За хората и ХОРАТА ... в слънчевия съботен ден

Нямаме време!
И това сякаш ни е оправданието за всичко, което сме подминали. Всичко, което пропускаме да направим. Нещата, които ни правят човеци. А за какво ни е времето тогава?

В този конкретен случай, Samantha Jones,  прагматизмът е най-доброто. Лично ТИ, отиваш, поглеждаш, разпитваш и при нужда помагаш. Кой гледал, кой подминал, не е важно. Важното е, че ТИ си се опитала и/или помогнала. Това е. 
Verdad, така и трябва, хареса ми как си разказала случката

Не знам какво да кажа - може би за пръв път се сблъсках и с бездушието, и с човещината по време на бременността си. Когато бях в края на 7 месец една баба, спринтираща с две чанти към трамвайната спирка на Красно село, така ме изблъска на вратата, че се пльоснах с огромния си корем върху стълбите; един мъж стана от мястото си, помогна ми да се изправя и ми отстъпи седалката си. Въпросното бабе, не само не ми се извини, а през целия път ме кълна, че съм се натиснала да седна преди нея. Между другото, през цялата ми бременност, една жена не ми е отстъпила място в градския транспорт или да се отмести да премина по-лесно, даже една имаше наглостта да ми каже : "Ами какво си го изпъчила тоя корем, заемаш място за трима души  " И точно когато бях решила, че вместо ние жените да сме по-толерантни към бременните, майките с деца и малките ученици, на които все мърморим, че се бутат из автобусите с големите си раници, а те просто нямат избор, само мъжете проявяват разбиране, ми се случи следното:
Малко преди Коледните празници 2001г. пътувам към болницата за консултация, навън студ /
-15 градуса/, аз в средата на 9-тия месец. Качи се в автобуса една възрастна жена, едва крета, а носи нещо увито в найлони като голям поднос; предложих и да и държа багажа докато слезе. На слизане, тя разви найлона и ми отчупи голямо парче вита баница. Оказа се, че я носи на някакъв лекар от благодарност за някаква важна операция. Отказвах да начева подарък заради мен, но тя каза нещо, което никога няма да забравя: "Хапни ти, баба, благодарна съм на доктора, че ми даде още малко живот, но той така или иначе е към края си. По-благодарна съм на теб, защото ти сега създаваш живота".
Спирам, защото се разревах неудържимо...