Защо само, докато са малки........

Това е доста тенденциозно.  
Детето може да се гордее и оценява майка си без значение дали си е в къщи и е домакиня или ходи и работи извън къщата. Моята майка е била домакиня и аз винаги съм и ценяла мнението и страшно ми харесваше да бъда с нея - на 5, 10, 15 и 20 години. Всичко си е до човека и до каква връзка и сработване има и може да провокира в децата си.

Аз самата работя откакто Филип е на 6 месеца, но той си е доста привързан към мен. Но съм сигурна че това щеше да бъде така и ако си бях го гледала в къщи.
Надявам се той да има нужда и да имам душевна връзка  с него когато е на 10,15,20,30-50 години. Децата никога не спират да има нужда от родителите си, стига те наистина да са им родители и да не мислят че тяхната роля се изчерпва с нахранване, обличане и покрив на главата. Напротив ролята на родителя е да бъде емоционално и душевно свърван с детето си и двамата да извличат удоволствие и наслада от общуването си. Тогава няма значение дали се заедно за 1-2 или 24 часа в денонощието или детето е на 1,2 или 40 години, винаги между тях има връзка и удоволствие от общуването им.
В дадени моменти от живота тази връзка може да изтънее, но важното е да не се скъса и прекъсне.

A моя постинг къде отиде Още в началото си казах мнението, а сега го няма...

Отношенията са нещо, което се изгражда всеки ден. Когато детето е малко, връзката с майката е много повече физическа и емоционална, затова то има нужда от повече време, което да прекарва с нея. Не е вярно, че качеството може да замени количеството. Малкото дете има нужда не само да бъде прегръщано, целувано, забавлявано. Много често може видимо въобще да не забелязва присъствието на майката, но това, че тя е наоколо внася мир и спокойствие в света му.
При по-големите деца чисто физическото присъствие на майката вече не е от такова значение, връзката минава в други нива, където интензивността може да компенсира отсъствията. Но и тогава изграждането на отношенията изисква усилия, които често си спестяваме, разчитайки на стари лаври. Хубаво е да си даваме сметка, че порасналото дете е друг човек, когото трябва отново да спечелим, а не гушкавото ни бебче, което си спомняме.
Колкото до майките, които по цял ден се мотаят из къщи с парцал в ръка... Твърде дискриминираща позиция. Равносилно е тези майки да кажат, че работещите жени са си захвърлили децата на произвола в името на неясни лични амбиции. Нека не се пускаме в обидни квалификации.

 

Не мисля, че постоянното  присъствие в къщи с бебето ми, би му дало по-перфектно отношение от това, когато ще полу4и, когато ходя на работа. Опитвам се да съчетая двете неща, да давам всичко от което се нуждае детето ми, както и да помагам финансово на семейството си. Мисля, че за момента това е най-доброто решение.
Мен ме е отгледала баба ми, майка ми постоянно е била на работа, но миговете в които сме били заедно, не ги заменям за нищо на света

И аз съм съгласна с теб!

Аз пък се чувствам гузна, че не съм повече време с децата. Но соя ми такъв, че не мога да съм само майка, не се чувствам пълноценна, не ми стига. От как съм ги родила, все ме няма, дори за малко. С Павел учех в университета, с Дени работех почасово поради нужда. Но пък заради липсата си в къщи успях да постигна сама много неща. Ако бях стояла само край печката сега нямаше да имам адекватно за времето образование, или пък щях да загубя връзката си с хората и средата ако не поработвах.
За предпочитане е качественото  присъствие от количественото. Но пък съм и твърдо ЗА, когато една жена стане майка, поне докато е бебе трябва да си гледа детето; не може на 3-4 месеца да го оставиш на друг и да го виждаш по 1-2 часа на ден, не е нормално. Но това е нещото, което аз не бих направила. А жени, които се връщат на работа толкова бързо - не ги съдя, всеки знае себе си.
Колкото до нуждата - децата винаги имат нужда от нас - и на 3, и на 8, и на 25...докато сме живи.

Ох, deshtovidi, не съм казала каквото и да било за мнението, което подържаш в темата си, просто, като четох та се присетих. Темата ми дори не е за или против ходенето на майката на работа, аз не съм се изразила много ясно.

Темата е за това, че според мен детето има нужда от майка си през целия си живот, не само докато е малко, а често се казва "докато е малко има най-голяма нужда"........бе и аз не мога много ясно да се изразя какво имам предвид, дано схванете

Освен това аз далеч не считам, че до две години детето трябва да вижда майка си по два часа дневно, просто за мен това е оптималното и после, мисля, е нормално детето на ясла, мама на работа, естествено понякога се налага, никой не знае какво ще му дойде до главата ..................

аз пък го разбирам по съвсем друг начин:докато са малки са мнооого интересни, гледаш ги как съзряват- гукат, започват да говорят, прохождат, започват да философстват и т.н., затова аз лично искам да бъда до децата си като малки, да се насладя на всеки бебешки момент.
А пък хората са казали и друго "Малки деца, малки проблеми, големи деца, големи проблеми"

Аз се "въртя около печката и бърша с парцала" и се надявам, че ще отгледам деца, които ще се гордеят с мен.

 Децата се гледат един път в живота - няма да имаме следващи шансове. Няма да се върне времето, когато ще имат нужда да ги прегърнем, да им прочетем книжка, да ги полюлеем на люлките.

 Всяка възраст си има своите изисквания. Колкото са по-малки децата ни, толкова по-голяма нужда имат от нас 

Нито съм гузна, нито ми е жално, аз съм такава.
Винаги съм работила по 10-12-15 часа на ден, колкото е необходимо.
Когато беше много малко бебче съобразявах нещата, но вече е по-голям и трябва да влиза в положение.
Предимството на новата работа е, че си го мъкна с мен, но понякога се изнервяме взаимно.
Виждам и знам от какво има нужда детето ми и му го давам, единствено ме е яд, че когато съм много изнервена си го изкарвам на него, а той нищо не е направил.

И аз подкрепям. Много хубаво казано и изцяло съвпада с моето мнение.
А относно изказването за парцала ще попитам - вие, работещите майки не си ли бършите печките  ...честно казано 8-10 часово висене в нечий офис и слугуването на някой друг не ме въодушевява особено...а и колко от работещите майки успяват наистина да се реализират пълноценно на работното място...не искам да влизам в спор, но нека да бъдем по-толерантни един към друг...

Сега като се изяснихме с авторката да си кажа мнението... Може би заради вс причини изброени по-горе от момичетата, свързани с изграждането у детето на чувство за сигурност, което идва от чисто физическото присъствие дори на майката в тази възраст.... Особено на децата под една годинка...Нечовешко е да го изоставиш по цял ден още кърмаче, но не осъждам изобщо майките, които го правят, явно желаят или им се налага... Другото - лично на мен ми липсва да виждам как расте и как се променя... Не ми е достатъчен този един час. Не ме разбирайте грешно, аз изобщо не търпя да съм домакиня и не искам цял живот детето да ми е до полата, но просто времето, което прекарваме с тях на тази възраст не е достатйчно...

Ще кажа и аз какво мисля по въпроса....
Абсолютно подкрепям това, което си написала Пандора .. 
Аз тръгнах на работа когато детето ми беше на 1 г. и 3 м. Сметнах, че е най-добре за всички. И във финансов аспект и в емоционален. Много се бях сдухала, мен ме тресна следродилната депресия по никое време, когато детето ми вече беше на 1 г. Сега се чувствам много по-добре, общувам с хора и това се отразява и на детето ми. Според мен физическия контакт с едно дете (когато е бебе) не се изчерпва със сменяне на памперси. Човек може да общува 2 часа пълноценно с детето си след работа и може цял ден да седи вкъщи и да няма пълноценен контакт. Освен това моето дете е много контактно. Така да се каже не си бяхме достатъчни двете. Както и аз, и тя имаше нужда да общува със себеподобни  Аз не мога да заменя компанията на другите деца колкото и да се опитвам. Освен това не съм имала кой знае какви притеснения как ще се грижат за нея физически в яслата, т.е. приемала съм, че ще се грижат достатъчно добре. Е, разбира се в началото се питах дали постъпвам правилно, но като минаваше времето все повече се убеждавах, че съм права... Детет ми от много малко е самостоятелно в много отношения, което е полезно. Тя самата иска да е самостоятелна, което ми помага много.
Силно се надявам да изградя с нея близки отношения за цял живот, да ме тръси заради емоционалната близост. Ще видим какво ще излезе, но това ми се иска на мен. Не смятам, че ако не станем близки недай боже това е заради тръгването й от малка по ясли...

Защото според мен:
1. Когато една жена решава да има дете, трябва да е наясно, че ще му се посвети на 100%.
и
2. Независимо под каква форма се изразява това посвещаване - дали, гледайки го вкъщи, или работейки, за да може да го отглежда, детето под никаква форма не трябва да усеща, че това е жертва от страна на майка му заради него.

Усети ли го още от ранна възраст, то отношенията им са обречени.