Детето не го пускаше. Сякаш знаеше, че тати не отива на пазар, както го лъжехме, ами си отива завинаги. През нощта пък се разболя (сякаш тялото му усеща). Страдам силно за детето си, но не мога да бъда поне засега с този мъж отново. Толкова много разочарования съм събрала. Нямам и чувства, които да са ми упора да направя компромис и този път. Нямам чувства, които да ме спрат в това да го оставя да си отиде.
Къщата ми е странна. Тиха, чиста и подредена.
Не зная какво ни чака, но се моля мъката да се стовари само върху мен, детето ми да не разбере и да е щастливо както досега.
Плача, защото имам нужда от това, а то ме гледа особено и ме гали. Не съм сигурна дали заслужавам милото му отношение. Аз прогоних баща му. Може да не беше най-мечтаният партньор, но беше ужасно добър с него.
Не зная какво повече да напиша (а толкова имах нужда да споделя - толкова чувства от снощи...), защото нито можете да ми дадете съвет, нито да помогнете на детето ми. Просто нещата се случиха така, че нещо вече е счупено. Аз го обичах лудо в началото. Направих всичко, за да създадем семейство, макар че той се страхуваше от това и дълго се дърпаше. После обаче семейството ни се получи. И дойдоха проблемите - тежките месеци след като се роди детето ни, в които той не ми помагаше, но по-лошото е, че веднъж не каза "сигурно си уморена" (макар че го молех понякога да вижда умората ми). Дойде и безпаричието (то никога не си е тръгвало всъщност). Дойде и неговото безкрайно занимание (работа, която той работи от години, която не носи доходи на семейството ни, а той обещава, че "още само 20 дни" и така от години...) Дойде моята депресия, за която той нямаше очи, а аз не получих помощ от него. На моменти дори не забелязваше, а аз все повече я крещях тази депресия, тази натрупана болка. Иначе е добър. Но е като да си имаш още едно дете. Без мъж. Просто още едно дете, за което да си поел цялата грижа...
Спирам, дотегнах, ако въобще сте прочели всичко това. Извинявайте. И благодаря.