Вагинално раждане след секцио

Аз родих със спешно секцио след доста дълъг опит за нормално раждане и мога да кажа, че малко или много знам какво е нормално раждане! След секциото се възстанових някъде на 10 ден и започнах да върша всичко както преди, но тогава си казах че второто ще бъде задължително нормално раждане, НО сега вече когато се замисляме за второ бебоче, а аз се замислям за раждането май определено ще бъде пак секцио, но този път планувано! Но все пак нищо не се знае! Познавам момиче родило нормално 2 години след секцио, но всичко си е до лекаря и до падкрепата и емоционалната нагласа !

Еми, честито и тук!      Да ти е живо и здраво момченцето!
Много трогателно, вълнуващо и вдъхновяващо ми действа твоят разказ. Първото ми раждане беше вагинално, но нямаше  кажи речи нищо "нормално и естествено" в него (прекалено много и то погрешна лекарска намеса претърпяхме с дребния, а чудесно щяхме да се справим  самички). Благодаря, че го споделяш. Мечтая за активно раждане и ...като му дойде времето дано да случа на готин екип и да се вредя за ваната 

Емем, честито бебче!
Поздравления за смелостта ти. Аз следя тази тема от началото и ми действа много обнадеждаващо. Аз родих преди 4,5 месеца с планово секцио по няколко причини, но много ми се иска следващите да родя нормално. Надявам се скоро това да е честа практика и в България.

emem, поздравления и от мен!!!     Много се радвам, че всичко е минало успешно!! Това много ме обнадеждава, дано и моето раждане (след около 2.5 мес.) да е успешно и да мине също така леко  .
Още веднъж, поздравления    !!!

Продължавам. Понеже на консултации ми казваха, че бебето е с 2 седмици по-голямо от размера си, а аз съм доста малка, бях решила, че трябва да се роди 2 седмици по-рано. Харесах си дадата 22. 11 (терминът ми беше 6. 12) по лични и нумерологични причини и почнах да се настройвам за нея. Казах си, че ако почна да раждам тогава, това ще е първият знак, че нещата наистина се контролират от главата ми и значи мога да се справя и с останалото.

Случиха ми се обаче разни болести, съмнения за хепатит, и след консултация с разни доктори на 18. 11 вечерта си стегнах багажа и се отправих да влизам в инфекциозна болница. Почти се бях разделила с илюзията да раждам нормално; нещо повече: казаха ми, че ако родя междувременно, ще ме пратят в родилното в изолатор и после бебето ще отиде у дома, а аз ще се върна за 20-тина дни в болницата. Като знаете, че част ото мотива ми за раждането беше да съм с бебо и да кърмя от първия час, можете да си представите как ми дойде тази вест.

Отидох в инфекциозна б-ца, но за щастие ми казаха, че не съм за там - имам жълтеница, но не е вирусна, а свързана с бременността или с някакво натравяне и ме върнаха. Трябваше да правя разни изследвания в понеделник, но още същата нощ започнаха контракциите. Явно бебо беше решил, че нещата не вървят много добре и по-добре да се спасява, докато е време.

Сутринта станах рано, контракциите вече бяха на 5-6 мин, не много болезнени, но доста интензивни. Изчаках малко, поприготвих се, взех си багажа, с който се бях върнала предната вечер от инфекциозна, и отидох в Св. София към 10 ч. Тук да кажа, че бях говорила с д-р Григорова, която се оказа шеф на родилното в Св. София, за раждането във вода. Тя беше скептична поради секциото, а и дребния ми ръст и тесен таз, макар че именно тези показатели се повлияват много добре от водата, доколкото бях чела. За тях обаче беше първо водно и предпочитаха по-чист случай без усложнения. Въпреки това, в Стандарт от 14. 11 беше излязло съобщение, че се чака първото водно раждане у нас на майка с термин 6. 12 - моят, така че имах надежда. За жалост, оказа се, че откриването на ваната е на следващия ден - 20. 11, и нямат намерение да я пускат в действие преди това.

Отивам значи в приемната стая и ме преглежда един дежурен лекар, д-р Горанов, и докладва по гсм-а на д-р Григорова за състоянието ми. Още като ме видя, започна с въпроса защо излагам на риск живота на бебето си и своя и за какво ми е да раждам нормално. След като ми бръкна до сливиците, а аз виках и му казвах да внимава и да излиза, каза, че плодът все още е високо, разкритие никакво. По мобилния каза на д-р Григорова: Григи, като я гледам как понесе прегледа, не ти завиждам, че ще я израждаш нормално. После трябваше да обяснявам на докторката, че естествената болка на раждането мога да понеса, но просто не търпя подобни интервенции. Премери ми таза за пореден път (много се постара да го изкара 17 - при предните прегледи бяха го измерили на 17.5 - 18, но той стисна така, че щеше да ми направи дупка, пак викнах, разбира се). Заключи със съвета, че всичко е за мое добре и ме посъветва да си направя едно нормално секцио. Тръгнахме си, бебето беше доста разочаровано и се отказа да излиза, контракциите се разредиха и станаха на 8-10 мин. Прекарах деня в почивка и лежане с надеждата да забавя процеса и да изчакам откриването на ваната на следващия ден; при контракции заставах на четири крака или прикляках, за да улесня завъртането на бебето и заемането на най-добрата позиция, а и да се разшири максимално тазовото дъно.

Страшно умееш да ни държиш в напрежение (макар че знам какво е да имаш не много голямо дете и новородено у дома)
С нетърпение чакам нататък как са се развили нещата Куражът и решимостта ти наистина са за възхищение, особено предвид липсата на разбиране и подкрепа в толкова тежък момент като болести, съмнения и откровен скептицизъм у повечето хора, с които се срещаш...

На следващата вечер реших, че няма да се спи, контракциите вече бяха станали доста болезнени, и пратих мъжа си и детето в спалнята, а аз останах в хола. При всяка контракция кляках, за да се разширява тазът и да слиза надолу бебето. Беше ми тъпо обаче да съм сама и извиках майка си към 12 (и без това трябваше да дойде, за да остане при Ирина, като тръгнем за болницата). Понеже мъжът ми не беше голям фен на идеята да присъства на раждането, а и не проявяваше никакъв интерес към моите "сектантски" идеи, обмислях варианта да я взема с мен. Тя е от "силно привързаните" родители, което е един плюс, но и с висок праг на тревожност и все си мисли за най-лошото, което не беше много добре. Имаше коренна разлика, когато дойде - по-леко се понасяха болките, а и я карах да ми цеди лимони с мед и изобщо всичко, което се сещах, че ми трябва. Влязох и в банята в един момент, масажирах си корема с подвижния душ, влязох в коритото на детето - много ме облекчи и за 15 минути направо бях забравила за болките, но все пак трябваше да излизам. Болките ставаха все по-интензивни и не знаех колко да чакам и на какъв етап съм. Искаше ми се от една страна да отида в последния момент с почти пълно разкритие, но от друга, ме беше страх, че няма да улуча момента и може да стане късно (а висеше рискът от руптура или заклещване, така че трябваше последният етап да стане в болницата със сигурност - знаех докъде мога да поема риск и откъде трябва да проявя малко здрав разум). В едни момент реших, че ако станат по-силни болките, няма да мога да издържа пътуването, и тръгнахме с мъжа ми към болницата (пред варианта да раждам с майка си той сякаш се нави да влезе с мен и да помага).

Мисля, че е било 4-5 часа сутринта, когато ме прие дежурният - д-р Бечев. Млад, много симпатичен, много внимателно ме прегледа (но бебето беше слязло много вече и предполагам това помогна да не бърка навътре). Обаче - само 2 см разкритие! С предното раждане отидох с много по-слаби болки и бях на 3-4 см. Освен това второто се развиваше много по-бавно, което ми се видя доста странно. Сестрата поиска да ми направи клизма. Попитах дали се налага и за най-голяма моя изненада тя каза не, ако се подпиша. Веднага подписах. Бях яла много малко целия ден и бях ходила до тоалетна, чувствах си червата празни и нямах притеснения. Струваше ми се по-рисково да си напълня червата с вода и да пръскам при напъните.  За съжаление не бях достатъчно настоятелна за бръсненето (бях се обръснала ниско у дома, но явно не достатъчно). Сестрата беше с добри намерения, но явно малко опит и ме накълца здраво, цялата ми предница беше в кървави точки. Даже не ме дезинфекцира - беше ме поляла само със сапунен разтвор преди манипулацията. После ми даде да подпиша информираното съгласие, този път го изчетох внимателно и не ми харесаха някои от нещата, с които трябваше да се съглася, така че отказах. Реших, че ако се наложи, искам първо да обсъдя с лекарката си какво точно означават някои от точките. Попитаха ме какви екстри искам - исках ВИП и присъствие на таткото. Подписах, извиках го и той тръгна с мен към родилната зала.

Сега една дума за таткото. Предварително бях решила, че раждането е нещо между мен и бебето и няма да се чувствам зависима от нечие присъствие или отсъствие; но определено присъствието му значително помогна и облекчи нещата. Много е важно, според мен, да имаш със себе си човек, който те разбира и подкрепя и ти припомня, че можеш да се справиш, когато почваш да губиш кураж. Нашият татко не беше подготвен за тази задача, но въпреки това се справи чудесно, разбираше какво и защо правя и обясняваше на лекарите, когато ми задаваха въпроси, а аз не можех да отговоря, защото съм в контракция. Освен това смятам, че респектираше лекарите и ми беше малко по-лесно да си проявявам "капризите".

Заведоха ни във ВИП залата. Голяма зала със силно осветление, бели плочки, шишенца, метални инструменти - далече от идеята ми за ми за приглушени светлини, музика и ароматни свещи - но пък бях благодарна, че имам тази зала на мое разположение, не се афектирам и разсейвам от виковете на други раждащи, имаше достатъчно място да се разхождам и обикалям родилното легло, креват, на който при контракция стоях на 4 крака и събирах очите на персонала, беше топло, чисто, и бях спокойна, че ако все пак се стигне до спешни действия, ще ни спасят. Голяма част от времето бяхме сами, което беше страхотно; вратата беше отворена и надничаха да видят как съм, но не ни притесняваха. Убедих се в това, което бях чела, че ако си на краката си, смятат, че всичко е наред и се оправяш сама, а като те видят по гръб, изпитват нужда да ти помагат.

Идваха да ми сложат монитор - отказах, съгласих се само за 15-20 мин, и то легнала странично. Тоновете бяха чудесни. Продължиха да ми ги мерят периодично със слушалка, останаха добри до края. По време на една много силна контракция една сестра попита дали ще й позволя да ми сложи абокат. Реших, че е форма на учтивост, но все пак казах не, и за мое учудване тя ме остави!

Дължа да кажа тук, че съм възхитена от отношението на по-голяма част от персонала в Св. София. Може би защото разбраха, че съм чешит и имам собствено мнение за всичко, но за всяка манипулация ми обясняваха какво ще ми правят и ми искаха позволение - никога не съм се чувствала така в медицинско заведение! Беше си като в луксозен ресторант. Очевидно нямаше да е съвсем така в нормална зала (няма време за такива екстри при няколко родилки на куп), но определено като ВИП пациент мога да кажа, че получих ВИП отношение и съм много доволна. Тук ще прекъсна отново и ще оставя развръзката за утре, защото е време за лягане.

 

Браво, Еми! Справила си се повече от перфектно в тази ситуация.... Очаквам с нетърпение развръзката

Супер, сууупер Страхотно си се справила - явно наистина когато знаеш какво искаш, го получава, просто трябва да си убеден и настоятелен И е много хубаво, че не си срещала постоянна съпротива - рейтинга на болницата ми се вдига в очите
- ей това много ми хареса и е очеизвадно вярно

Така, значи стигаме до развръзката. Към 8 - 8:30 дойде д-р Григорова и ми представи проф. Кацулов, който бил голям радетел на вагиналното раждане след секцио и попита дали имам нещо против той да присъства. Предложи на професора да ме прегледа и провери разкритието - от приемането до този момент не бяха ме проверявали нито веднъж! - точно както си мечтаех, чак даже се чудех кога ще проверят, за да знам и аз колко остава. Всичко беше наред, според професора, разкритие 7-8 см, и предложиха да ми спукат водите. По принцип исках това да стане спонтанно, но в съседната зала трескаво очакваха вече Бойко Борисов и тумба журналисти за откриването на ваната и се боях, че ако се забавят нещата, може да се случи самото раждане да съвпадне с екшъна в съседната зала и да няма кой да ми обърне внимание в случай на спешна нужда (моята докторка беше активно ангажирана в откриването). Така че приех и ми спукаха водите с една кука.

От този момент всичкпо протече много бързо и интензивно. Болките станаха нетърпимо силни и аз си спомних с насмешка за жените, които в последния момент минават през фазата "не искам повече да раждам, пуснете ме да си ходя" - и аз бях там. В един момент получих силен напън и почнах да викам, ака ми се, дайте подлога. Те знаеха, че нямам клизма, и веднага донесоха подлога - чак след това се сетиха, че май става дума за родилни напъни (май професорът ме провери в този момент и каза 10 см разкритие; шийката на матката се е изгладила напълно и я няма или нещо подобно).  Поканиха ме на родилното легло. Аз продължавам с изпълненията обаче и заставам на леглото на 4 крака, с дупето към тях и ги убеждавам колко ще им е удобно в тази поза да уловят бебето. Те се притесниха и някой каза, колеги, тя не е правила клизма; да се дръпнем малко. След това ме убедиха, че трябва да чуят тоновете и да легна по гръб. Обърнах се - и повече не можах да се завъртя, казаха ми да си сложа краката на стойките, аз си ги присвих силно към тялото и само се подпрях стойките със стъпала, за опора. Все пак трябваше да проявя собствено мнение и в тази ситуация . Почнаха напъните и един хор викаше край мен напъвай, дишай, напъвай, чудесно се справяш, напъни пак и т.н.

Тук отварям една скоба да кажа, че бях попадала на тази статия http://unassistedchildbirth.com/inspired/river.html и на много още разкази на домашно родили майки и бях решила, че напъването не е необходимо - по-скоро то се случва спонтанно, когато бебето тръгне, просто не трябва да му се противопоставяш и да следваш естествените си импулси. Бях чела още, че самото изгонване е някакво блаженство, чувстваш как излиза от теб бебето и се освобождава и забравяш за всички болки до този момент. Някои жени го описват като оргазмено преживяване дори. За мое разочарование, разминах се с това чувство - не можех нито да се фокусирам върху тялото си и да слушам какво ми казва, нито изпълнявах добре инструкциите, защото съзнанието ми беше блокирало и не разбирах добре какво искат от мен. Попитаха ме дали искам да ми направят епизиотомия, за да излезе бебето по-лесно - но според д-р Сиърс естесвените разкъсвания обикновено са за предпочитане, така че отново последвах неговия съвет и отказах. Почнаха обаче да ми правят нещо, за да се разтворя повече, което ужасно ме дразнеше и виках да ме оставят на мира, но не ме оставиха. Имах чувството, че ми разтварят устните с щипки; мъжът ми после каза, че една акушерка много внимателно ме е разтваряла с пръсти, но според мен щях да се разтворя и сама без тази интервенция. Беше ужасно, но не се сърдя, защото те си следват някакъв техен протокол и не може за всичко да им давам акъл - те носят отговорността, следват професионалните си принципи, а и достатъчно неща ми позволиха - ако исках всичко да тече по моя сценарий, трябваше да си остана у дома.

Така след няколко ужасни напъна, бебето се показа; изведнъж всички викнаха в хор Не напъвай!, но беше късно - напънах и се понацепих. Бебето излезе момченце, 3, 100 кг, 52 см, глава 35 см. Вдигнах си нагоре нощницата, поисках да ми го сложат на гърдите и ми го сложиха, както си беше омазано и кърваво. Помолих да изчакат малко с пъпната връв, докато спре да пулсира - това вече малко ги притесни май, но поизчакаха няколко минути и после ме питаха може ли да я режат, защото вече не пулсирала. Поисках да ми забършат зърната, за да кърмя - отново ги удивих, но ме послушаха; бебо обаче не прояви никакъв интерес. След това го взеха и го сложиха за "обработка" на масата, а през това време плацентата се изхлузи почти сама от мен, без никакво усилие. Питаха искам ли упойка за шиенето и каква - пълна, местна? - за първи път поисках упойка, малко лидокаин, за да ме закърпят. Гадничко беше, но го преживях, защото вътрешно ликувах, че съм постигнала раждането, което исках, и доказах на тези, които не вярваха, както и на тези, които вярваха в мен, че всичко е възможно, когато човек е мотивиран, знае какво иска и има вяра.

Всичко приключи успешно (активната и най-болезнена част продължи не повече от 30 мин) и ме оставиха на леглото в същата зала с таткото и с бебето в другия край под някаква специална лампа. Не ми сложиха нито торба с пясък на корема (както първия път), нито ми биха окситоцин за свиване на матката, както бях информирана, че правят стандартно. Много ме зарадва, защото не мислех, че е необходимо. Попитаха дали може да вземат детето в детското за малко и ми обясниха какво точно искат да му правят - приех, но казах като са готови, веднага да ми го върнат; върнаха ми го бързо и тогава вече го сложих на гърда. Не че имаше нещо в нея, но бебо сука много добре и продължително, после и от другата, което мисля беше добре и за свиването на матката ми - естествен окситоцин. Преках си чудесно тези часове след раждането във ВИП-а (вместо в коридора, както е в стандартния случай), с таткото и бебето край мен. Изслушах данданията покрай откриването в съседния ВИП - беше забавно; обаждах се на близки и приятели, приемах поздравления; чувствах се хиляди пъти по-добре от часовете след секциото предния път, и най-вече много щастлива от успешната развръзка.

В заключение искам да кажа, че не агитирам никого да ражда естествено след секцио или с тезен таз, както беше в моя случай. И двете са напълно възможни и осъществими, но при липсата на достатъчна подкрепа все още от страна на медицинския персонал у нас, и двете са екстремни преживявания и трябва да имаш желязна мотивация и може би капчица лудост, за да ги предприемеш, особено пък в комбинация. Трябва също да попаднеш на правилния екип - ако бях случила на дежурен като д-р Горанов, примерно, спукана ми беше работата.

По-важно според мен е да се наблегне на активното раждане и все повече майки да отстояват желанията си, да имат ясна идея как искат да протече тяхното раждане, да изразят ясно тези желания пред израждащия екип, да са подготвени и да държат нещата в свои ръце - лекарите са полезни за спешните случаи, но в по-голямата си част раждането е естествен процес и външна интервенция просто не е необходима, а на практика пречи; всяка външна намеса в този деликатен природен прцес налага следваща такава, с ефекта на доминото.  От наблюденията си в болницата (макар и ограничени) оставам с впечатлението, че повечето жени просто са склонни да оставят нещата изцяло в ръцете на лекарите и смятат, че раждането е работа на доктора; срещат се обаче (примерно на училището за бременни в Св. София) все повече информирани майки, даже и татковци (заговорих една-две от тях - форумски майки бяха), и може би скоро самите болници ще усетят, че активното раждане е една потребителска ниша, която чака да бъде запълнена, такак както сега откликват с охота на секциата по желание.

Благодаря още веднъж на всички в тази тема за подкрепата и интереса и пожелавам на всички да получат раждането, което искат! Възможно е! Просто мислете за раждането главно като психология, а не като патология!

След последния поучителен пасаж, няма какво да се каже...

П.П: тежко ли роди ч/з секцио?

Ох, ражда ми се пак
Описанието ти на напъните съвпада до последната буква с моите усещания при раждането на дребната. Не знам къде успяват да натиснат по време на перинеалния масаж, но беше безумно неприятно и крещях на доктора да не ме натиска там (имам едно предположение, че може би натискат същия нерв, който после блокират с упойката, за да те зашият - но не знам дали съм права). Но с тази поза (която и аз се опитах да променя, но ми се скараха, че не могат да ме изродят така и ме натиснаха обратно) дори не усетих как излезе бебето в първия момент (а с Камен бях усетила, но там аз не съм напъвала, само ме натискаха). При мен за щастие тази фаза не е траяла повече от 4-5 минути, но беше единственото неприятно по време на раждането. Сигурна съм обаче, че това не намалява усещането за успех и триумфа, че успя да постигнеш една мечта - и че даде криле и на други да опитват

Виж първия ми пост в темата. Трудно се възстанових, но щетите бяха по-скоро психологически - чувство на провал, неудовлетвореност, разочарование от интервенциите, които спред мен доведоха до едно ненужно секцио...

Хедра, не мисля, че при мен масажираха перинеума, а по-скоро сякаш самия отвор, през който трябваше да мине бебето...

аха, ясно. Мерси.

Точно това е перинеалния масаж - масажират и разтягат вагиналния отвор. Същото може да се прави и като подготовка за раждането, за да са по-еластични тъканите - има такива описания и в книгата на Сиърс (тук го има точно този откъс - http://www.childbirth.org/articles/massage.html).