Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 415

Като ми доскучее, ставам непоносим...

Анкара скри всички цветове, вече няколко седмици сивият цвят сякаш се точеше от самия център на сърцето ми и студеното време в съюз с бледия цвят стана говорител на душата на целия град. Само да можеха да се разсеят и разкарат тези облаци, да можеше слънцето да ми намигне поне веднъж, всичко щеше да се оправи и безпричинната тъга в душата щеше да се стопи. Това не бе пожелание, а произнесена на глас вяра... Нито ми се ходеше на училище, нито ми се бягаше от училище. До 15-годишна възраст не бях преживявал екзистенциална криза, така че се намирах в състояние, в което не знаех какво ми става, но то ми свиваше душата (по-точно главата), връзваше ми ръцете и най-важното – разума. Само да дойде пролетта, по тротоарите отново ще цъфнат топли усмивки, а на мен ще ми се наложи да порасна малко.

Зимната ваканция също мина скучно. През всичките петнайсет дни Анкара беше в компанията на мокър сняг, вятър и дъжд. На петнайсет години не можех да проумея смисъла на това, което става с мен, а просто балансирах по ръба на изпитание, което не можех да опиша с думи. Като няма в ръцете си умен телефон, на човек му се налага да минава през проблемите, зяпайки сиви облаци. Оставаха пет години до новото хилядолетие, двайсет години (така смятах) до летящите коли и дванайсет до навлизането на фейсбук в живота ни.

След края на скучната ваканция се дотътрих обратно в клас. Който ме видеше отстрани, веднага разбираше, че ми има нещо. Точно това ми беше проблемът – имах проблеми без проблеми. Влязох в клас, а на чина ми седеше някой.
- Това е моето място. Ти кой си?

Повечето ми съученици бяха в коридора, нямаше кой да ми обясни ситуацията. Непознато къдраво момче ме гледаше с усмивка.
- Здрасти, казвам се Гювен, нов съм – отговорът беше даден с тон, достоен за човек с неприятности.
- Ааа...
- Извинявай, ако съм ти седнал на мястото.

Изненадах се, че обяснява ситуацията с тон, с какъвто не бях свикнал – с неочаквана учтивост.
- Няма проблем.

Къдравият започна да събира в чантата си спретнато подредените тетрадка, учебник и химикалка, и се надигна.
- Не бе, наистина няма проблем. Аз си седях сам – лицето на Къдравия се проясни и ме погледна с усмивка:
- Благодаря.

Има хора, които почваш да обичаш от мига, в който ги видиш; това не е нещо, което си струва да обличам в изречения и обяснявам. Ако трябва да го обясня с нещо очевидно, Къдравият просто беше учтив, но в същото време вътрешно усещах, че в него има нещо добро.
- Гювен, става ли да те наричам Къдрав?

Гювен се засмя: „Става“. Така почна нашето приятелство с Къдравия. Освен че седяхме на един чин, ние бяхме заедно и по коридорите, и на двора, и в столовата. Той беше по-ученолюбив от мен и с помощта на преписване от него моят среден успех също се повиши. Клюкарите в училище приказваха, че съм му приятел от користни подбуди, но аз обиквам хората, още щом ги срещна и не смятам да се променям.

Между другото, приятелството ни не беше едностранно. И на Къдравия му харесваше да се шляе с мен и да прави пакости – това добавяше нови цветове върху усмихнатото му лице. И моето стана усмихнато. Проблемите, които мъкнех като гърбица, се стопиха и изчезнаха. Давах на Къдравия информация по жизненоважни проблеми като: как ни прекършва училището, как да прецени колко живот му остава и как да замаскира проблема, докато стане очевиден за всички вкъщи. Животът е дълъг маратон, той можеше да използва тази информация в най-различни ситуации. Къдравият ме научи да играя шах. Отначало ми беше скучно, после почнах да се нахъсвам и дори стигнах до момент, когато от време на време биех Къдравия.

В онези дни имаше два вида видеокасетофони – VHS и Betacam. У нас имахме VHS. Който бие на шах, той избираше филм. Гледахме го у нас през уикенда. Това продължи два месеца, всеки уикенд. Тъй като обикновено биеше Къдравият, той решаваше кой филм да гледаме. Що се отнася до вкуса, беше човек с твърди идеи. За два месеца най-малко двайсет пъти гледахме филма „Аладин“ от 92-ра. Анимация, от която научих всеки кадър наизуст, а диалозите помня и до днес. Къдравият ужасно харесваше героя Аладин и всеки път като ме биеше на шах, се преструваше, че обмисля:
- Ами... дай тогава да гледаме Аладин...

Аз по принцип обичам да правя напук, но Къдравият така искрено, от душа казваше, че иска да го гледа, че не можех да му откажа:
- Добре, дай.

Майката на Къдравия много пъти ме кани у тях, но аз отидох само веднъж. Да си призная честно, страхувах се от огромното им куче и затова всеки път отклонявах поканата. Предпочитах страхът от кучета да си остане мой вътрешен проблем, да не проличава прекалено много и да не се превръща в източник на веселби. Просто нямах сила и способност да призная източника на своите страхове.

Но Къдравият моментално схвана ситуацията. Разгада изражението ми в мига, когато срещнах Синбад в техния хол. Синбад беше вълкодав със заплашителен поглед, който всяваше страх дори само с външния си вид. Погледът му към Къдравия беше пълен с послушание и любов. Оттогава насетне не можех да се заставя дори само да мина край къщата им. Приятелството е странна работа... Къдравият нито веднъж не се възползва от положението, не ми се присмя. Аз на негово място щях всеки път да го каня да гледаме филма у нас и да се наслаждавам на ситуацията.

В петък почвахме да играем шах в междучасията и в зависимост от победителя, определяхме и мероприятията за уикенда. Имаше естествено партии, в които Къдравият от вежливост, с цел да загуби,  правеше ходове, незабележими за хора, които не разбират от шах, и губеше. Макар и момче, което не обича да губи и му е скучно да прави едно и също дълго време, аз се отървах от хиперактивното си състояние. Гледането на един и същи филм трийсет пъти нямаше друго обяснение, освен приятелството. Ако спечелех аз, избирах филм с Ван Дам или Чък Норис, които тогава бяха върха. Знаех, че Къдравият не харесва този свят, а предпочита да живее в създадения от него приказен свят.

По време на лятната ваканция не се виждахме, но си звъняхме на домашните телефони. Къдравият и семейството му караха ваканцията на тяхната вила в Балъкесир.

Деветдесет и пета отиваше към края си. Дойде септември и ние отново приветствахме сивите дъждовни дни. Сивото време превзе първия учебен ден и се постара да накара всички улици и булеварди да заприличат на него. За щастие, не се влачех към училище с наведена глава. Имах повод за радост – обмислях какво ще правим с Къдравия през зимата.

Повтарачите от миналата година седяха на една страна, а такива като мен, минали от по-долния клас – на друга. Обичайното глупаво напрежение на първите дни се обедини с глупавите неспокойни гласове, издавани от това неподлежащо на смесване общество. На моя последен чин се разположиха повтарачи с пъпчиви лица и потни мустаци. Намерих си спокойно местенце и седнах. Къдравия го нямаше.

Тази седмица изобщо не дойде. Всеки път срещу името му пишеха „отсъства“. Знаех, че ще се появи и затова с кавги и бой запазих мястото до себе си за него. Много пъти звънях на домашния му телефон от кабинка, но никой не вдигна. Със страх влязох в двора на тяхната къща – вратата беше затворена, Синбад го вямаше. Към края на втората седмица вече не му пишеха отсъствия. Много пъти питах учителите, директора, но нищо не ми се изясни.

Анкара почна да се готви за зимата, комините запушиха, суровите угрижени хора почнаха да напомнят за себе си. В началото на петата седмица след първия учебен ден на чина ми седна Къдравият, погледна ме и опита да се усмихне. Целият клас се скупчи и втренчи в него. Както ме гледаше, Къдравият свали шапката си и отдолу се показа плешива глава. Преди да разбера какво става, в стаята влезе директорът.
- Седнете, деца.

Целият клас удивен зяпаше плешивата глава на Къдравия.
- Деца, вашият другар Гювен отсъства известно време по болест. Искаше да ви види. Ще продължи да се лекува в болница.

Къдравият имаше рак.

Първия път, когато отидох да го видя в болницата, дори не разбрах как съчиних лъжа, за да го зарадвам.
- Знаеш ли, взех си куче.

Очите му светнаха и засияха. Подигна се в леглото, където лежеше:
- Наистина?
- Да, вече не ме е страх от кучета.
- Как се казва, каква порода е?

Изтърсих първото, което ми дойде на ум:
- Взех го от улицата, казва се Аладин.
- Страшно се радвам. На мен ми е много мъчно за Синбад.

Синбад чакаше Къдравия на вилата в Балъкесир.

През уикенда гледахме „Аладин“ в болницата. Той всеки път го гледаше като за пръв път. После му разказах какво прави моето куче Аладин. И какво ще прави той със Синбад, като излезе от болницата.

Така се вживях в лъжата си, че имам куче и преживявам прекрасни мигове с него, че уличните кучета спряха да ме плашат – явно заедно с въображаемото си куче бях преборил този страх.

Краят на годината наближи. Оставаше седмица до зимната ваканция. Като влязох в училище, отвсякъде ме блъсна необичайна тишина; резонира в ушите ми, предаде се по цялото ми тяло. На чина, на който седях, имаше откъснати от училищния двор карамфили. Целият клас бяха навели глави и криеха сълзите си; повтарачите с пъпчивите лица плачеха и подсмърчаха. Известно време гледах цветята, известно време мълчах заедно с плачещия клас, после за секунда взех решение и се втурнах навън.

Все едно вървях през вакуум. Ако някой се беше обърнал да ме попита какво става, нямаше да му отговоря, не можех да изразя празнотата, изпълнила главата ми. Бродех с широки крачки по улиците, готвещи се за посрещането на Нова година. Минавах на червено, проправях си път, блъскайки с рамене спокойно крачещи хора. Имах чувството, че вървя към някаква непозната цел. Ускорих крачка, изпотих се; а като се изпотих, се показа слънцето, необичайно за този сезон. Не пресякох веднага на отсрещния тротоар, а спрях на пешеходната пътека. Зачаках да светне зелено и опитах да овладея дишането си. Когато поех дълбоко дъх и вдигнах глава, погледът ми попадна на огромен рекламен билборд. Държавният театър в Анкара поставяше мюзикъла „Аладин“. Слънцето се изплъзна от облаците и падна в уличното движение. Гледах билборда, без да обръщам внимание на минаващите хора. Всички облаци се разпръснаха. Слънцето ме поздрави от хълма насред улицата.

Под билборда на отсрещния тротоар видях бездомно куче. И то като мен разглеждаше афиша. Като се вгледах по-внимателно, осъзнах колко прилича на Аладин. Стойката, възрастта, окраската – всичко беше точно както го бях описвал на Къдравия... Не плачех, а упорито се усмихвах, очаквайки приготвените в очите ми сълзи да потекат. Като с открадната от Къдравия усмивка[/color][/b]