Противно на всеобщото мнение, мъжете не са по-силният пол 
Вкъщи стана същото, когато малкият тръгна на ясла и на втората седмица беше супер болен 
Мъжът ми, който по принцип би трябвало да хладнокръвен и с адекватни реакции в критични ситуации/такава му е работата, ама а де?/, направо изпадна в истерия, дни наред само крещеше и псуваше тъпите ясли, дето разболявали децата, тъпите лекари, дето не могат да поставят точна диагноза и въобще всичко му тъпо и криво, само той прав 
За капак и аз се разболях и една седмица бях извън строя с температура, не можех от леглото да стана и нямах грам глас
Явно много им идва на мъжете, когато нещата вкъщи са извън обичайното си състояние
Аз много бях обидена от липсата на подкрепа у него, от това, че ме натоварваше още повече с претенциите си... И аз исках да ме гушне и да ми каже, че всичко ще се оправи, ама не
Няма да ти кажа нищо окуражаващо, уви, защото при нас нещата се оправиха всъщност чак, когато и ние се оправихме с малчо. Проумях, че всъщност в такива екстемни условия няма да мога да разчитам на него. Просто това е положението. Не е хубаво, но е факт
Вкъщи стана същото, когато малкият тръгна на ясла и на втората седмица беше супер болен Мъжът ми, който по принцип би трябвало да хладнокръвен и с адекватни реакции в критични ситуации/такава му е работата, ама а де?/, направо изпадна в истерия, дни наред само крещеше и псуваше тъпите ясли, дето разболявали децата, тъпите лекари, дето не могат да поставят точна диагноза и въобще всичко му тъпо и криво, само той прав За капак и аз се разболях и една седмица бях извън строя с температура, не можех от леглото да стана и нямах грам глас Явно много им идва на мъжете, когато нещата вкъщи са извън обичайното си състояние
Аз много бях обидена от липсата на подкрепа у него, от това, че ме натоварваше още повече с претенциите си... И аз исках да ме гушне и да ми каже, че всичко ще се оправи, ама не Няма да ти кажа нищо окуражаващо, уви, защото при нас нещата се оправиха всъщност чак, когато и ние се оправихме с малчо. Проумях, че всъщност в такива екстемни условия няма да мога да разчитам на него. Просто това е положението. Не е хубаво, но е факт
При нас е почти същото положение - като се разболеят децата и като започнем едно ходене по доктори, закъсняване за работа, кой ще излезе в болнични(е тук стават вече големите разправии), изнервена обстановка(лекарства, температури, децата реват), пробеми в работата и притеснения за децата и ето ти готови скандали. Аз се мобилизирам в такива ситуации, а мъжът ми се изнервя и става невъзможен. Като се канализират нещата и влязат в обичайното си русло и всичко е наред. Напоследък уж се е взел в ръце и не изнервя обстановката при проблем, но аз си знам, че спокойствието зависи от мен.
Ще се оправят и при Вас нещата. Само трябва време и спокйствие от твоя страна, явно той си е такъв и не издържа на стрес и натоварване.
, което ме навежда на мисълта , че и занапред при проблеми ще е така 
Търпение ти трябва и сериозен разговор като се поуспокоите. 
Много е лошо да не можеш да разчиташ на най-близкият си човек, а още по-кофти е ,че си позволява да те гони 
(при всеки проблем ли ще те гони от къщи 
)
Опитвах се да се владея, но днес имах чувството че нарочно ме предизвиква. И вече няколко пъти си позволява да ми казва - като не ти харесва, ходи при баща си - той много не харесва родителите ми, това между другото. Извинявайте че пак ви занимавам, обаче ... не знам какво да правя. Не искам да си ходя, защото за мен това значи да се предам, да притесня и без други притеснените си родители... Днес се питам дали още го обичам...той ми каза че едва ме понасял, толкова много съм го дразнела... Не мога да живея в такова напрежение... А пък с нормален разговор не се получава - той не иска да се отпусне, някак все гледа да ме нападне и все е недоволен от мен. Ако си тръгна, не знам дали ще искам да се върна...Пък и тогава ще се включат и неговите родители, и тогава ще стане една... 