Уж нямах проблеми, а почна да ми докривява......

Абе то за вървенето върви добре, Лени, даже си мислех наскоро, че като ни приключи ангажимента с нея-понеже свеки ще спира бач скоро-на всяка цена ще я препоръчам
Проблемът е, че май съм почнала да изпитвам лека доза носталгия и даже ревност.
Ако нямам в началото на деня много работа-даже си представям какво сме правили по това време на деня.
добре, че бързо преглъщам и се връщам в "света на големите".

Разбирам те и на мен ми се случи същото-трябваше да тръгна на работа и да оставя малката при баба й.
Не се натъжавай и това ще мине,а това което изпитваш и за което ти е тъжно е ревност.
Затова като се събудите сутрин,поиграи си с малкия,кажи му колко го обичаш и т.н. и остави един хубав спомен за теб за през деня.И когато се върниш вечерта да те посрешни с прегрътка и целувка . и да те нариче "мойта сладка мами"

           

Ха хаааа хааа и през това сме минали  . С големия нямах и идея за бавачки други такива глезотии. С малкия я взехме жената от немай къде,,защото се наложи да се върна на работа когато малкия беше на 9 месеца.
Тя го обикна детето и то нея - някой път като го гледах как я гушка и как си играят и мен ме е жегвало под сърцето.
Даже имаше един смехотворен случай - карам му се за нещо ама съм се напушила многооо и понеже никак не ме чува плеснах го веднъж по памперса /то не беше пляскане в истинския смисъл ми по-скоро напомняне / - малеее като писна това дете - "Маргииии, Маргииии елаааа" - той рееееввв, а аз сраммммм 
Сега ми е смешно, ама тогава направо в дън земя потънах.
Малкия и до ден днешен като го питаш коя е баба ти, без да се замисли първо назовава бавачката и чак на второ място идва истинската му баба.
Но като се замисля трезво да ти кажа - детето е щастливо, бавачката /нашата поне/ си го гледа като истинска баба и се грижи за него и от време на време го глези, е понякога и се скарат нещо. Но той е щастлив с нея, а това е най-важното.
Аз и затова измислих вариант да си я задържим още малко жената при нас макар и на половин ден, защото децата я обичат и много ми помага.

Иначе за работата - да не те плаша - ама аз цяла година след като се върнах на работа си спомнях нашия си режим с малчо 
Че и до ден днешен като ми докривее нещо в работата искам да съм си у нас и да си ги гушкам, вместо да се разправям с разни  .....
Полека лека ще свикнеш, но поне за мен никога вече няма да е същото както преди да родя и да знам, че в къщи ме чака една малка маймунка, пък вече и две.

и на мен ми беше кривичко в началото, но когато няма начин, наистина идва момента за Света на големите . При едни по-рано, при други- по-късно, за трети- реално никога.
Нормално е да ревнуваш малко, хубаво е, че жената е съвестна и го гледа добре. В противен случай щеше да си бясна и пак да се тревожиш, само че за далеч по-съществени неща .
Не е най-добрия вариант да се отдадеш изцяло само и единствено на детето си след един момент.
Просто защото сега ти си целият му свят, но след 2-3 год. то няма да има толкова огромна нужда само от теб, ще си има нужда от самостоятелност, а ти ще си загубила и тренинг, и позиции, и желание за работа. Но винаги ще си останеш единствената и най-обичаната мама

Ако знаеш само как ме посреща вечер с МАМИМАМИМАААМИИИИ.......
По-рано май не беше така??
И сега пО ми се гуши и гали.
Абе само да е жив и здрав-ще се опитвам другото да го преодолея, ако ли не-ще ви поплаквам виртуално тук. 

Нормално е, ще го превъзмогнеш. Аз се чувствах по същият начин като оставях Алекс в яслата.

Първо-честита нова работа   Ще преодолееш носталгията по ежедневното и целодневно общуване с малкият сладур!Нормално е в началото да ти е тежко,добре,че си случила на детегледачка!Сега, както пишеш сама,ще е още по-сладко прибирането от работа!

Честита работа  А за мъничето - ами и на мен ми е мъчно....сутрин и особено като видя по градинките мами с дечица...а моето детенце е с напълно непозната жена...но наистина е свястна и се грижи много добре за Гери И все пак ми е мъчничко

и аз да споделя, макар че няма да е утеха за теб, вероятно... Сигурно съм голяма егоистка, защото (почти) успях за три месеца да се справя с носталгията по времето, когато бяхме само двамата със сина ми. Като ме "емна" новата работа, няма кога да се тюхкам... А вечер е просто разкош, защото въпреки цялата любов на баба му и баща му, който се прибира преди мен... Теди забравя всички и всичко и ме гушка.

Аз се върнах на работа когато Мони беше на 7 месеца, а отгоре на всичко трябваше да я изпратя в провинцията тъй като и мойте родители и родителите на мъжът ми са от там. Не е далеч - на около 50 км. от София е, но аз вечно бях на работа или на лекции и т.н.
Понякога бях на работа и събота и неделя и ми се е събирало да не я виждам по 2 седмици. Това е истинско мъчение и затова от време на време майка ми идваше с нея за малко при нас.
Когато си ходехме и като стане неделя елате да ме видите, подувах се от рев и не можех да се откъсна от нея. Идвало ми е да се ...
Мони е все още при майка, но сега имам повече време и постоянно си я виждам, а и се успокоявам от това, че от септември вече си е с нас.
Тези две години се чувствах не както трябва, все едно някой бе откъснал част от самата мен. Много е трудно, но най-важното е, че детето ми е обсипано с много любов, внимание, грижи и всичко от което има нужда.
Много съм благодарна на родителите си и безкрайно много ги обичам   

Eх, поне това съм си спестила, щото аз бая късничко родих Станислав......тъй че студентския период поне ми е отдааавна отминал.
Което не пречи от време на време все още да подсмръквам.

не бях се замислила колко ли ще ми бъде трудно когато малката започне да ходи на градина.явно в началото със всички е така.моя приятелка когато започна работа в началото плачаше всеки ден

Същата работа и при мен - май месец започнах работа, на ново място, сестра ми гледа малкия 4 м., от другата седмица е на градина. По едно време и на мен ми беше докривяло и даже щях да пускам тема да си излея мъката във форума, че и мъжът ми много, много не ме разбираше (било нормално, нали е по цел ден с леля си) и от това ми беше още по-криво. Та имаше един период (кратък, слава Богу!, може би за няколко дни, седмица-две), в който малкия започна да предпочита сестра ми (тя живее вече при нас). Ей, какъв рев му ударих една вечер........ гушкам го аз да го нося, бяхме на разходка, а той отиде при леля си.... рев  - много тежко ми беше и ме беше и яд на себе си, че ревнувам, че е отминало времето когато си го гледах аз....... По някое време си поплаквах и в офиса (следобедите често оставам сама). Ама мина този период и се успокоих, де  , ама пък почна като ни изпращат да поплаква, добре, че после бързо се заигравал. Сега на почивката не се отлепяше от мен.
Успех и дано бързо се нагодите всички към новата обстановка! 

Не е задължително да се чустваш зле.
При мен нещата стояха точно обратното .
Обичам детето си , но си давам сметка , че и аз трябва да живея пълноценно , което включва и други неща освен него .

Пандора по-горе го е написала чудесно , вечер общуването с дъщеря ми е на друго ниво . Радвам се на всичко , което бърбори , а докато я гледах бях много изнервена , липсваше ми социален живот .
Не ми е било тъжно нито един път , въпреки че я оставих на ясла на десет месеца и половина . Поли също нямаше проблем с адаптацията .


Депешарчице , сори че ти влязох в темата , ама като ми запишете , че ви текат сълзите , чак ми става странно , не съм се чуствала по този начин и не мога да ви разбера .
Това съвсем не значи , че не ми е мъчно за вас , че така чуствате нещата 

Депешарчице, понеже Станито, този сладурко сигурно е едно дълго чакано и много обичано дете е нормално фокусът на твоя свят да е върху него, затова ти липсва сладката ви хармония, НО не го обсебвай, чети си подписа на Лекси по-често...децата ни се отделят от нас и светът ги вика и не бива да ги обсебваме - казва ти го единствено и много изстрадано дете, измътено с лежане от 36-годишна мама - това съм аз де.