Въпросът "Защо са ме изоставили?"

Благодаря , Теа!
Чудесно е ,че има такива като теб!
Имам нужда от ВАС!
БЛАГОДАРЯ! 

И моята дъщеря знае ,че е осиновена,но не сме минавали през такива кризи,а тя вече е на почти 15 години.Мога да си представя колко ти е трудно,колко е трудна и непоносима обстановката в къщи сега дано по-скоро премине кризата.Защо не отидете в някой дом за сираци сега около Коледа и незанесете нещо на децата там,пък било то и бонбони само.Може пък да и подейства  Ако иска,нека да си пише с моята дъщера  kostanca@abv.bg

Здравей, Дидка!
И аз си мисля за това да отидем по празниците в някой дом близо до нас, но ме е страх как ще и подейства това. Да не се затвори в себе си и тогава ще ми е още по- трудно. Вероятно ще се посъветвам с психолог и чак тогава ще предприема нещо такова. Ще и предложа да си пише  с твоята дъщеря /макар, че разликата в годините е голяма/-може пък да й подейства добре.
Благодаря ти!

Ива,

Аз лично те съветвам много добре да обмислиш идеята си да заведеш дъщеричката си в дома точно в този момент и да не избързваш.

Вероятността това да й помогне е много по-малка, отколкото вероятността да отключи в нея още по-силни емоции, които не се знае къде ще я заведат и как тя ще се справи с тях. На този етап на нея й идват в повече всичките конфликтни послания и емоциите около тях ("Осиновена съм, защото са избрали да ме обичат - мама и татко" срещу "Осиновена съм, защото са избрали да не ме обичат - биологичните ми родители"; "Щастлива съм, защото съм осиновена и не съм останала в дома" срещу "Нещастна съм, защото собствената ми майка ме е изоставила и се отказала от мен". И така нататък - можем само да гадаем какво се случва в малкото й сърчице...

Това, че ще я заведеш в дом да подарите подаръци на дечицата там, би могло страшно много да я натъжи. Едва ли на този етап от живота си и в емоционалното състояние, в което в момента се намира, би могла да си каже: "Колко хубаво, че не съм тук! Колко хубаво, че аз си имам семейство!" Дори и да си го помисли, вероятно скоро след това ще се появят въпросите, а с тях и болката. "Амо ако мен никой не ме беше осиновил? Ако все още си нямах мама и тати, както всички тези деца? защо толкова много деца си нямат родители? Защо родителите изоставят децата си? Защо мен са ме изоставили? Толкова ли лоша съм била, че собствената ми майак не ме е искала?"

Както ти писах в предишния постинг - сега повече от всякога бъди до нея. Помогни й да споделя с теб това, което иска да сподели. Но в същото време не я насилвай - не прекалявай с въпроси за осиновяването, за майка й, за тъгата й. Остави я тя да те води - ти просто бъди достатъчно сензитивна, за да можеш да усещаш от какво точно има нужда във всеки определен момент.

Ще й трябва време (както и на вас), за да приеме новите неща, които е осъзнала около това, че е осиновена. Трябва й време да изстрада загубата, да изтъгува тъгата по майка си, да преживее гнева си, че е избрала да я изостави. Силно се надявам и вярвам, че ще има силата да се справи.  Детската психика има уникалната способност да се справя с предизвикателствата, особено ако в кризисните моменти детето се чувства приютено в любовта, нежността, всеотдайността на родителите си...

Мила Теа,
абсолютно си права!Именно затова не искам да я заведа в такъв дом.Момиченцето ми е много умно и още преди да съм я завела ми задава подобни въпроси.Наистина се страхувам да не се получи обратния ефект-да се разочарова от това, което види и да се огорчи още повече.
Днес поговорих отново с нея.Разбира се ,не я насилвам да говори , а изчаквам удобен за разговор момент.Мисля, че с времето ще се успокои, но много ми е жал за нея-тя е толкова малка,а преживява толкова много неща- какво ли още ще трябва да преживее.Дано сме живи и здрави-за да бъдем до нея и да й помагаме.
А относно психолога -най-вероятно ще потърся теб! 
Ще ви държа в течение за развоя на нещата!
Благодаря!

Чета "Първична рана" на един дъх.Може би много от Вас  мислят, че нещата всъщност не са точно такива, каквито ги описва авторката, но при мен и моето детенце си е точно както в книгата. Явно, детето ми не може да изгради това "фалшиво Аз" и преживява всичко така, както всяко осиновено дете би преживяло. Имам чувството,че тази книга съм я  написала аз.
Прочете я всички-осиновени,осиновители и биологични родители-това е самата истина .
Макар,че в България няма такива институции,които да провеждат подобни терапии, се надявам аз самата,като педагог да се справя доколкото мога.
Искрено благодаря на Теа,че ми помогна в такъв тежък момент и се надявам, че бихме могли всички ние взаимно да си  помагаме  и в бъдеще.
  Благодаря ти, Теа! 

Мили майчета,
на въпроса защо дадена майка е изоставила детето си, всеки дава за причина, че не е могла да го гледа, била е млада и неопитна или нещо подобно.Не е ясно защо е така, аз също 36 години смятах, че това е причината да бъда изоставена от бм.Оказа се обаче съвсем не така, родила ме е зряла жена, майка вече на 2 деца, която след мен има още две деца, т.е. аз съм трето от пет деца за тази жена.Няма да е чудно предполагам за вас, че не спирам да се питам *защо точно мен*.Макар от една страна да се радвам, че ме е оставила и по този начин ми е дала шанса да бъда отгледана и възпитана от родителите си и да имам сегашният си живот.Преди година направих проучване и разбрах всичко това за бм, както и къде живее в момента, но не смятам да я посетя и попитам *защо*.Единственото, което ме гложди е, че през целият си съзнателен живот съм мечтала за брат или сестра, накрая ето ти четирима.Надали ще ги потърся, все пак не е същото, като да израстнеш, споделяш, живееш в един дом и ядеш дори пердах от тях.Но тук ще призная за първи път, че дълбоко, дълбоко в душата ми, тихичко се е свила надеждата, че ще разберат за мен и един слънчев ден на вратата ми ще позвъни Пеьо, куриерът на предаването *имаш поща* с покана за мен, и поканата ще е от тях. Ако изобщо това се случи някога, надали ще отида, но въпреки това искрицата надежда да се случи не угасва.
Съжалявам, че излязох встрани от същинската тема, но исках да споделя моя случай, дано съм ви от помощ при разговра с дечицата ви по деликатната тема *защо*.                                                                                             

zдравеи ива_д66,
и аz се страхувам от тоzи момент,които предполагам при вси4ки деzа идва, и си zадават теzи вапроси и страдат/може би не вси4ки споделиат с родителите си/
аz одавна подготвиам мом4енzето ми и спокоино говориа на таzи тема пред него.
преди ниаколко седмиzи ми каса 4е искал да види другата мама, но и аz триабва да сам с него.
като си говориме на таzи тема се нерви и не му се слуса.
а сто се отнасиа до жените,които иzостават деzата си аz ли4но не ги опреквам.4есно каzано сам им благодарна/какво бихме правили ние,които не можеме да си имаме де4иzа./
според мен това е по добриат вариант отколкото да го гледат с нежелание,да го биат и тормоzиат.
zа мен жената коиато е родила мом4енzето ми си му е маика както и аz  детенzето ми си има 2 мами
бих упрекнала само теzи,които немогат или не искат да си всемат де4иzата, но вапреки това не се подписват деzата им да бадат осиновени

Чудя се от няколко дни и ще изпозвам тази тема да споделя с вас и да попитам същевременно дали има разлика във възприемането на изоставянето и осиновяването при момичетата и момчетата. Не се бях замисляла по този въпрос, докато една приятелка, която е осиновена не ми сподели, че родителите й са искали момиче, защото по-лесно би се справило едно момиче с осъзнаването на факта, че е осиновено. Това зависи до голяма степен и от емоционалността на детето, но като се има предвид, че мъжете по принцип по-трудно споделят от жените и не говорят за чувствата си, се чудя дали всъщност наистина полът не оказва влияние върху различното възприемане на осиновянането от детето.

След като прочетох вашите истории, веднага разбрах каква късметлиика съм, че момчето си го взех по-голямо (вече беше на 12). Такива въпроси никога не ми е задавал и честно казано мисля съм щастлива, че няма да ми се наложи да му давам отговори.

tara 1,колко е голямо момченцето ти? Вероятно, при различните деца е различно,зависи от техния характер, темперамент,психика и много други фактори. Тук, Теа, ще се изкаже като професионалист.Мога само да ти кажа, а и да подкрепя marypopins, че не трябва непрекъснато да им говорим за това, че са осиновени и да натрапваме по някакъв начин това. Аз също съм имала случаи, когато Мони не е искала да разговаря за това,дори се нерви, както ти самата казваш.Но в друг момент, тя сама идва при мен и споделя това, което й тежи или измъчва.Знаеш, миличка, трябва да сме много търпеливи и всеотдайни-това е!
kakayaka, не мисля, че едно момиче по-лесно се справя с това ,че е осиновено от едно момче.Децата са различни,както вече казах и всяко реагира според характера, темперамента или ситуацията, в която се намира.Както вече знаете, при нас нещата са малко по-сложни поради факта, че имам по-малка дъщеря,родена впоследствие от мен самата. Този факт, създава понякога "проблеми"като и при едното, така и при другото ми дете.Едното, се чувства наранено от това, че е осиновено и "не е моя кръв"/това са думите на Мони/, а другото от това,че в повечето случаи, по една или друга причина ,се налага да обръщам повече внимание на осиновеното си дете. Определено, както и Теа писа в една нова тема, отношенията между биологични и осиновени деца са малко по- различни и по-специфични.
angie79,чудесно е това, което си направила. Твоята история е колкото вълнуваща, толкова и не стандартна. Мисля, също, че ти си прескочила един от трудните етапи от живота на децата, особено осиновените. /8-12 год./ и сега ще можете единствено да се радвате на щастливата възможнодт да сте заедно!

Тara1, от решаващо значение е на колко години е детенцето ти? След като "се нерви и не му се слуша", както ти самата казваш, значи все още не е готово да говори за тези неща. Добре е да изчакаш моментите, когато той самият прояви интерес - остави го той да бъде инициаторът за тези разговори. Ако прояви интерес и след няколко минути вече забележиш, че е разсеян, не настоявай да продължавате. Разсеяността, проявеният интерес към нещо друго, изнервеността и нежеланието му да слуша най-вероятно са знаци, че това, което говорите, му е дошло в повече.

Кakayaka, относно това дали полът оказва влияние върху начина, по който детето възприема осиновяването си, са правени най-различни изследвания. В момента няма как да ти цитирам с точност данни(не съм в София) - но ще ти нахвърля най-важните аспекти, които си спомням.

Не бих казала, че полът влияе върху начина, по който детето възприема осиновяването си, а по-скоро върху начина, по който отреагира в поведението си. Изследванията на деца и тийнейджъри определено показват по-висок процент на момчета в скалите за т.нар. "актинг-аут" поведение - бягства от вкъщи, лъжи, кражби, агресия, автоагресия. Има много интересни изследвания за различните стратегии на справяне със стреса на осиновяването, които използват момичетата и момчетата, за отношенията им с родителите, приятелите - като се върна, ще ти ги пусна, ако проявяваш интерес.

От изключително значение за начина, по който детето преживява и съответно отреагирва осиновяването в поведението си, е до каква степен то е било оставено и подкрепяно от родителите си да изстрада, преживее и интегрира в живота си своите загуби. Тук полът няма значение - важна е информираността и чувствителността на родителите. Да усещаш кога детето ти страда, да му позволиш да изрази емоциите си (независимо колко разрушаващи могат да са те), да преживее скръбта, да бъдеш до него в болката...

Когато болката и скръбта не са преживени, психиката намира начин да ги изрази навън - или чрез психосоматични болести, или чрез емоционално-поведенчески проблеми, или чрез "актинг-аут".

яда който се е натрупал в душата на моя син към биологичната му майка е огромен точно порадитази причина че той не иска да бъде такъв и втова семейство точно в този момент при нас преживява го много тежко и от там тръгват проблемите говорили сме обяснявали сме но раната която се е загнездила в душата му няма скоро да заздравее надяваме се че с времето ще приеме макар че от 4 годишен знае че е взет от болницата и това не е било проблем до преди 2 години сага просто е ужасно тежко и за него и за нас моля се да имаме сили и нерви да преживеем този не последен етап от живота ни