Напиши всичко лошо, което ти е казвала на един лист, скъсай го и го пусни в тоалетната да си отиде по каналния ред.
- Публикувана: 30 апр. 2020, 01:36 ч.
- Последно мнение: 1 ноем. 2022, 19:43 ч.
Какви са отношенията с майките ви?
Рокстар, моята е на 32, не живее с нас, но често ми го казва, което за мен е щастие.
Моята майка уж се опитва да се държи добре, но непрекъснато ме дразни. Откакто се върна да живее в България, на съседната улица, ми звъни всеки ден, че и по два–три пъти, все мрънка и натяква, че съм нямала време за нея. Нямам нищо против да се виждаме по веднъж в седмицата, но всеки ден ми идва твърде много. Освен това съм заета с мои си неща, ама тя като се чуди какво да прави по цял ден, започва да досажда.
Моята майка уж се опитва да се държи добре, но непрекъснато ме дразни. Откакто се върна да живее в България, на съседната улица, ми звъни всеки ден, че и по два–три пъти, все мрънка и натяква, че съм нямала време за нея. Нямам нищо против да се виждаме по веднъж в седмицата, но всеки ден ми идва твърде много. Освен това съм заета с мои си неща, ама тя като се чуди какво да прави по цял ден, започва да досажда.
Моята е същата. В края на януари напусна работа и почна да идва всеки ден и седи по цял ден и говори едно и също. 2-3 седмици, може и повече издържах и после говорих с нея, че имам нужда от лично пространство и искам и аз да си почина, с малко дете съм, а тя идва и ме натоварва по цял ден с едно и също. Казах й пак да се виждаме ама не всеки ден и по цял ден, че другите се виждат веднъж в седмицата за 2 часа. Уж ме разбра, уж не се разсърди, а след време пак почна, била сама, искала да идва да живее с нас. Тогава вече полудях и се обадих на баща ми да се връща, беше в чужбина. Казах им, че си имам семейство и не мога да се занимавам денонощно с нея. То на мен не ми остава време да си почина от нейните манипулации.
Ех, тая тема ми действа като терапия. Благодаря, че я пуснахте. Виждам, че не съм само аз в това положение.
Както писах, майка ми си е супер, но баба ми е, като майките от последните постове. Все звъни, била сама, не сме я търсили, не сме я посещавали. Ако пък се реша да и гостувам, с часове ми говори клюки и глупости. Неведнъж съм и казвала, че съм с малко дете и не мога да съм постоянно на разположение. Когато бяхме малки с брат ми, си живееше живота и милееше за братовчедите ни. Нас не ни е взимала никога да ни гледа и да ни се порадва. Казваше на мама: който има деца да си ги гледа, тя е млада и не може да гледа внуци. Може да е жестоко, но сега да може да очаква същото отношение от мен.
Скрит текст:
Моята е същата. В края на януари напусна работа и почна да идва всеки ден и седи по цял ден и говори едно и също. 2-3 седмици, може и повече издържах и после говорих с нея, че имам нужда от лично пространство и искам и аз да си почина, с малко дете съм, а тя идва и ме натоварва по цял ден с едно и също. Казах й пак да се виждаме ама не всеки ден и по цял ден, че другите се виждат веднъж в седмицата за 2 часа. Уж ме разбра, уж не се разсърди, а след време пак почна, била сама,
искала да идва да живее с нас. Рокстар, моята е на 32, не живее с нас, но често ми го казва, което за мен е щастие.
Моята майка уж се опитва да се държи добре, но непрекъснато ме дразни. Откакто се върна да живее в България, на съседната улица, ми звъни всеки ден, че и по два–три пъти, все мрънка и натяква, че съм нямала време за нея. Нямам нищо против да се виждаме по веднъж в седмицата, но всеки ден ми идва твърде много. Освен това съм заета с мои си неща, ама тя като се чуди какво да прави по цял ден, започва да досажда.
Моята майка уж се опитва да се държи добре, но непрекъснато ме дразни. Откакто се върна да живее в България, на съседната улица, ми звъни всеки ден, че и по два–три пъти, все мрънка и натяква, че съм нямала време за нея. Нямам нищо против да се виждаме по веднъж в седмицата, но всеки ден ми идва твърде много. Освен това съм заета с мои си неща, ама тя като се чуди какво да прави по цял ден, започва да досажда.
Моята е същата. В края на януари напусна работа и почна да идва всеки ден и седи по цял ден и говори едно и също. 2-3 седмици, може и повече издържах и после говорих с нея, че имам нужда от лично пространство и искам и аз да си почина, с малко дете съм, а тя идва и ме натоварва по цял ден с едно и също. Казах й пак да се виждаме ама не всеки ден и по цял ден, че другите се виждат веднъж в седмицата за 2 часа. Уж ме разбра, уж не се разсърди, а след време пак почна, била сама,
Скрит текст:
Тогава вече полудях и се обадих на баща ми да се връща, беше в чужбина. Казах им, че си имам семейство и не мога да се занимавам денонощно с нея. То на мен не ми остава време да си почина от нейните манипулации.
Според познат психиатър, животът с майката е една от най-честите причини за депресии у жените. Рядкост е майките да не потискат дещерите си, когато живеят заедно, делят едно домакинство, една кухня и т.н., рядко се отнасят с тях като със зрели хора, а не като с деца. И моите впечатления са такива де, от познатите ми жени на възраст над 30 г., които по някаква причина съжителстват с майките си.
Тази тема ми показа нагледно, че отношенията с майка ми не са чак толкова странни. Четейки във фейсбук как трябва да обичаш майка си, че тя е единствената, която истински те обича и ще ти помага когато си в беда, че никога няма да ти обърне гръб, ... и все такива колко е хубаво да си имаш майка, определено не ми влияеше положително, но тук са се събрали много съфорумки с подобни "добри отношения", както са моите с майка ми.
Почти всичко, което сте описали за вашите майки (тези, които не са в добри отношения с техните) е все едно съм описвала своята.
По-надолу в скрит текст съм описвала ситуации или пояснения, които спокойно може да ги пропуснете при четенето. Ако на някой му е интересно, нека ги прочете. Изляла съм си чувствата / мъката / ...
Моята майка е била начален учител. Като такава тя се има за всезнаеща, все можеща, винаги права, не приемаща неподчинение. Никога не се е извинявала за нищо (с изкл. на един случай, където нямаше къде да ходи и не буквално, но поднесе извинения). Винаги друг е виновен задето тя нещо е направила (пр. разляла млякото, счупила чашата, ... (това във времената когато бях малка)). От както се помня ме обвинява, за това че е с тромбов либит (дано така се пише).
Преди 6г, направо спрях да общувам с нея, но за жалост синовния ми дълг и възпитанието не ми дават мира, че трябва да се грижа за нея. Живея мн. близо до нея, а сестра ми е в друг град, а тя е сама, та се налага да я чувам, но вече съм много дистанцирана. Тя всеки път или се опитва да ми говори неща, които въобще не представляват интерес за мен и тя го знае (напр. за разни хора, които слабо познавам или не познавам, в най-добрия случай за сестра ми и семейството ѝ, с която ще се чуем и ще ми каже каквото е нужно, но мен да ме попита как сме или какво правят децата -НЕ) , или си намира причина да се скараме. При втория вариант ѝ казвам че явно не е в настроение и докато говори ѝ казвам че ще затварям и затварям телефона.
Крахът който се получи при нас е заради тоталното неуважително отношение към мен като личност.
В заключение искам да кажа, че не е задължително да следваме примера на родителите си. Аз не приличам по абсолютно нищо на моята майка. За мен тя е пример какво не трябва да правя. Обгрижвам децата си, интересувам се от мнението им (моята не се интересува), дори им искам съвет по някога (главно от големия). Дъщеря ми я чувствам като най-добра приятелка, тя мен също (но за сега е само на 11г). Надявам се винаги да се чувстваме така. Избягвам да мрънкам продължително време (за жалост ми се случва за малко, но се сещам за майка ми и спирам). Никой няма нужда от продължително и назидателно мрънкане, че понякога и с дни.
Почти всичко, което сте описали за вашите майки (тези, които не са в добри отношения с техните) е все едно съм описвала своята.
По-надолу в скрит текст съм описвала ситуации или пояснения, които спокойно може да ги пропуснете при четенето. Ако на някой му е интересно, нека ги прочете. Изляла съм си чувствата / мъката / ...
Моята майка е била начален учител. Като такава тя се има за всезнаеща, все можеща, винаги права, не приемаща неподчинение. Никога не се е извинявала за нищо (с изкл. на един случай, където нямаше къде да ходи и не буквално, но поднесе извинения). Винаги друг е виновен задето тя нещо е направила (пр. разляла млякото, счупила чашата, ... (това във времената когато бях малка)). От както се помня ме обвинява, за това че е с тромбов либит (дано така се пише).
Скрит текст:
Сестра ми пък ѝ е виновна, че е дебела, защото се е родила 3 кг (сравнимо с моите 2,5 кг тя направо е огромна). Получила го е докато е била бременна с мен и то защото уж в 7-мия месец съм се обърнала с главата надолу (колко ненормално за този етап от бременността!). Така винаги ми го е обяснявала. Истината обаче е, че сама си го е причинила не се е пазила (когато е била бременна в малките месеци) и се е пренатоварила, в следствие на което влиза в болница. Така тя частично е станала причина аз сега да съм със здравословен проблем (проблем на сърцето) + лекарска грешка. След като го осъзнах ѝ обясних, че за нейното здравословно състояние аз вина нямам. но тя за моето има.
Скрит текст:
Аз съм по-голямата и сме породени. Та тя по време на бременността видите ли я е разширила, щото е била голяма и от тогава та до сега е пълна.
Преди 6г, направо спрях да общувам с нея, но за жалост синовния ми дълг и възпитанието не ми дават мира, че трябва да се грижа за нея. Живея мн. близо до нея, а сестра ми е в друг град, а тя е сама, та се налага да я чувам, но вече съм много дистанцирана. Тя всеки път или се опитва да ми говори неща, които въобще не представляват интерес за мен и тя го знае (напр. за разни хора, които слабо познавам или не познавам, в най-добрия случай за сестра ми и семейството ѝ, с която ще се чуем и ще ми каже каквото е нужно, но мен да ме попита как сме или какво правят децата -НЕ) , или си намира причина да се скараме. При втория вариант ѝ казвам че явно не е в настроение и докато говори ѝ казвам че ще затварям и затварям телефона.
Крахът който се получи при нас е заради тоталното неуважително отношение към мен като личност.
Скрит текст:
С години се опитвах да не обръщам внимание от незачитането ѝ към мен (дори след като се омъжих и заживях отделно от нея). Не зачиташе какво искам за децата си. Напр. децата са болни и в дадения момент им давам само препечени филии, защото са с разстройство и повръщане, но минаваме набързо през нея да ѝ оставим нещо и тя съответно казва влезте за малко. След това почва да ги насилва да си вземат някакво сладко нещо съставено от боклуци (защото само за такива неща имала пари) и аз нямам право да кажа, че в момента са на диета. Те трябвало да си кажат че не искат (били са на около 3-4г малката и 10 г големия). Та върхът дойде, когато реших да я поканя за 1 седмица на вилата на свекърите, за да отпразнуваме рождения ми ден и на синът ми. Дойде, развихри се да иска да командва хората в къщата им, посегна ми с тиган, защото не бях съгласна с нея да ме обижда каква съм лоша майка и децата ми как само се дразнели едно друго и ревали. Около половин час по-късно беше се прикрепила към свекърва ми и ѝ обясняваше колко лош човек съм. Аз обаче я чух, защото бях седнала в градинката със съпругът ми и се чудех какво да я правя. Та тя се държеше все едно ми е враг. Отпратих я с влака по живо по здраво, щом не желае да се държи подобаващо.
Когато бях малка (всъщност докато не се ожених) не ми беше осигурено легло в родния ми дом. Всички имаха, вкл. баба ми, но аз не. Ако искаше можеше да имам, но не е искала (причина няма и не знам каква може да е, ако има). (Спях на диван, който беше продънен. Нямах право да го разтягам, а ѝ беше трудно упражнение за мен.) Имахме средства за такова, имахме и място, но нямаше желание. Винаги мрънкаше за всичко, за това баща ми не го държа отговорен, защото предполагам е искал да има мир и спокойствие или поне и за това да не дудне.
И да не забравя... Винаги съм била виновна, каквото и да се е направило като беля от сестра ми. Все пак съм по-голямата. Задължително по-голямата караница е за мен, защото е трябвало да предотвратя случката / пакоста. Дори и сега ми припомня разни такива ситуации и като ѝ кажа, че не съм аз човека - "има ли значение, много съм подробна значи". Все тая било.
Когато бях малка (всъщност докато не се ожених) не ми беше осигурено легло в родния ми дом. Всички имаха, вкл. баба ми, но аз не. Ако искаше можеше да имам, но не е искала (причина няма и не знам каква може да е, ако има). (Спях на диван, който беше продънен. Нямах право да го разтягам, а ѝ беше трудно упражнение за мен.) Имахме средства за такова, имахме и място, но нямаше желание. Винаги мрънкаше за всичко, за това баща ми не го държа отговорен, защото предполагам е искал да има мир и спокойствие или поне и за това да не дудне.
И да не забравя... Винаги съм била виновна, каквото и да се е направило като беля от сестра ми. Все пак съм по-голямата. Задължително по-голямата караница е за мен, защото е трябвало да предотвратя случката / пакоста. Дори и сега ми припомня разни такива ситуации и като ѝ кажа, че не съм аз човека - "има ли значение, много съм подробна значи". Все тая било.
В заключение искам да кажа, че не е задължително да следваме примера на родителите си. Аз не приличам по абсолютно нищо на моята майка. За мен тя е пример какво не трябва да правя. Обгрижвам децата си, интересувам се от мнението им (моята не се интересува), дори им искам съвет по някога (главно от големия). Дъщеря ми я чувствам като най-добра приятелка, тя мен също (но за сега е само на 11г). Надявам се винаги да се чувстваме така. Избягвам да мрънкам продължително време (за жалост ми се случва за малко, но се сещам за майка ми и спирам). Никой няма нужда от продължително и назидателно мрънкане, че понякога и с дни.
Скрит текст:
Показвам обичта си на децата си и че много се гордея с тях. За моята никога не бях направила или постигнала каквото е трябвало. Вечно другите са по-добри от мен в каквото и отношение да е, дори след време да се доказа че не е съвсем така. За това знам, че да се дава за пример друго дете не е правилно. От една страна детето се чувства неуспяло, от друга намразва другото дете, което е за пример (а то вина няма). Ще ме попита някой как с дни?! Ми много лесно. Днес мърмориш (така го наричаме у нас), утрешния ден пак се сещаш и подхващаш същата песен. След седмица - две или месец пак можеш да се присетиш и наново да мърмориш за същото за което многократно са ти се извинили, но ти пак да припомниш.
Моята майка казваше, че дете се целува само дакто спи. Дали ме е целувала докато спя? едва ли... Дали ме е галила като дете? Не помня. Беше много хубава и явно беше разочарована, че аз не съм. Казваше, че не е от онези лигави майки дето все целуват децата си. (много ми се искаше като дете да е точно от тези "лигавите"). Никога не ми каза, че се гордее с мен. А аз какво ли не направих за да получа одобрението й. Само се усмихваше доволно. Вниманието й беше изцяло към брат ми. Той е момче, по-голям. Аз трябвало да отстъпя. Светът се въртеше около него. Когато пораснах и създадох свое семейство мислех, че сме се сближили. Сега си давам сметка, че искаше децата. Когато татко почина всичко рязко се промени. Никога не каза и дума на съчувствие за това, че загубих баща. Искаше всичкото внимание само за себе си. Тя беше нещастна, само на нея трябваше да й се съчувства. Наказваше ме с внимателно режисирани мрачни сцени на отчаяние, драматични монолози, демонстративно пренебрежение. Понякога си мисля, че ми завиждаше.Когато си отиде и разчиствах някои неща в нейната стая, намерих дневниче. Записвала си е почти всичко, което й се е случило (тя не излизаше много навън, защото имаше тежка остеопороза). Сред записките й имаше само 2-3 споменавания за мен (аз ходех през ден, когато първата година живееше сама и всяка седмица, когато брат ми отиде да живее там) Винаги й носех по нещичко. Правех ремонти в стаята, за да й бъде уютно. Чистех и миех, купувах цветя. Обаче последното записано за мен беше "дъщеря ми ме ограби приживе!". С големи букви, повторено няколко пъти и подчертано. "Ограбеното" от мен беше една кутия от бонбони с 10-15 мои детски снимки. Имах чувството, че от онзи свят ме зашлеви. Знам, че имаше и хубави моменти и искам да мисля за тях, но винаги, когато се сетя за тях, ме захлупват и онези думи от бележника.
Мая..родителите на моята майка починаха,но още я “преследват”.
Не желано и не обичано дете е (единствено при това). Това се отразява на отношенията ни и вместо обич изпитвам съжаление към нея.Изгори го “ритуално” тоя дневник!Приеми и продължи на пред.А децата си прегръщаш докато ръцете ти отмалеят !
Не желано и не обичано дете е (единствено при това). Това се отразява на отношенията ни и вместо обич изпитвам съжаление към нея.Изгори го “ритуално” тоя дневник!Приеми и продължи на пред.А децата си прегръщаш докато ръцете ти отмалеят !
Мая..родителите на моята майка починаха,но още я “преследват”.
Не желано и не обичано дете е (единствено при това). Това се отразява на отношенията ни и вместо обич изпитвам съжаление към нея.Изгори го “ритуално” тоя дневник!Приеми и продължи и прегръщаш докато ръцете ти окапят ❤Децата си.
Не желано и не обичано дете е (единствено при това). Това се отразява на отношенията ни и вместо обич изпитвам съжаление към нея.Изгори го “ритуално” тоя дневник!Приеми и продължи и прегръщаш докато ръцете ти окапят ❤Децата си.
Съвсем съзнателно, спомняйки какво ми е липсвало, много съм целувала и прегръщала децата си. Сега са големи мъже и имат свои семейства. И макър че живеят на двата края на света, продължаваме да сме си близки. Радвам се когато ги гледам по скайп или на живо как целуват децата си и им се радват.
Иска ми се само да изчегъртам всички наслоени огорчения и да си върна детското обожание към майка ми. Засега не ми се получава.
Момичета, съжалявам, че сме толкова много в тази тема с толкова приличащи си истории. В същото време, е поне малко успокояващо за мен, че не съм единствената с подобни приживявание и чувства.
Да ви попитам, понякога имате ли усещането , че сте "повредени" (аз така се чувствам)? Струва ли ви се, че заради преживяното в миналото, в момента реагирате по особен начин в дадени ситуации и как се справяте когато ви налегнат не особено приятни спомени.
Когато бях в 7ми клас най-добрата ми приятелка ми сподели колко са близки с майка си- говорели за всичко, тя споделяла за гаджета, не се страхувала да каже за лоши оценки в училище, говорели за секс. Аз направо и се изсмях в лицето защото реших, че се майтапи с мен. Тя много се обиди, но като поговорихме и обясних, че аз подобно отношение не съм виждала и не ми е познато и затова съм решила, че се шегува. На по-късен етап тя ме покани на гости с преспиване и като видях отношенията им със собствените си очи, направо беше като нож в сърцето. Минаха много години от тогава, вече съм на 30+, но все още сякаш ми е странно когато жена каже, че майка и е най-добрата и приятелка. Разбирам го, но след като съм била далеч от подобно преживяване, сякаш не мога дори да си го представя. Усещам, че съм доста подозрителна с нови хора в живота си и когато някой покаже загриженост или привързаност и близост като приятел дори , аз се чувствам много странно и неудобно. Не мога да свикна, че някой го е грижа и му пука за мен.
Да ви попитам, понякога имате ли усещането , че сте "повредени" (аз така се чувствам)? Струва ли ви се, че заради преживяното в миналото, в момента реагирате по особен начин в дадени ситуации и как се справяте когато ви налегнат не особено приятни спомени.
Когато бях в 7ми клас най-добрата ми приятелка ми сподели колко са близки с майка си- говорели за всичко, тя споделяла за гаджета, не се страхувала да каже за лоши оценки в училище, говорели за секс. Аз направо и се изсмях в лицето защото реших, че се майтапи с мен. Тя много се обиди, но като поговорихме и обясних, че аз подобно отношение не съм виждала и не ми е познато и затова съм решила, че се шегува. На по-късен етап тя ме покани на гости с преспиване и като видях отношенията им със собствените си очи, направо беше като нож в сърцето. Минаха много години от тогава, вече съм на 30+, но все още сякаш ми е странно когато жена каже, че майка и е най-добрата и приятелка. Разбирам го, но след като съм била далеч от подобно преживяване, сякаш не мога дори да си го представя. Усещам, че съм доста подозрителна с нови хора в живота си и когато някой покаже загриженост или привързаност и близост като приятел дори , аз се чувствам много странно и неудобно. Не мога да свикна, че някой го е грижа и му пука за мен.
Същото. Много боли самотата, че малко хора те разбират през какво си минал. Повечето хора изобщо не могат да повярват. Както ти си се изсмяла на приятелката, така пък другите хич не ти вярват, че нещо такова ти се е случвало. :/
Трудното дество* те уврежда, съгласна съм.. Припознавам се в думите ти. Казват, че с терапия се оправят нещата почти до достигане на "нормалност".
Иначе винаги има следи, с които просто живеем. Недоверието, цинизма понякога, или дори факта, че понякога и ние сме токсични, не от злоба, но по-добър модел не сме видели и т.н.
Дълга тема.
*Да си необичан И тормозен е травмиващо, да
Трудното дество* те уврежда, съгласна съм.. Припознавам се в думите ти. Казват, че с терапия се оправят нещата почти до достигане на "нормалност".
Иначе винаги има следи, с които просто живеем. Недоверието, цинизма понякога, или дори факта, че понякога и ние сме токсични, не от злоба, но по-добър модел не сме видели и т.н.
Дълга тема.
*Да си необичан И тормозен е травмиващо, да
Момичета, преживява се. Аз се помирих с миналото, не мога да го променя, избягвам да мисля за лошите неща от него. Да, вярно, при мен нещата не са били толкова зле. Просто живях с много забрани, много критики, все имах чувството, че не правя нещата както трябва.
Мая, аз съм първо дете, брат ми е по-малък, това няма чак такова голямо значение. На брат ми се позволяваха много повече неща, а изискванията към него бяха много по-малко. Приемаше се за естествено, че на него не му се учи, а на мен ми се намилаше постоянно, въпреки че бях отличничка. Майка ми постоянно се сърдеше, че не споделям нищо с нея, ама не можех, дори и да опитам, само поучения и наставления получавах. Освен това постоянно четях, а майка ми не беше доволна от това, смяташе, че книгите изкривяват представата ми за действителността. А "какво ще кажат хората" ми беше най-големият ужас. Сигурно затова научих децата си, че могат да постигнат всичко, каквото желаят, че какво ще кажат хората не е важно и че винаги ще ги обичам. Сега какъв кеф ми е щерката като звънне и си говорим по минимум час, за всичко, което ни дойде на акъла. Одеве се чух със сина ми, и с него си поговорихме доста време, а той хич не е по дългите телефонни разговори.
Мая, аз съм първо дете, брат ми е по-малък, това няма чак такова голямо значение. На брат ми се позволяваха много повече неща, а изискванията към него бяха много по-малко. Приемаше се за естествено, че на него не му се учи, а на мен ми се намилаше постоянно, въпреки че бях отличничка. Майка ми постоянно се сърдеше, че не споделям нищо с нея, ама не можех, дори и да опитам, само поучения и наставления получавах. Освен това постоянно четях, а майка ми не беше доволна от това, смяташе, че книгите изкривяват представата ми за действителността. А "какво ще кажат хората" ми беше най-големият ужас. Сигурно затова научих децата си, че могат да постигнат всичко, каквото желаят, че какво ще кажат хората не е важно и че винаги ще ги обичам. Сега какъв кеф ми е щерката като звънне и си говорим по минимум час, за всичко, което ни дойде на акъла. Одеве се чух със сина ми, и с него си поговорихме доста време, а той хич не е по дългите телефонни разговори.
Съжалявам да прочета толкова тъжни истории.
Аз продължавам да имам една много загрижена майка, която не ми спестява критиките, когато има защо и към мен, и към децата ми, но знам, че го прави за добро. Толкова много любов и целувки съм получила, толкова много радост.
Като млада беше уникална красавица със руси коси, сини очи и перфектно балансирано тяло. Много се гордеех с нея като дете. Не бяха много майките като нея. А работлива колкото си искаш, на 3 смени работеше, но вадеше по 1 чанта с пари навремето. Жалко, че не случи на мъж. Там всъщност се провали нашето иначе почти идеално семейство.
Имала е своите грешки, но кой ги няма? Отчитам ги, но и когато сега аз на свой ред имам деца и колкото повече порасват, толкова повече осъзнавам защо тя е постъпила по този начин в дадена ситуация. Оправдавам я за много неща, защото аз несъзнателно започнах да я копирам. Благодарна съм всеки ден, че сме заедно и не бих си представила живота сега без нея. Може би когато остареем, бих приела по-философски нещата, но не и сега.
Аз продължавам да имам една много загрижена майка, която не ми спестява критиките, когато има защо и към мен, и към децата ми, но знам, че го прави за добро. Толкова много любов и целувки съм получила, толкова много радост.
Като млада беше уникална красавица със руси коси, сини очи и перфектно балансирано тяло. Много се гордеех с нея като дете. Не бяха много майките като нея. А работлива колкото си искаш, на 3 смени работеше, но вадеше по 1 чанта с пари навремето. Жалко, че не случи на мъж. Там всъщност се провали нашето иначе почти идеално семейство.
Имала е своите грешки, но кой ги няма? Отчитам ги, но и когато сега аз на свой ред имам деца и колкото повече порасват, толкова повече осъзнавам защо тя е постъпила по този начин в дадена ситуация. Оправдавам я за много неща, защото аз несъзнателно започнах да я копирам. Благодарна съм всеки ден, че сме заедно и не бих си представила живота сега без нея. Може би когато остареем, бих приела по-философски нещата, но не и сега.
Точно повредена се чувствам и аз. Превъзмогнах поне привидно много комплекси, но най-много ме мъчи чувството на неудовлетвореност от себе си - майка ми беше винаги недоволна от мен и от постигнатото от мен. Каквото и на направех, или не беше достатъчно добре или тя го може по-добре.
Дълги години се борех с една плахост и неувереност, изградих си самочувствие години след това на база на многото постигнато от самата мен без ничия чужда помощ, обаче и сега понякога продължава да се прокрадва чувството, че всичко което имам е едва ли не незаслужено. Че съм извадила късмет и ми е паднало случайно от небето и ей-сега някой ще ме разкрие каква съм измамница и че аз всъщност нищо не мога и нищо не знам.
Смешно и абсурдно е, осъзнавам го, но ми е трудно да се отърся. Всичко това на нея и на нейното възпитание го дължа.
И друго има, което за едно момиче е направо смазващо. Майка ми беше красавица като млада, изписани черти, със зелени очи и черни вежди, впечатляваща жена хората се обръщаха след нея на улицата. Баба ми, нейната майка също беше много красива. Спомням си като дете как стоях и я гледах в захлас. Аз не приличам на тях. Беше ми втълпявано, че съм грозна, наричала ме е с ужасни епитети - широконоса маймуна, цицореста свиня и други подобни.
Сега от позиция на времето си мисля, че е била или ненормална или просто сляпа от омраза. Аз тренирах художествена гимнастика, после ходех на танци, на аеробика, фитнес, винаги съм спортувала, цял живот и до днес включително съм оформена, спортна, слаба и стегната. Фигурата ми за разлика от нейната винаги е била абсолютно перфектна. Тя буквално на бялото казваше черно и аз й вярвах.
Много ми е било тежко през годините, аз не исках да имам деца, защото се ужасявах, че няма да знам как да ги гледам. Това, което аз видях като модел ме ужасяваше. Е, имам дете и със светлия пример как не трябва да се възпитава дете, отгледах чудесен млад човек.
Дълги години се борех с една плахост и неувереност, изградих си самочувствие години след това на база на многото постигнато от самата мен без ничия чужда помощ, обаче и сега понякога продължава да се прокрадва чувството, че всичко което имам е едва ли не незаслужено. Че съм извадила късмет и ми е паднало случайно от небето и ей-сега някой ще ме разкрие каква съм измамница и че аз всъщност нищо не мога и нищо не знам.
Смешно и абсурдно е, осъзнавам го, но ми е трудно да се отърся. Всичко това на нея и на нейното възпитание го дължа.
И друго има, което за едно момиче е направо смазващо. Майка ми беше красавица като млада, изписани черти, със зелени очи и черни вежди, впечатляваща жена хората се обръщаха след нея на улицата. Баба ми, нейната майка също беше много красива. Спомням си като дете как стоях и я гледах в захлас. Аз не приличам на тях. Беше ми втълпявано, че съм грозна, наричала ме е с ужасни епитети - широконоса маймуна, цицореста свиня и други подобни.
Сега от позиция на времето си мисля, че е била или ненормална или просто сляпа от омраза. Аз тренирах художествена гимнастика, после ходех на танци, на аеробика, фитнес, винаги съм спортувала, цял живот и до днес включително съм оформена, спортна, слаба и стегната. Фигурата ми за разлика от нейната винаги е била абсолютно перфектна. Тя буквално на бялото казваше черно и аз й вярвах.
Много ми е било тежко през годините, аз не исках да имам деца, защото се ужасявах, че няма да знам как да ги гледам. Това, което аз видях като модел ме ужасяваше. Е, имам дете и със светлия пример как не трябва да се възпитава дете, отгледах чудесен млад човек.
И на мен тази тема ми е като терапия. Родила ме е млада и родителите й са ме гледали докато тя е учила. Имам и по-малък брат, който тя е гледала сама. Така и не успя да създаде връзка между мен и нея, въпреки че аз много исках да й се харесам. Приличала съм на баща ми (с който се разведе), на неговите роднини, и т.н. Цял живот пренебрежително отношение и липса на интерес към мен, "предсказания", че нищо няма да излезе от мен, ще се разведа и тем подобни. Е, не позна: имам добър съпруг, пораснали деца и не лоша кариера.
Преди няколко години спрях всякакво общуване с нея защото прекрачи границата на лошото държание. Спрях да й пиша, да я търся (живеем в чужбина), но и тя сякаш само това чакаше. Не направи абсолютно никаква крачка към мен. Сега ми е по-спокойно, разбира се, но недоумявам как една майка може да живее без грам да се интересува от детето си.
И все пак си остава една празнота, несигурност и известна депресия. Гледам дъщерите ми: уверени млади жени със самочувствие, за което можех само да мечтая на тяхната възраст. Но те знаят, че имат моята безрезервна подкрепа. Съзнателно съм се стремяла да не повтарям грешките на майка ми, но е имало моменти, в които сякаш чувам нейния глас когато говоря, което ме е карало да се мразя.
Успя и да развали отношенията ни с брат ми заради разни имоти. Тя самата не поддържа отношения с никой от родата си, включително и със собствената си сестра. Хванала се е за брат ми като удавник, а и само той й остана. Определено мисля, че има нарцистични наклонности, но понякога си мисля, че и известна биполярност има в нея.
Преди няколко години спрях всякакво общуване с нея защото прекрачи границата на лошото държание. Спрях да й пиша, да я търся (живеем в чужбина), но и тя сякаш само това чакаше. Не направи абсолютно никаква крачка към мен. Сега ми е по-спокойно, разбира се, но недоумявам как една майка може да живее без грам да се интересува от детето си.
И все пак си остава една празнота, несигурност и известна депресия. Гледам дъщерите ми: уверени млади жени със самочувствие, за което можех само да мечтая на тяхната възраст. Но те знаят, че имат моята безрезервна подкрепа. Съзнателно съм се стремяла да не повтарям грешките на майка ми, но е имало моменти, в които сякаш чувам нейния глас когато говоря, което ме е карало да се мразя.
Успя и да развали отношенията ни с брат ми заради разни имоти. Тя самата не поддържа отношения с никой от родата си, включително и със собствената си сестра. Хванала се е за брат ми като удавник, а и само той й остана. Определено мисля, че има нарцистични наклонности, но понякога си мисля, че и известна биполярност има в нея.
Препоръчани теми