размахващи пръст, предпочитащи правилните неща. С дългия си нос той показваше най-голямото местонахождение на лъжата.
Беше дадена седмица за домашната работа, но нямах абсолютно никаква идея какво да пиша. Всяка вечер, отивайки на масата, се опитвах да надраскам няколко изречения и след това гледах празния лист. Ако писането е действие, то да си писател означава да чувстваш това действие в душата си. Много е сложно да си писател, описвайки фрази свързани с теб. На човека е присъщо да се загуби в лабиринта на мисли, за които нямате представа, възможно е така да се появява написаното...
Очевидно, че на моята възраст с молив и гума в ръце, не съм мислил за такива неща, но си спомням, че много ревниво се отнасях към хората, които умеят да пишат. Лесно можех да си представя деня на Пинокио, за който не бяха писали, но да мога да го предам писмено ми беше много трудно. Затваряйки очи, можех да видя създадения от мен Пинокио, вкаран в нашата класна стая, можех да го накарам да говори. Да имаше записващо устройство, което да може да види всичко, което си представям...
В класа всички се споглеждат, всички крият написаното и измисленото. Заради това, че назовах Пинокио, трудността на тази домашна работа ме обезсърчи. Докато домашната работа не беше предадена, започнах да виждам куклено представление.
Учителят всеки ден по определен начин напомняше за темата на домашната работа, говореше, че ще четем пред дъската това, което ще пишем:
- Тази работа не може да бъде правилна или неправилна. Затова не се срамувайте да пишете. Моля, избирайте внимателно фразите, пишете, следвайки правилата за писане.
Авторите с поглед слагат последната точка на своя разказ. Когато погледът ми попадне на неизписаната страница, то той усеща пустота. Беше последният ден, вече бях загубил надежда относно домашното, където не бях написал нито една дума. Момчетата, заставащи пред дъската, се канеха да разказват за своите герои, поглъщайки сополи. Душата ми се свиваше най-вече заради смеха на момчетата, който щеше да бъде предизвикан от факта, че нищо не съм написал. Можех да се опитам да изплагиатствам малко заимствайки важни неща от лежащата пред мен книга за Пинокио, само че всички бяха чели книгата и беше трудно да се направи... Дори и да минеше пред момчетата, то учителят щеше да разбере веднага.
Докато давех мъката от бялата страница за това, което можеше да се случи, една фраза не се ограничи само да закачи част от мозъка ми, тя измени и върха на молива ми. Ефект, създаден от последната вечер и гласовете на момчетата, звучащи в ушите ми...
Ако аз бях Пинокио...
Събудих се сутринта и видях, че всичко се е променило. Ръцете ми са по-тежки от всякога, главата ми е по-голяма, отколкото мога да нося. Не знаех, че краката ми са толкова твърди и силни. В понеделниците не ми се ходеше на училище, винаги чувствах тялото си толкова тежко. Когато си миех лицето, се разнесе миризма на мокро дърво. Гледайки се в огледалото, видях, че нищо не се е променило. Дори прическата ми на третокласник не изчезна - тя стоеше стърчаща с цялата си къса дължина. Огледалото ли лъжеше или ръцете и краката ми си играеха игрички с мен...
Сякаш започнах да усещам промените в тялото си и в душата си. С вълнение, което до известна степен се дължеше на страх, изградих фраза. Казах: "О, всичко е наред." Носът ми мигновено започна да се удължава. Опитах се да го намаля, да го сложа на място, но претърпях неуспех. Започнах да плача...
Като никога преди добре чувах звуците, които майка ми издаваше, приготвяща закуска в кухнята. Звуците на вилици и нож отекваха като ехо в ушите ми. Отидох в кухнята, за да покажа на мама носа си. Мама видя лицето ми и каза: „Хайде на училище, ще закъснееш“. Приближих се до майка ми, за да ми види носа. Мама ме погледна в лицето: "Какво се е случило? Пак ли не ти се ходи на училище?" Веднага изтичах до банята. Как мама не вижда как изглеждам. В огледалото видях, че носът ми се е удължил още. Носът който аз виждах, а майка ми не виждаше...
Очите ми пробляснаха в огледалото. Опитах се да се приближа до огледалото дотолкова, доколкото ми позволяваше удълженият нос. Искрящите ми очи обясниха всичко. Аз не чрез тялото, а в душата си станах Пинокио...
Написах разказа на десет пълни страници. В написаното от мен имаше неща, свързани с живота ми. Успях да напиша кого наистина обичам, кого мразя, пък нека носът ми да се удължава. Когато започна да чета, на някой може и да не му е по вкуса. На следващия ден едно от момчета-дребосъци, което бе близо до черната дъска, започна да чете домашното си. Това, което чух, бяха безсмислени фрази, които не правят нищо друго освен да възхваляват измислени приказни герои. Когато дойде моят ред, разказът ми от десет страници изскочи от чантата ми и започна да говори в самото ми сърце. Едновременно с биенето на сърцето ми чух гласа на учителя:
- Е, Пинокио твой ред е.
Учителят, обръщайки се по име, ме покани на черната дъска. Докато разказът от десет страници в чантата ми преминаваше през сърцето ми, от устата ми се изтръгна:
- Учителю, не можах да напиша.
- Ти беше първият, който вдигна ръка?
Докато учителят говореше, повдигайки вежди, аз погледнах носа си: удължи ли се? Носът не порасна, но бузите ми започнаха да горят и лицето почервеня. Нека в душата си да съм Пинокио, но все още си бях човек...
Приятен ден.
Добро утро момичета
Супер приятна изненада си имаме от Свети
и Мариянка Да са ни живи и здрави, че всичко свързано с Енгин и естествено преведено е тяхна заслуга.
Ние само си пием кафенцето с интересната и актуална информация - затова огромни благодарности момичета!
Интересен и много философски е последния разказ. На пръв поглед бихме си казали - я, отново разказ свързан с детството и ученическите години, отново пише за своите преживявавия и чувства, и отново леко прозира една ирония свързана с неговото Аз.
Ама само на пръв поглед. Толкова много истини актуални за нашето забързано съвремие. И точно защото беше забързано, животът ни накара да се спрем и да се огледаме, да седнем и да видим хората около себе си - кои са, що са, да преосмислим какво сме правили и да решим какво ще продължим или не да правим за в бъдеще.
Лесно или трудно е да "видим и усетим" Пинокиото в себе си. Колко пъти без да се замислим казваме неща от които "ако бяхме Пинокио" носът ни да е причина да не можем да се движим...
Колко е вярно написаното за усещането за "... промените в тялото си и в душата си."
Уж ги казва малкият третокласник с "прическа стърчаща с цялата си къса дължина", но какво би станало, ако всички ние "усещаме миризма на мокро дърво" когато мием лицето си - нашето огледало към света и останалите хора.
Дали сме били честни и открити, или сме замаскирали с някакви красиви изречения истината.
Дали можем да говорим винаги това което мислим или понякога с риск да усетим "миризмата на мокро дърво" казваме едни други неща.
Тази уж детска история така достоверно и точно можем да пренесем в сегашно време - днес, може би утре, вдругиден и т.н.
Толкова ли е "лош" всъщност Пинокио и дали всички ние не го носим вътре в себе си?
Толкова точни думи в изказаните и написани свои мисли има Енгин. Малко е да се каже, че му се възхищавам.
Пак се връщам да чета, защото с всяко ново четене сякаш откривам по една нова истина.
https://vk.com/club144707938?z=video-144707938_456241260%2Faa0bf … l_wall_-144707938
Момичета
Днес си е ден на Йомер, затова слагам нашия комисар.
О-х, и да си кажа какво правих досега.
Скрит текст:
Нали времето рязко стана температурно-лятно, та прибирах пролетните дрехи и извадих летните... които с едно непокриващо се с нищо самочувствие премерих... Сега съм така 
https://www.instagram.com/p/CAIQeTlgNTo/
Бюлент/Кахраман пусна тази снимка в инстаграма си. Дано това е знак...
Вниманието е само към Енгин(като кликнете върху линка, ще видите), като написа:
Ще се срещнем с чичо Ваня, ще работим
Под чичо Ваня, визира себе си.
Актьорите за които се е говорило най-много през изтеклата седмица.
Забележете разликите. Който разбира, ще разбере.
Допълвам и жените актриси.
"Човешкият поглед е прозорче, през което се виждат мислите, които се въртят в главата му..."
Виктор Юго
https://www.instagram.com/p/CAIQeTlgNTo/
Бюлент/Кахраман пусна тази снимка в инстаграма си. Дано това е знак...
Вниманието е само към Енгин(като кликнете върху линка, ще видите), като написа:
Ще се срещнем с чичо Ваня, ще работим
Под чичо Ваня, визира себе си.
Голям майтапчия.
Момичета
ако се чудите какво да предложите на домашните за вечеря - комисарят ще ви е от полза. И като идея, и като помощник...Аз пък се чудя на нещо друго - как аджеба турската домакиня успява въобще да гледа сериали...
Например днес аз едва отделих пет минути за едно кафе следобяд. А не съм правила кой знае какво - малко шетане, малко простиране, малко миене на прозорци, малко готвене... И се уморих да ви кажа, ама не малко - ами бая..
Ако сега седна да гледам нещо - може и да заспя.
Те затова дневните им сериали и тези с по-лек и необвързващ сюжет вървят. Сигурно ТВ работи като радиоточка и който чул и видял нещо - добре, който не - няма голяма загуба, утре ще го повторят.
https://www.facebook.com/notes/engin-aky%C3%BCrek-the-actor/sanc … 2403860999911837/
Превод Light:
"Санджар Ефе- Синовна любов и преданост "
Навид Шахзад
“Дъщерята на посланика“ е много повече от епична любовна история, тъй като се отнася до ежедневните теми, които зрителят може да свърже лесно, като приятелство, братска любов, матриархат, семейство, чест и вярност, вплетени в разказ, който изследва сложността на любовта в многобройните й форми.
Анализирайки първо синовната любов, тъй като семейството лежи в основата на социално-културната среда на турския народ; поредицата запознава своите зрители с редица семейства: Ефеоглу, Ъшъклъ, Челеби и три сираци, а именно Елван, Каврук и антагониста Акън.
Нито едно от семействата не е пълно в смисъл, че всяко се ръководи от един-единствен родител-матриарх в случая с Ефеоглу и Ъшъклъ, докато Челеби са представени от строг патриарх. Макар че друго „по-малко“ семейство се придържа към периферията на „по-големите“, то също се оглавява само от майка - това на Менекше. Общото за всички тях е, че те поставят акцент върху важността на доброто име независимо от социалния статус, към който принадлежи семейството. Този страх от това как обществеността ще възприеме положението на съответното семейство е това, което тласка безмилостно трагедията напред. Гювен Челеби и Халисе Ефеоглу са основните виновници в това отношение, но по съвсем различни причини. Санджар е достатъчно наблюдателен, за да отбележи приликата между двамата след развръзката на тайнствения годеж на Каврук, за ужас на майка му. Между двамата старейшини има дългогодишна взаимна вражда, като Халисе често нарича бащата на Наре - „неверник“ - загадка, която все още предстои да бъде изяснена.
В случая на посланика (изигран от Ердал Кючюккюмюрджу), неговата арогантност, безспорното му високомерие, чувство за привилегированост и пристрастеност към хазарта го карат да мрази „селянина“, както той презрително нарича Санджар. Прекомерният страх от загуба на репутация не го спира да създава хаос в живота на единственото си дете, докато то търси убежище при него след ужасното изнасилване. Презрително слаб човек, който се поддава на натиск, Челеби избира да защити собственото си „добро име“ и да спаси човека, който урежда дълговете му, а не собственото си дете, като нарежда на Наре да се омъжи за своя изнасилвач, за да прикрие скандала. Челеби е наистина жалка фигура като баща, като висш представител на страната си, като джентълмен и като старейшина. Неговото последващо поведение продължава да потвърждава представата ни за него като за паразитен индивид, който се храни с другите поради егоистични причини.
Халисе, изиграна от аристократично изглеждащата Гонджа Джиласун, прави впечатляващо изпълнение и е толкова надменна, колкото Наре. Една властна, упорита вдовица, чиито спомени за бедното детство и също толкова беден брак все още я преследват, поема контрола над живота на децата си, сякаш не са в състояние сами да се справят с живота. Санджар е единственото от трите й деца, което не успява отчасти да „укроти“, защото интровертното момче винаги е бил самотник и независимо дете. От всичките си братя и сестри той е единственият, който има смелостта да се изправи срещу майка си. Това не означава, че той я обича по-малко от другите (може би повече, отколкото самата тя осъзнава), но моралният му компас сочи различен набор от правила от нейния. Преди всичко, в душата си, той е добър и честен човек, въпреки склонността си да не се доверява на всички и да действа безразсъдно, когато е ядосан.
Халисе не е нито едното, нито другото, тъй като тя може да бъде безмилостно егоистична, когато ситуацията го изисква, и именно тогава тя попада в немилостта на Санджар. В стремежа си да „надстрои“ фамилното си име и статут, след като Санджар я прави господарка на имението, в което някога е била прислужница, Халисе погрешно се чувства изключително овластена и злоупотребява с положението си, за да урежда браковете на двамата си синове по свое желание. Фактът, че тя избира и двете булки въз основа на това колко добре може да ги „обучи“, за да станат виртуални клонинги на самата нея, говори много за необузданата й гордост, че е модел за подражание. Такава арогантност не може без трагични последици. Нейният властен контрол над снахите, обидните й, често жестоки напомняния на Елван, че е бездетна, безкрайно смущаващата й намеса в съпружеския живот на Санджар я характеризират по-скоро като опърничава, отколкото като любяща фигура на майка. В такава задушаваща атмосфера този, който страда най-много е по-малкият син Яхя, изигран убедително от Догукан Полат, тъй като му липсва увереността и силата на Санджар, нито пък проявява по-зрялата чувствителност на по-малката си сестра Зехра.
Санджар, като глава на семейство Ефеоглу, хвърля по-голямата житейска сянка и колкото и да се опитва, Яхя никога не успява да се отърси от мантията на "по-малкия" брат. Рано уреденият брак на Яхя със силно момиче разклаща увереността му още повече, както и фактът, че двойката остава бездетна, намеква, че самият Яхя все още е дете. Последвалото му раздразнение от това, че не е бил посветен в личните дела на по-големия си брат, е равносилно на детско гневно избухване, докато липсата на консултации по бизнес въпроси засяга честолюбието му. В резултат на това, в стремежа си да бъде "свой човек", той влиза в неуспешен и неразумен съюз с отчаяната си майка, когато тя губи социалното си положение след неуспешен заговор срещу Наре.
Халисе също няма нищо против да се измъкне от неудобни ситуации, когато е необходимо, оставяйки Менекше да носи цялата отговорност, след като техния общ план да оклеветят Наре отново ще се проваля. Но най-големият й провал е, че не попречва на Яхя да изгони Елван от къщата, за това, че свидетелства срещу майка му в съда. Вместо да се гордее със смелостта на снаха си, тя решава да се присъедини към поривистия Яхя и да накаже Елван за така нареченото "предателство" към господарката на имението. Възхитителното представяне на Хивда Зизан Алп, която прикрива любяща и дълбоко грижовна жена под маската на фалшиво пронизителен глас и безвкусни, но удачни забележки се оказва привлекателно, тъй като нейната героиня се подрежда до Наре срещу матриарха на Ефеоглу, който по ирония на съдбата действа като свой най-голям враг като започваме да я виждаме каква е в действителност. Халисе продължава да играе ролята на жестока, егоистична, егоцентрично настроена жена, чийто страх от загуба на новопридобитото богатство и социален статус е по-голям , отколкото справедливостта, истината и състраданието или дори щастието на децата й.
Не можем да не се ужасим от жестокостта, с която тя се отнася към Каврук за това, че се е осмелил да изпитва чувства към Зехра. Изнудвайки го, тя пада още повече в очите ни, тъй като очакваме да се държи с малко съчувствие към човека, чието семейство безкористно служи на семейството на Ефеоглу от поколения. За разлика от това, Санджар се отнася към така наречения гаф от страна на Каврук с голямо разбиране, тъй като той стига дотам, че би благословил съюза, ако и Зехра обичаше Каврук. Това е критичната разлика между майката и сина – Халисе се отвращава да загуби социалното си положение и се ужасява от перспективата да омъжи единствената си дъщеря за „слуга“, както тя се изразява, за голямо удоволствие на Менекше.
Санджар обаче никога не е забравял корените си и социалните различия за него са без значение. Той никога не е забравил какво е да бъдеш беден, нито е готов за миг да остави настрана любовта и уважението, които има към Каврук. Халисе продължава с властните си маниери, безцеремонно обявявайки на нещастната Менекше, че трябва да е готова да се разведе със Санджар, след като опитът й да оклевети Нара се провали. Бързо дистанцирайки се от постъпката от страх от гнева на Санджар, тя преминава още една степен, за да впечатли зрителя със способността си да се приземява на краката си, когато приветства Наре на годежа. Поведението й идва като голяма изненада особено за Санджар, тъй като тя винаги се е държала отвратително с Наре, плюейки злъч, позорейки я при всяка възможност, въпреки предупрежденията на сина си. Заслугата е на Наре, която никога не се отплаща със същото. И все пак, за разлика от Челеби, Халисе има истинска слабост към Мелек, която обича, тъй като е дете на Санджар. Може би това е единствената й спасителна черта в момента.
Що се отнася до майката на Менекше - Атике, колкото по-малко се казва, толкова по-добре. Типична, алчна вдовица, която се хваща за възможността да сключи съюз с най-видното семейство в региона, Атике е стереотип на необразована селянка с острия си език и склонност да влиза в заговори, за да премахне предусещаните заплахи за голямото бъдеще на дъщеря си. Менекше (Тюлин Язкан) обаче е съвсем друг играч. Крехкото, сивооко хубаво младо момиче, което Халисе прибира за сина си, изглежда умело в играта. Със свекърва си тя е вечната послушна булка, която я чака и изпълнява всичките й указания до последната буква. Тя е достатъчно умна, за да разбере от самото начало, че да държи свекърва си в близост до себе си като съюзник е най-добрата политика за осигуряване на нейното място в семейството, разпознава слабостта на Халисе към ласкателства, която експлоатира докрай, като играе със суетата на по-възрастната жена при всяка възможност. Тя толкова добре играе ролята си, че много малко хора са в състояние да разберат, че привидно тихо говорещата, с широко отворени очи, послушна девойка е просто прикритие за свирепо амбициозна жена, която мечтае да стане бъдещата господарка на имението Ефеоглу.
