Публикувана: 13 септ. 2006, 12:47 ч.
Последно мнение: 14 септ. 2006, 18:49 ч.

Беше ли ви мъчно, когато се изнесохте от дома на родителите си?

5 452
81
1

# 15 13 септ. 2006, 13:37 ч.

Кори Селести
Мнения: 5 538

Тъжно ми е...че няма кой да ми прави кафе и къдрава палачинка сутрин ... и разни такива неща, но не съжалявам, че се изнесох още на 18 Simple Smile

Сега отвреме на време минавам покрай къщата, в която живеех и нахлуват спомени, но хората отдавна ги няма така или иначе.

Трябва да се гледа напред...с усмивка:)

# 16 13 септ. 2006, 13:38 ч.

Пловдив
Мнения: 704

Както най-често става, аз излязох от дома си заради студентството. На 400км от родния град,прибирах се два пъти в годината. Не усещах кой знае каква тъга, не се замислях за нашите. Докато един ден не получих колет, в който най-отгоре баща ми беше оставил 2лв "специално за шоколад Своге", а в писмото мама пишеше, че любимата ми котка е родила две сладурски котета "да ти сложа ли едното в колета?" е,тогава като му ревнах......
повече от 10г минаха,но това не ми се изтрива от главата

# 17 13 септ. 2006, 13:38 ч.

Мнения: 3 447

Ами... аз не мога да определя кога точно съм се изнесла. Детството ми премина ту при едната, ту при другата баба. С родителите си съм живяла 5 години от всичките си 33 - между 9 и 14. След това ме приеха в гимназия в София и повече не съм се връщала. С родителите ми сме в много добри отношения, чуваме се редовно, но чувството на липса за последно съм го изпитала в първи клас. Просто... не сме имали време да свикнем едни с други, за да си липсваме после. Може би е за добро Rolling Eyes

# 18 13 септ. 2006, 13:52 ч.

Мнения: 65

И аз се изнесох една вечер с преспеване, втора вечер с приспиване и полек полека дрехите, цветята, книгите и т.н.... Но ние сме на 3 км. разстояние така, че раздялата не е проблем. Grinning

# 19 13 септ. 2006, 13:58 ч.

Мнения: 7 474

Беше ми странно Thinking

, но понеже прехода беше плавен всички бяха свикнали с мисълта и нямаше сбогувания и т.н. Hug

# 20 13 септ. 2006, 14:01 ч.

Мнения: 1 416

Цитат на: toninna в ср, 13 сеп 2006, 13:21

Не ми беше. Нямах търпение да се втурна в своя нов живот - нов град, нов дом (макар и кварира). Не знам защо, но това ми беше мечтата от ученичка. Независимост. Но това не означава, че не се връщам в родния град с удоволствие. Обичам много близките си и ми липсват, но едва ли бих живяла отново там...

И аз така...
Когато отпътувах на 19-тия си рожден ден с влака за София в 4 сутринта, плаках от вълнение, провесена от прозореца... Изпращах една епоха от живота си и подрещах друга - много чакана и желана. И си казвах - "Ето, запомнини тоя миг, тоя пейзаж, тоя вятър. От днес започва истинския ти живот и никога няма да се върне онова, което остана зад гърба ти"...

# 21 13 септ. 2006, 14:06 ч.

Кацнала на едно дърво.
Мнения: 3 192

Аз бях в осми клас, когато заминах да уча далеч от къщи и да, беше ми много тежко. Все "боледувах" от разни тежки болести, за да ми дадат дълги бележки и да се прибера у дома. Аз бях спец по фалшифициране и по симулация на:
- чума (бубонна);
-треска (блатна и др.);
- жълтеница;
- шарка;
И дори воден плеврит. Mr. Green

# 22 13 септ. 2006, 14:15 ч.

Мнения: 4 555

Изобщо не ми беше мъчно. Побягнах колкото ми държат краката, без да се обръщам назад. Както само тийнейдърките могат, когато бягат към "свободата".
Винаги, когато ми домъчнее за нашите отивам да ги видя, макар че са в друг град, доста далече. За баба ми обаче ми е по-мъчно. Като прекрача прага на къщата и само дето сълзи не ми потичат, толкова емоции съм преживяла там, че само при спомена ме обзема едно състояние... cry

Блонди, а на теб не ти ли харесва в Брюксел? За мен това е най-прекрасния град, който съм виждала.

# 23 13 септ. 2006, 14:17 ч.

Мнения: 4 806

не, никак не ми беше тежко. Изпитах значително облекчение, че поемам натам, накъдето аз искам. И не ми е ставало мъчно. Имах период, в който си мислех, че нещо не ми е наред, щом всичките ми колеги бързат за празниците да се приберат по домовете, а аз не. След това се примирих. А още по - нататъкк разбрах. И досега не ми тежи. Тежи ми да вляза в апартамента, правя го много много рядко. За последните три години само веднъж по принуда, нищо, че в момента пребивавам на 100 метра от него. Ами това е.
Обаче комбинацията от темите ме докосна. Може да се каже, че доабвих един нюанс към разбирането си на ролята на родителя - да мисли за това с какви мисли и чувства един ден неговото собствено дете ще напусне дома...

# 24 13 септ. 2006, 14:18 ч.

Мнения: 1 629

Не съм се изнасяла. Семейството ни се разпадна, после майка ми и сестра ми се преместиха, накрая се преместих и аз. Сега всеки път като минавам под прозорците на някогашния си дом и ме жегва. Но, за малко. Има нови места и нови хора, които наричам дом.

# 25 13 септ. 2006, 14:21 ч.

Мнения: 3 423

Не. Не съм фен на съжителства тип Гераците.
Физическото разделяне не боли.
А душата ми никога не е напускала дома.

# 26 13 септ. 2006, 14:25 ч.

Мнения: 1 284

беше ми страно но не мъчно, а сега ние живеем отсреща така че не усещам разлика Hug

# 27 13 септ. 2006, 14:25 ч.

Мнения: 1 495

Не ми е било тежко, мисля че точно тогава и родителите ми не го осъзнаха много, все пак имаха още две деца при тях. Аз също заминах за София да уча и се радвах на свободата и независимостта си. Сега 7 години по-късно ми е много тъжно като се прибирам, градът ми е вече пуст, а и къщата все повече опустява... Sad

# 28 13 септ. 2006, 14:25 ч.

София
Мнения: 38 530

Аз съм се изнасяла поне 10 пъти от нас - на квартира, после в чужбина. Там се побърках от рев и носталгия. После и нашите бяха навън, та като се събрахме за Коледа и на Нова година 2004-2005 с новото бебе бях най-щастливия човек на света.

Сега с мъжа ми сме на две преки от наште и мога да ходя там когато си иска, но все пак те така са наредили стаите, че вече не мога да остана да спя там примерно. Но не ми е мъчно...