Мисля, че не ме обича вече

Еее стига тва е гадно, просто ми трябва време да премисля как да стане, къде ще отида трябва да си намеря друго жилище и тем подобни, което също изисква време, а и като нямаш спестявание никак не е лесно, колкото и да ви се струва че ей така можеш да си тръгнеш. Който живее под наем ще разбере за какво става дума.

Имаш ли родители? Интересно ми е те какво казват по въпроса?

Да , те са разведени отдавна ако това има значение изобщо, баща ми не знае много за връзката ни не му споделям подробности, майка ми е повече наясно и ми е казвала да си събирам багажа и да не търпя въпреки че тя беше в подобна ситуация и седеше, може би затова съм видяла някакъв пример (неправилен)

Ми аз съм под наем. Изтеглих заем на два пъти, за да се преместя. Първия път самостоятелната квартира се оказа със съквартиранти, които не плащаха, ама от бързане се нахендрих. Изплатих си точно за една година заема, с който влязох там и излетях. За другата вече търсех спокойно, месец преди изтичане на договора, и намерих за 2 седмици. Пак заем и вече 3та година почвам тук. Изплатих заема.
Ако чакаш шестица от тотото, предложение за брак, рязко вдигане на заплатата двойно или други чудеса - няма да се случат. Трябва да действаш.
А гаджето ти е кретен и използвач.

Да може би заем е добра идея не съм се замисляла. Ами ще преосмисля всичко и ще видим какво ще стане.

А при майка ти не става ли да отидеш, поне на първо време? Още повече, че тя явно не настоява да оставаш там.

Не е наема проблема, а това че търсиш сигурност и подкрепа в един човек, който не иска да ти ги даде, а дори не виждаш, че всъщност ти се справяш сама с живота. Може би това е, което толкова ни ядосва другите, когато четем момичета като теб. Ако беше седнала той да те храни и пои, ами мързелива си, търпи си го да не те уважава. Но когато можеш всичко сама, а ти се струва, че света ще се срине ако се пуснеш от колана на мунчо, който всъщност те използва ти да го влачиш...

Ти си много наясно какво трябва да направиш но 9 години го отлагаш и не го правиш. Целта на темата е да чуеш как другите са го направили?

Няма достатъчно място при нея. Няма как.

Колкото по-рано приключиш тези отношения, толкова по-добре. Колкото повече се бавиш, толкова по-разрушителни ще са последиците за теб. И ако бъдеш достатъчно упорита в опитите да поддържаш такава връзка с надеждата да се промени нещо (той, ти, света и др.), накрая за награда можеш просто да бъдеш заменена. Поне според вижданото от мен, от първа линия.

Аз не знам как можеш да се съмняваш, че в подобно отношение от негова страна има нещо нормално. В една връзка, с брак или без, се правят компромиси. Човекът може и да не ти казва, че те обича, но ти го разбираш по действията му.
След като не си му важна, какво правиш в живота му? Или по- точно, какво още прави той в твоят? Намери си някой, който ще те оцени, не се живее вечно.

Мило момиче, ти поне виждаш, че "човека" не струва. А аз 20 години си затварях очите.
 Как става раздялата - сядаш един ден и си казваш: Повече не искам да живея така. Заделяш си от първата заплата - една сума - 200-300-400лв(като не му плащаш на сегашния). Пускаш комп, лаптоп или ... и търсиш квартира - може и с хазяи, квартиранти(по-евтино е). Избираш си фирма и отиваш там. Според късмета - може и веднага да изкочи нещо. Ако не е веднага, се зареждаш с търпение и си записваш изцепките на сегашния си приятел. Запази тези изцепки, ще ти потрябват за понататък.
   В новата квартира можеш като начало и с една чанта дрехи от първа необходимост(зависи от действията на приятеля ти - доколко е спокоен). После ще си прибереш останалото.
   И тук почва трудното. В началото е еуфория: Браво на мен! Оттървах се!  Направих го! Спираш всякакви опити за контакт, обещания от типа"Аз ще се променя", социални мрежи и телефонни обаждания.
  Ще мислиш за него - какво прави? Мисли ли за мен? дали да не му се обадя( само за малко)...
  После в паметта изникват хубавите спомени. Лошите някъде изчезват, забравят се. И почваш да се чудиш - дали не сбърках? Ето тогава ще са ти полезни записките за изцепките му - пазиш ли ги още? Трябва да ги прочетеш и да си спомниш защо си тръгнала.

Ще мине доста време докато съвсем се оттръскаш. Защото такава връзка е като наркотик за теб и ще има абстиненция - няма да ти се размине.
  Но накрая ще разбереш, че си направила най-доброто за себе си.
  Колкото повече отлагаш, колкото повече години минат, толкова по-трудно ще става. Успех ти желае някой, който макар и късно, но го направи.

Дано вече въпросът да е "как", а не "дали".

Когато се запознах с първата си любов, бях на 18. Той - на 23. Изкарахме почти 5 години заедно. И той беше "наранен" от предишна връзка, ревнив, мързелив, не вършеше нищо у дома, за всичко трябваше да му се напомня по 5 пъти. Но такива скандални изцепки като това с плащането на таксито не е имало. Просто за тези години аз малко или много пораснах, започнах да мисля за семейство и малко по малко започнах да осъзнавам, че не желая такъв баща за децата си и деца с такива гени. И през ум не ми е минавало, че на 23 ще остана сама завинаги, хем и аз съм от по-скромните и неуверени момичета. Няма да забравя как на последното ни пазаруване за седмицата ми беше все тая какво купуваме, защото знаех, че ще си ги яде сам нещата. Една нощ мислено си представях как ще стане техническата част от напускането (имах много багаж все пак, за толкова години... ) и на следващата вечер докато той беше на работа, се обадих на приятел с кола и за 2 курса и 3 часа събрахме и изнесохме всичко мое. Знаех, че ако тръгна да се изнасям в негово присъстрие ще прави сцени и ще е много грозно. В онези студентски години бях работила само сезонно, нямах никакви спеставания, но поне имах къде да отида (при роднини). Изпратих му съобщение да знае, че съм се изнесла, да не би да му стане нещо като се прибере в полуопразнената квартира. По-късно се видяхме все пак за да му кажа в очите последните си думи. Той естествено започна да плаче, да ме моли да се върна, много ме обичал, брак мислил да ми предлага, щял да се промени, дежурните реплики. Казах му, че ако сега се върна при него, ще е само и единствено от съжаление, а ако ни е писано да сме заедно, някой ден съдбата отново ще ни срещне. Сякаш разбра.
Последваха няколко седмици обаждания по телефона колко му липсвам, колко е пиян и как щял да се самоубие без мен. Идваше в нас с букети. Аз се криех и казвах да му кажат, че ме няма, защото не ми се занимаваше с него повече, а и не исках да се подлагам на такива трудни срещи. Все пак 5 години съм го обичала, няма как да ми стане безразличен за 5 дена, но знаех, че трябва да съм категорична.
После си намерих друг. И той не се оказа "мъжът на живота ми". Сега съм с трети. Щастлива съм. Та така с разделите...

Ти работиш, твърдиш, че си самостоятелна. Докажи го. Можеш да наемеш само стая от апартамент и да продължиш да си делиш сметките, както в последните 9 години... Тъкмо можеш да създадеш ново приятелство с някоя съквартирантка и няма да останеш съвсем сама. И, представи си, съквартирантката няма да те унижава, няма да прескача боклука, сама ще си пере гащите и няма да ти използва тялото в редките случаи, в които не си цъка на телефона.

Lonelygirl, тук всички са ти дали много хубави съвети.
Аз само искам да кажа, че за толкова време си видяла на този мъж и "хубавото", но най-вече лошото. Какво очакваш да стане още? Той няма да се промени. Ти ще трябва да сваляш критериите си за мъж.
На 25 години си още. Аз срещнах настоящия си съпруг на 39г и родих на 41г. За нищо не ти е късно още. Естествено, може да се нахендриш на поредния тровник, но ще имаш тренинг вече и ще бягаш по-бързо. С едни хора не е нужно да прекараш цяло десетилетие, за да разбереш, че не струват. И една година, максимум (айде да не изглеждаш нетърпелива), е достатъчна.

В началото връзките са много обаятелни. Те ни прощават, ние им прокаваме, това не е голяма работа, другото не е голяма работа... Когато влюбването попремине, работите стават по-големи, още по-големи и много големи.
В началото разделите са тъжни, "мъчно ми е за него, не е чак толкова лош, другите също си имат недостатъци, сега ще сам сама, може и завинаги..." Но това е само в началото. Чудото е за 3 дни. Но след това много дни се радваш, че си се отървал от нещо, което е било отровно.
Или поне неподходящо.
Преди много време се бях запознала с едно мило момче, което пиеше. Ставаше весел, забавен, любеобвилен, лигав, после заспиваше, тоест не беше крайно зле, но пиеше. Тогава всяка вечер купонът беше навън - излизахме и той пиеше. Музикант, талантлив, но пиеше. Е, много се радвам, че в момента не съм с това мило, забавно, музикално момче и никога не съм съжалявала, че напуснах тези "музикални" сбирки и купони.