Как се променят взаимоотношенията в семейството?

Думите на Валенцето, много ми на помнят за нас, аз също не мога без мъж ми и той много ми помага, навсякъде сме заедно..

Съпрузите  ни се променят и защото ние се променяме. Постоянното стоене в къщи, липсата на развлечения и малко време за мен , липсата на приятелства и най-вече мъката  - всичко това ме прави много нервна. Изисквам да ми се обърне някакво внимание, таткото пък работи с много хора и иска само спокойствие - ето ти разминаването и повод за разногласия. Аз също съм за никъде без него, никога не се е оплаквал от положението, Наталия му е по-свидното дете , но не е детешар, не умее да се занимава с нея. Аз пък се дразня, че отделя много повече време на рибите си (акварист е) отколкото на децата.
Общо взето всички семейства преминават през някакви кризи с или без проблемни деца.

Ех,Любознателна,ако знаех по-рано, щях да те накарам да питаш твоя мъж ,защо златните ни рибки побеляха. Но вече е късно,те умряха.

Краси,да ,благодарна съм му.Наистина той е другия родител,но в най-тежкия момент,когато аз бях готова да се разделя с детето си и да го оставя в дом,където "да умре",единствено той каза "не,ще си умре при нас,пък каквото ще да е".Ето затова съм му благодарна.

[/quote]
Краси,да ,благодарна съм му.Наистина той е другия родител,но в най-тежкия момент,когато аз бях готова да се разделя с детето си и да го оставя в дом,където "да умре",единствено той каза "не,ще си умре при нас,пък каквото ще да е".Ето затова съм му благодарна.
[/quote]

Е ,това наистина е много смела постъпка,признавам му го!` 

Валенце, да разцелуваш мъжа си от мен
на нас не ни се е налагало да вземаме такова тежко решение...но сме си говорили по въпроса с мъжа ми. неговата позиция е: само някой доктор да посмее да ми каже да си оставя детето! ще му разбия главата!...той е кротък човек и много благ, но наистина се вбесява от подобни истории.
проблемът, който имаше Ния някакси ми помогна да го разбера по-добре. преди се вглеждах в дребните му недостатъци...сега знам, че имам едно огромно богатство в негово лице 6 месеца, всеки ден водехме Ния в Красна поляна/ние живеем в Слатина/. той ни караше сутрин, стоеше с нас, връщаше ни и отиваше на работа. защото отиваше на работа към обед, работеше до посред нощ. ако успееше да се прибере към 21 и Ния не беше заспала, веднага я поемаше да се занимава с нея. да не говорим, че междувременно ходехме и по други доктори...не знам как издържа тези месеци, но нито веднъж не каза, че е изморен, натоварен, нито веднъж не се оплака от мен. колкото пъти му казвах да не ни кара до болницата, а да си остане да поспи или да отиде на работа, за да се прибере по-рано, отговорът му беше един: искам да съм вас!

Нашия татко правеше точно същото 
Понякога се караме, но знам, че обича дъщеря ни повече от всичко.

За хубаво или лошо не мога без него.Но той не ми е голямата опора,той е финансовата ми опора.А това е много важно.Иначе всичко правя сама.Решавам сама при кой доктор да я заведа,сама я водя в Красна поляна.Сами си се разхождаме,сами си се забавляваме.Свикнах че ще е така.Семейно не ходим никаде,ходихме на две сватби на негови колеги.С детето тримата абсурд.Но и аз не се давам.Не го занимавам с проблемите на детето.Иначе отговорите който получавам много ме нараняват.Само съобщавам утре съм записала час за еди-къде си.И го оставям да реши идва или не.Почвам да завиждам на жените на Wolf i  Живко.

Ама все едни татковци сме тук във форума. Направо да завиди човек на жените ни   . Аз (наблюдавайки себе си) все пак си мисля, че един има едни недостатъци, друг - други... За себе си мога да кажа, че се опитвам да помагам, но не винаги успешно. Или по-точно казано помагам успешно, но не достатъчно. Работата ми позволява да ги карам на прегледи, рехабилитации и т.н. но като се наложи да гледам дечко сам, някак не се чувствам уверен. Дори да е за час-два. Липсва ми женската ръка, въпреки, че мога да кажа детенцето за сега е направо мечта - спи нощем, яде, за година и 4 м. само веднъж се беше поразболял... (да не чува дявола). Явно и аз не съм "детешар" както казва ljuboznatelna. Но мноооого си обичам дечкото. Как го приемам? Ами не знам. Мъчно ми е, но няма как. Още от самото начало си повтарях, че това е факт и няма как да променим нещата. И че трябва или да свикнем с мисълта или кой знае... сигурно полудяваш лека полека. И предпочетох първото. Опитах се да обясня така нещата и на жена ми. Истината е, че за мен е много по-лесно. Всеки ден ходя на работа, срещам се и говоря със странични хора, занимавам се със служебни проблеми и т.н. Докато вие майките нямате избор. Всеки ден и всеки час сте с детето и с проблемите около него. Трябва ви много силна опора. Дано всяка от вас я получи. Пожелавам ви го от сърце.
А това, че взаимоотношенията се променят... няма как да е другояче. Определено сме много по-изнервени от преди. Дразнят ни дреболии. Все още търсим най-правилния път за съвместен живот от тук нататък. И мисля ще го намерим.