Фентъзи и фантастика - 21

Фламел бяга от едно място на друго, неговият враг по преследва, отключват малко по-малко способоностите на близнаците, запознават се с разни исторически личности,  представена е гледната точка на Дий и пр.

близнаците станаха някакви полубогове, цялата идея се обезмисли, накрая се оказва че дори близнаците не са брат и сестра, и че родителите им са съвсем други.

Цялата битка за Дану Талис беше странна. Това че близнаците не са това за което ги представят не ми допадна много, защото до този момент наистина просто се учеха и попиваха информация. Изведнъж се оказва че са и със съвсем друга мисия и просто всички сладки и интересни моменти от предишните книги ми се обезсмислиха.

Във Валинор живяха псета
Със сребърни каишки. Из полета
И из гори те гонеха кошути
Плашливи зайци, и глигани люти,
Ороме беше там владетел строг,
Стопанин на ловджийския чертог,
Където лееха се песни буйни
И винени бокали медноструйни.
Таврос наричаха го Гномите тогава –
Бог, чийто рог отекваше със слава,
И що единствен идваше нататък
Преди да лумне в небосвода блясък
На Слънце и Луна; златисти бяха
Конете му; и пъргаво  търчаха
Безбройни кучета  на запад в лесовете
Безсмъртни бяха тези псета:
Кафяви, черни, лаещи в дружина
И бели с козина като коприна
Тъй бързи сред гора и светъл лъч
Като стрела от крепък дрянов лък
А лаят им когато бяха сбрани,
Напомняше Валмарските камбани,
Като елмаз блестяха им очите,
От сняг по-бели бяха им зъбите.
Тъй както меч, от ножница излита
Се втурваха по диря из горите
На Таврос за веселие и радост

Сред тях Хуан, кутре бе в първа младост.
Израсна той в ловните гори
И ето че Ороме го дари
На Келегорм, що с него бе готов
Да устреми се във всеки лов.
Когато Феаноровият род
Избяга, да подири нов живот
Хуан остана с господаря свой
И следваше го вярно  в мир и бой,
В победа или люто поражение,
Без страх, от най-свирепото сражение.
Спасявал беше своя господар,
От меч, от орк, и друга скверна твар.
Израсна мощен, бърз, неуморим,
Прозираше през мрак, мъгла и дим,
А дири колкото и да са стари
Надушваше из дивите чукари;
Безшумни бяха стъпките му леки
Пристъпваше по най-тайните  пътеки
И вълци гонеше по тях със стръв,
За да пролее гнусната им кръв.
Трепереше от него в нощен мрак
Дори на Тху, най-злият върколак.
Ни копие, ни меч, ни зла магия,
Ни зверски нокът, ни отрова от ония
Що е създала вражеската злоба
Не го ловеше. Имаше прокоба
Че няма да загине той преди
В двубой страхотен да го победи
Огромен вълк, що от самия Ад,
Заченат е на тоя скръбен свят.

Чуй! Далече в Нарготронд
Чак оттатък Сирион
Свири рог, навява врява
Лай в горите се задава
Кой ловува в този край?
Кой препуска?
То се знай.
Куруфин с Келегорм –
Тръгнаха от своя двор
Мощен лък в ръка готов
Яздят от зори на лов
Че напоследък взеха да се вясват
Глутници на ТХу и да проблясват
Очите им сред нощен мрак дълбок
По стръмните скали отвъд Нарог
Дали пък Тху не е заподозрял
За тайни на елфическия крал
За бойни планове кроени тук
И мисии под бряст, ела и бук?

„Добри ми братко” –Куруфин изрече
 „това съвсем не ми харесва вече,
На зло е и от тия зверове
Страната трябва да се отърве.
Пък и желаех в гъстата гора
С лов на вълци да се разведря”
А после се приведе и прибави
Ородродет ленив е и се бави
На път отдавна Фелагунд замина
А няма вест за славната дружина
„Дали е мъртъв или на свобода
Да знаеш туй ще е за теб изгода;
Сбери бойци, бъди за бой готов
И казвай, че излизаш пак на лов
Тогава сред народа ще се славиш,
Че за доброто ти на Нарготнронд го правиш.
Но можеш да узнаеш в гората
какво ли не.; А ако съдбата
напук на всичко е решила
да се завърне той със Силмарила
едва ли трябва да те уча аз
че камъкът за теб е (и за нас)
а тронът – нека си го кажем право –
родът ни стар е и го заслужава”

Келегорм го слуша. Нищо не отвръща
Но скоро тръгна с  войска могъща
И сам Хуан сред глутница напета
Препускаше  - водач на всички псета
От три дни яздят из гори и степи
На Тху изтребват вълците свирепи
И много кожи сиви са свалили
И много са прогонили, избили,
Но най-подир решили са да спрат
В западния край на Дорият

Из гъстите потайни лесове
Запява боен рог, отекват гласове
Ловът напредва, носи се заплаха
И нещо бяга като птица плаха
Не знае кой в гората кърши клони
Затуй боязън стъпките й гони.
Далеч от роден дом, самотна, бледа,
Тя бягаше в гъстака, без да гледа.
В сърцето и напираше тревота,
Но в нозете  тегнеше пък изнемота.
Очите на Хуан Съзряха сянка
Да бяга тръпнеща сред горската полянка
Тъй както привечер малка прозирна
Се носи лека, бърза и ефирна.
Побягна той през папрати и клони
Създанието странно да догони.
Със ужас като малка пеперуда
Преследвана от птица до полуда
Тя пърхаше в гората до премала,
Ту спряла, ту нагоре излетяла –
Напразно. И останала без дъх
Тя спря до дънер, обрасъл с мъх
Ни дума, ни магия изпъхтяна
Ни тайнствената сенчеста премяна
Изплетена с вълшебството на здрача
Не спряха устрема на преследвача
Чиято древна раса носи слава
На магиите, че не поддава.
Бе срещнала сред дебрите зелени
Единствения, който защитен е
От нейните вълшебства. Но очите
Като звезди искрящи  от сълзите
И хубостта, и нежният й глас
Ловеца очароваха тогаз
Той лекичко  я вдигна и понесе
Товара тръпнещ. Келегорм се стресна
Щом стигнаха до ловният му стан:
„-Какво си хванал, драги ми Хуан?
Елфическа девойка, призрак, фея
За пръв път виждам чудо като нея”
„-Пред теб е Лутиен от Дорият-
Отврна тя- останаха назад
На края роден светлите поляни,
Сега се лута с нозе издрани,
Там где надежда няма, ни утеха”
С тия думи смъкна сенчестата дреха
И мигом грейна сребърна и бяла
С премяна скъпоценна засияла
Като роса сред слънчева градина
Със златни лилии по рокля синя.
Вълшебното й прелестно лице
Би трогнало  и най-твърдото сърце
Стоеше там Куруфин кат замаян
От аромат нежен и потаен
На горско цвете в нейните коси
И хубостта й в мит го покоси
„Кажи ми, о девойко благородна
Защо далече от земята родна
Се скиташ изнурена, залиняла
Беда ли Дорят е сполетяла?
Кажи не бой се, виждаш, че съдбата
С приятели те  среща сред гората”
Тъй Келеторм продума и огледа
Снагата нежна, призрачна и бледа.
И тя съзирайки усмивката добра
Лукавството му тук не заподозря
А само простодушно го запита
„Кои сте вие, що с рог тръбите
В опасната дъбрава?”
Уклончиво отвърна той тогава
„От Наргонтронд сме ний, хубавице мила,
Предлагаме ти своята закрила
И молим те смирено в този час
В двореца ти да върнеш се с нас.
Надежда ще намериш в покоя.
Сега ни разкажи историята своя”

Разказа тя как на дълга си верен
Из Севера как сражаваше се Берен
Как стигна в Дориятските палати
И как Тингол на гибел го изпрати
Мълчеше Келегорм, че чува
Сърцето му що тъй диво развълнува
А тя наивно му разказа още
С каква магия в потайни нощи
Измъкна се от бащината стража
И млъкна – дума не намери даже
За да разкаже как щастливи и честити
Се скитаха с Берен в горите
„Послушайте, бедата е голяма!
За отдих и почивка време няма.
Премного дни отминали са вече
А Мелиян що вижда надалече
Отдава ми разкри със страх, че Берен,
Лежи в тъмницата сред мрака черен.
Тху има страшни пъклени зандани
Окови с магия изковани
И Берен в този гибелен капан
Лежи изнурен, смазан, окован
Ако е жив след толкова страдания”
Словата й заглъхнаха в ридания.

Куруфин дръпна брат си настрани
и му прошепна "Ето новини
За Фелагунд - и тъй разбрахме вече
що дирят тия вълци надалече"
А още му прошепна що да стори
и на Лутиен той как да отговори
"Нали видя сама девойко драга -
и рече Келегорм с усмивка блага,
за зверове сме тръгнали на лов,
ала отрядът ни не е готов
за поход срещу злия чародей.
Да ни упрекваш моля те, недей.
Разумно е сега лова да спрем
и право вкъщи да се приберем
та да обмислим всичко и да решим
как Берен от неволя да спасим"
Към Наргонтрод потеглиха, но ето
На Лутиен се стягаше сърцето
защо отлагат и защо се бавят
защо не искат нищо да направят
Защо на бой със Тху не тръгват смело?
Хуан пред всички тичаше начело,
но колчем се озърнеше през рамо
тревожни гледки виждаше той само.
Защо ли господарят му се мае?
Защо ли Куруфин, тъй явно  желае
девойката - такива мисли идваха при него
прииждаха, предчувствие обзе го,
че дух злокобен ги е обладал
сърцето му се свиваше от жал
за Берен и добрата Лутиен
и Фелагунд, попаднал във вражи плен.-

цял Наргонтронд от ярки лампи грее
пируват всички, музика се лее,
но плаче Лутиен усамотена,
в чертога я държат като пленена,
вълшебната й дреха е укрита,
и както и да моли, и да пита
ни дума в отговор не получава.
изглежда са потънали в забрава
страдалците що лежат оковани
на чародея в мрачните зандани.
Уви, едва сега бе осъзнала,
че на измама зла се е поддала.
А Феаноровите синове не скриха,
че щерката на крал Тингол плениха,
че нейният любим не ги вълнува
и няма  с чародея да воюват
заради крал омразен, що посяга
на туй което уж им се полага
по древна клетва. Ородрет усети
какво им се спотайва в умовете
крал Фелагунд на смърт да предадат
и с крал Тингол след туй да се сродят
насила или с договор. Но вече
безсилен беше той да им попречи -
народът бе изцяло в тяхна власт
и слушаше омайния им глас.
На Ородрет словата бяха всуе
Цял Наргонтронд не искаше да чуе,
че Фелагунд изпаднал в беда е
и че от бърза помощ се нуждае.

Единствен  бе останал с Лутиен
на неуморна стража подир нощ и ден
Хуан, що верността си не забрави
и с обич думаше му тя тогава
"Хуан, Хуан, ловецо мой крилат
по-бърз от тебе няма в този свят,
но зло ли в твоя господар витае,
че за сълзите и молбите ми нехае?
Та Барахир след ловните полета
обичаше добрите верни псета,
а Берен що из северния лес,
се скиташе подгонен и злочест,
си бе намерил тамо за другари
пернати и космати горски твари,
и духовете що до наши дни,
в самотните скалисти планини
се крият още. Ала в този ден,
ни елф, ни люде, никой освен мен
не е запомнил Берен с това,
че пред Моргот не преклони глава.

Хуан мълча, но беше запленен
И вече Куруфин до Лутиен
Не пусна да пристъпи с дързък крак,
А зъбеше му се като на враг,
Но в късна нощ, когато мракът чер
Обгърнал е трептящия фенер,
На бледата луна,а пред звездите,
Като решетки сиви облаци прелитат
И първи  зимен вихър листи рони
От почернелитеи унили клони
Виж – няма го Хуан – и тя горката
Трепереше в часа преди зората,
Когато всичко дреме и мълчи
И страх изпълва будните очи.
Внезапно тъмна сянка се прокрадна
И нещо до леглото тихо падна –
Вълшебната наметка бе това.
На погледа си вярвайки едва
Изтръпнала прегърна тя Хуана
И екна плътен глас като камбана