Мама е много болна и вече не знам какво да правя...

Здравейте.
Предварително се извинявам на всички, които сигурно ще отегча с дългата си публикация.
На мама й откриха метастази в мозъка, лекува се, но състоянието й се влошава и не знам какво да направя, чувствам се безсилна...

Всичко започна през 2017 г., когато й откриха рак на гърдата. Оперираха я и до 2019 г. нямаше никакъв проблем - периодично ходеше на изследвания и всичко беше наред.
Изведнъж през декември 2019 г. започна да получава световъртежи, ужасно главоболие и повръщане. Взе си една седмица болничен, защото мислеше, че е хванала някакъв вирус. След една седмица лечение, което не даде никакъв ефект, се върна отново на работа. Тогава не живеехме заедно и една сутрин рано ми се обади, че вечерта късно е паднала заради световъртеж и сега усеща, че ръката й виси от рамото. За щастие се размина само с изваждането, наместиха я и стоя с шина 1 месец. Обаче симптомите си останаха. След посещение при невролог и изследвания във Втора градска болница, въпреки че на ЯМР се видя "хидроцефалия" /вода в мозъка/, я изписаха с думите, че е "много разтревожена", препоръки да е по-позитивна и да приема успокоителни. Хидроцефалията не се лекувала, а оперирала, а в нейния случай било прекалено рано да се мисли за това. Междувременно в рамките на 4 дни изведнъж изгуби слуха на лявото си ухо и зрението й рязко се влоши. Описваше, че вижда всичко като тъмна мъгла и различаваше само силуети. Посетихме очен лекар, който каза, че очите й са здрави, но нещо не е наред в очните дъна и трябва да я види невролог. Решихме да потърсим второ мнение. И този невролог ни каза, че "всичко й е в главата", че едва ли не си въобразява, че е в депресия и т.н. Пак направихме ЯМР, който отново показа диагноза "хидроцефалия". И нищо... Тя вече не можеше да се движи сама, от силното главоболие и повръщане не можеше да спи през нощта. Изписани й бяха антидепресанти, които я унасяха за по 2-3 часа през деня. Не можех да оставя нещата така и потърсих трето мнение от специалист. Най-после имаше развитие, благодарение на една лекарка от "Св. Наум", която потвърди, че диагнозата на мама е хидроцефалия и има нужда от операция. Поставиха й клапа в лумбалната област, която да регулира силното вътречерепно налягане. Това се случи чак половин година след първите симптоми. Доцентът, който я оперира, не можеше да повярва, че "колегите му" не са направили нищо по въпроса с необходимостта от лечение. Както и да е.
Зрението не се върна, но поне световъртежите, главоболието и повръщането изчезнаха. Убедиха ни, че е възможно да прогледне отново, макар че "сме закъснели с операцията". И всички вярвахме в това.
Още половин година по-късно, от нищото, мама припадна и изпадна в безсъзнание. Беше вдигнала кръвно с горна граница 200. Извикахме бърза помощ - оказа се, че поставената клапа е спряла да работи. Спешно й направиха втора операция, като този път поставиха клапата в главата. Междувременно, при направен контролен скенер, установиха метастази в костите и започнаха химио- и лъчетерапии. Уж беше в ремисия до лятото на 2021 г. Една сутрин започна да говори нечленоразделно. Предположих какво се случва и за съжаление, не сбърках - инсулт. А в края на ноември 2021 г. отново се наложи да извикаме бърза помощ, защото получи пареза на дясната половина на тялото. Тогава на скенера видяха това, от което предишните пъти само се опасяваха - метастази в мозъка. За операция не може и да става дума. Направихме един курс лъчетерапия в Токуда, а на всеки 3 седмици е на химиотерапии в Онкодиспансера в Младост 1. Вече минаха 2 от тях.
Мама вече не е същият човек - не вижда, не чува, не помни, постоянно спи, на памперси е, защото се изпуска...
Аз самата също не мога да се позная. Боли ме да я гледам така и да не мога да й помогна. Казаха ми да се готвя за най-лошото. Имах нужда да споделя с хора, които са преминали или преминават /те или техни близки/ с тази коварна болест. Също така бих искала да попитам, как се съхранявате самите вие, защото аз съм на 27 г. и се чувствам на 50+ от умора и изхабени нерви, страдание и мъка покрай мама. През 2007 г. изгубих баща си в автомобилна катастрофа и тогава си мислех, че това е най-лошото. Събитията през последните 2 години ме накараха да разбера, че няма по-ужасен кошмар от това някой бавно да умира пред очите ти!
Благодаря на тези, които стигнаха до края.