Любими откъси, мисли, цитати, с които живеем - 9

Веднъж пътувах в маршрутка. На седалката до мен беснееше дете на около шест години. Майка му безучастно гледаше в прозореца и не реагираше. А той я дърпаше и дърпаше за ръкава. Зад прозореца преминаваха дървета, росеше дъждец и беше сиво. Детето ту искаше нещо, ту спореше за друго. И изведнъж тя се обърна от прозореца към него, дръпна го за ръката и му изсъска:
— Какво искаш от мен?!
Той се стресна.
— Питам те какво искаш?! Въобще знаеш ли кой си ти?! Ти си никой! Разбра ли?! Ти си никой! — избухна тя и избълва в лицето му.
Момчето я гледаше и ми се струва, че главата му трептеше. А може и аз да съм трепнал. Почувствах как се изпотявам по гърба. Помня какво си помислих в първия момент: «Нима наистина му говори така?! За кого си мисли в момента?!»
— Не мога да те гледам, — прошепна тя.
«Та ти го уби!» — казах аз, но никой не ме чу. В маршрутката сякаш нищо не се беше случило, всички гледаха към прозорците. Момчето вече не буйстваше, изведнъж бе утихнал. Гледаше в разкъсания гръб на седалката отсреща и мълчеше. А на мен ми се искаше да стана и пред очите на всички да я разкъсам на части! Да й кажа: «Именно ти не си никаква майка! Ти си никой! Ти вече го уби!» Кълна се, че бих направил това! Единствено момчето ме спираше.
Затворих очи, започнах да вдишвам дълбоко, за да се успокоя. А, когато отново отворих очи, видях един бонбон. Един младеж, най-вероятно студент, един такъв русичък, с къдрава коса, в дънков костюм, подаваше бонбон на момчето. Веднага щом протегна ръката си, той каза:
— Вземи, това е за теб.
Момчето го взе. И веднага след това младежът му подаде втори бонбон. Момчето взе и втория. А после последва развитие, за което като си спомням едва сдържам сълзите си.
Момчето не започна да яде, той докосна ръката на майка си. Тя не се обърна веднага към него. Но, в крайна сметка се обърна. Беше очевидно, че искаше да го довърши. Но, той и подаваше бонбон.
Тя го погледна, погледна бонбона, виждах, че недоумяваше. Тогава той постави бонбона в ръката й. Тя, сякаш опарена, бързо му го върна. «Не искам», - каза тя.
Двата бонбона лежаха в дланите му. Той не отпускаше ръката си. «Ти ги изяш, - каза тя и добави тихо. – Аз не искам... Честно». Тогава той сложи бонбона на коленете й.
Никога няма да забравя това мълчание. И тази зрялост. Пред мен за няколко минути това момче се превърна в мъж, а тя от зла и раздразнена, се превърна в красива, млада жена. Във всеки случай, аз именно така го почувствах.
Тя замълча. Дълго мълча. Гледаше го сякаш едва сега го виждаше. После го прегърна. И той я прегърна. После той свали обвивката на бонбона и й го даде. И не изяде своя, докато тя не го сложи в устата си. Представяте ли си?! Това отново бе шок, но съвсем различен.
Тогава си помислих: «Ти си стоиш, като един истински праведник, искаше да станеш, да я обвиниш, да я «разкъсаш», да коригираш ситуацията. И нищо не би успял да постигнеш, освен скандал и оскърбление. А това момче, виж колко е мъдро, колко е велико, как съвсем се промени. И въздейства до мозъка на костите, до сърцето, до сълзи. А също и младежа, който му даде двата бонбона, - помислих си за, - всъщност той нарочно даде на момчето два бонбона».
Огледах се... През задното стъкло на маршрутката видях младежа, той се отдалечаваше по «окъпаната в роса» улица. А майката и синът стояха, допрели глави един до друг. Като млади влюбени!
Тогава шофьора обяви моята спирка. Аз, излизайки, докоснах ръката на момчето. Така му «благодарих». Не мисля, че той го разбра, но това няма значение.
Завинаги запомних този урок. Че го запомних, запомних го, но трябваше да минат много години, докато го осъзная. Че именно в това се крие истината, за която не всички възрастни подозират. Че само с пример се възпитава. Не с викане, не с обвинения, не с бой, не. Само примера работи и нищо друго. И момчето ни го демонстрира. И на нея и на мен. И ни промени...
«Не позволявай на злото да те победи, а го побеждавай с добро»
( Римл. 12.21 ).
Когато прегръщаме родителите си – ние ставаме спокойни.
Когато прегръщаме любимите си — ние ставаме щастливи.
Когато прегръщаме децата си — ние ставаме добри.
Когато прегръщаме приятелите си — ние ставаме искренни.
Когато прегръщаме живота – ние ставаме мъдри.
Подарете частица от своята топлота на ближните си!
Истината е една, както и любовта. ❤
Десислава Проданова

Да оставаш или да се стремиш да бъдеш неизменен, означава да вървиш срещу законите на живота. Това е глупаво, защото в тази борба животът винаги ще спечели.
И така, променяйте се! Да, променяйте се! Променяйте своите идеи за "добро" и "зло". Променяйте представите си за това и онова. Променяйте своите структури, конструкции, модели и теории.
Допускайте промяна и по отношение на най-дълбоко вкоренените във вас истини. Променяйте ги сами, за Бога! Аз имам предвид това съвсем в буквалния смисъл. Променяйте ги сами за Бога. Защото вашето развитие е в новата идея за това Кои Сте Вие. Вашата нова идея за това Кое Какво Е ускорява еволюцията. Вашата нова идея за Кой, Къде, Какво и Защо представлява разбулването на тайната, развръзката на сюжета, края на историята. Тогава можете да започнете една нова история, много по-възвишена.

"Разговори с Бога" - Нийл Доналд Уолш

Честито Рождество Христово!

"Няма подарък на света, който да замени липсващите хора за Коледа!"

"Единственият начин да бъдеш щастлив е да обичаш страданието."

Уди Алън

Да обичаш означава най-малкото поне да избегнеш непрестанното търсене на смисъл в живота ти.
(Аномалията, Ерве Льо Телие)

Има хора-глухарчета. Крехки и чувствителни. Речеш да въздъхнеш с едно Уффф и те се разпиляват на сто страни.

Има и хора-птички. Стреснати и нервни. Дадеш им зрънца обич, а те клъвнат едно-две и те погледнат с недоверие. С едно око. Плеснеш с ръце от неуместна радост и спонтанно щастие, а те без пера останат, пък литнат. Как го правят с тия оскубани криле? Радичкови пилета някакви.

Има и хора-цифри. Ходещи калкулатори. Вземеш, че натиснеш погрешно копче и им се повреди системата. И трябва да си носиш постоянно в джоба зарядно, щото в най-неподходящият момент им спира тока. Гаснат внезапно. Като изгорели крушки.

Има хора-рибарско столче. Удобни. Заемат малко място и служат вярно години наред, но изведнъж им се къса платното и падаш по задник в гьола. ю

Има хора-паяци. Оплетат ти хамак и го вържат между два бора. Уж те люлеят приспивно, а те изсмукват, докато не се превърнеш от люспа на нещо.

Има хора-дъги. Цветни, ефимерни и вкусни като захарен памук от панаирджийска сергия, сиреч лапаш нещо, а гълташ нищо.

Но има и хора-знаци. Появяват се рядко. Вероятно веднъж в живота, а може би два или три. Напоследък често си мисля за тях. Дали не съм пропуснала някого, защото трудни за разпознаване са те.

Хората-знаци се появяват внезапно и най-често, когато си седнал на душевен тротоар, а краката ти висят в бездна. Разчитането на хората-знаци е трудно и не ти дават втора възможност. Или ги разчиташ или се качваш отново на сала и гребеш срещу течението.

Как се разпознават хората-знаци?

Ми все едно нещо ти прави трапанация на черепа и ти налива с фуния древен и мъдър планктон. Няма да проговорите санскрит, нито внезапно ще съзрете Андромеда с просто око във вселенската чорба.

Просто трябва да сте готови за тях. Те знаят кога да приседнат на онзи душевен тротоар.
Как?
Не зная.

Ваня Гайдарова

"Не всички прегръдки са еднакви.
 Някои те задържат да не паднеш,
 а други - да не полетиш."

"Да живееш е вредно. От това се умира."

Станислав Йежи Лец (полски поет и майстор на афоризма)

"Празник е...
когато причиниш на някого усмивка, против волята му.
Празник е...
когато си пуснеш песен, която обичаш.
Празник е, когато прегърнеш някой, който ти е липсвал.
Празник е, когато в просъница намериш дланите му под завивките.
Празник е, когато победиш страх, който ти е пречил да дишаш.
Празник е, да опиташ любимото си ястие.
Празник е, когато детето ти те прегърне и ти каже, че те обича.
Празник е... когато обичаш.
Празник е, когато си здрав.
Когато близките ти са здрави.
Когато имаш какво да облечеш, да обуеш.
Празник е, когато нямаш всичко, за което мечтаеш, но имаш силата да се бориш за него.
Празник е приятелството.
Грижата.
Шумния смях в неподходящ момент.
Празник е денят, в който се будиш жив.
Празник е, когато си благодарен.
Когато си простил.
Когато си научил.
Желая ви да празнувате всеки ден."

Ariadna

“Каквото и да решите да правите, първо бъдете сигурни, че ви прави щастливи!”

Паулу Коелю

Представи си, че съчиняваш имейл до Вселената, описвайки онова, което желаеш. Когато останеш доволен от написаното, кликваш на Изпрати и знаеш, че твоето искане е изпратено в ефира. Знаеш също така, че сървърът на Вселената е автоматична система и не поставя под въпрос съдържанието на имейлите. Работата му е просто да изпълни исканията във всеки имейл.

Ако започнеш да се тревожиш и измъчваш, че не си получил, онова, което желаеш, значи току-що си изпратил друг имейл към Вселената да спре твоите нареждания. А после се чудиш защо не си получил желаното.

Веднъж след като си поискал, знай, че сървърът на Вселената е автоматична безотказна система, която никога не се поврежда и очаква да получи твоите желания!

"Тайната за всеки ден" - Ронда Бърн

“Не отивайте, където ви води пътят. Идете там, където все още няма път и оставете нова следа” - Ралф Уолдо Емерсън.

"Толерантността ще достигне такова ниво, че на интелигентните хора ще бъде забранено да мислят, за да не обидят идиотите."

Достоевски

„Смехът е заразителен, също както и прозявката.“

Хайнрих Хайне