В момента чета ... 75

Книгата за Цирцея е антипатриархална - абсолютно всички мъже са лоши, освен Дедал и депресирания син на Одисей (Телемах?).
Това е специален и широкоразпространен съвременен похват, използван от американските феминистки (среща се както в книгите, така и в сериалите) - да изкарат всички персонажи от мъжки пол лоши (извратени, в един или друг смисъл - ненормални), като изключение се допуска обикновено за гейовете и цветнокожите. От друга страна - главните героини обикновено са жертви (и няма значение дали сами са си виновни - жените не носят отговорност, според тази нова идеология).
В този смисъл би било интересно да се види дали има някакви свестни мъже в Хиляда кораба, както и дали има главна героиня, която да не е представена като многострадална Геновева.

pppqqq, не знаех, че се води роман за възрастни, на моменти е доста инфантилен. Имам първата книга от “Цветовете на магията”, все още не съм я започнала и дано не ме разочарова, като цяло обичам подобни книги, помагат ми да избягам от реалността и не ме натоварват Миналата година прочетох “Докато лежах и умирах”, тази книга е умопомрачителна, но не си позволявам такъв тип проза в натовареното ежедневие, затова й отлагам “Силата на кучето” (не ги сравнявам, но от ревютата, които прочетох, имам високи очаквания).

На мен началото на Цветовете на магията ми хареса, но краят ми се видя доста слаб и предвидим. Следващата ме разочарова още отначало (с това, че беше банална).

pppqqq, има го този манипулативен похват в съвременната литература , а и в киното и много ме дразни. Но в тази книга , си признавам , не го усетих.

Мъжете + боговете в Илиада и Одисея са тотални изроди, в трагедиите на Есхил също. Милър се придържа към оригиналния образ/традиционна трактовка. Какъв американски феминизъм ви гони?
Да си поговорим ли и за Пелопонеските войни?

Edit: Милър всъщност очовечи и смекчи доста персонажи, изобщо не се държи към оригиналната трактовка. Поправям се. Оригиналите са чудовища.

Древността е много сурово време , хората са били такива , героите повече. Колкото и да сме недоволни от настоящето, прогресът към цивилизация и хуманизъм , за наше щастие е  реален.

Хермес, например, не направи нищо лошо, освен една тъпа шега (която, ако чуя, не бих изтълкувала по начина, който е вложила авторката) - но Цирцея го подозираше, че е шпионин, мръсник и т.н.
За Одисей - не само, че накрая беше изкаран някакъв побъркан абюзър (извинявам се за чуждицата - според мен някои думи, характерни за американската култура не се превеждат адекватно на български - нюансът е друг), ами и избиването на женихите е представено като чудовищно клане -
За да подчертае колко грешно е отмъщението, Милър пише на едно място, че едва ли не това било половината население на острова - еми не е вярно - Омир си пада по списъците и ясно е написано, че това са благородници както от Итака, така и от района (съседни малки острови).  Всеки е от различно място - не са се събрали селските младежи, да се женят за кралицата.

Колкото до другите жени - честно казано, начинът по който са представени е донякъде срамен - всички са лоши или тъпи, нито една не е достойна за приятелка на Цирцея. Медея е пълна откачалка, а Язон е идиот. Не разбрах какво им беше на нимфите, които бяха изпратени на острова - докато ги нямаше, Цирцея се оплакваше, че е самотна, след като се появиха, започна да ги отбягва, защото й досаждали.

Любопитно е защо съвременните западни феминистки възпяват посредствеността, а рисуват отблъскващи образи на истинските силни жени (примерно на Атина). И дори жени, които по начало са силни и държат съдбата си в свои ръце (като Цирцея) са представени като жертви, принизени са.

И все пак, във всички западни ревюта, на които съм попадала, това се води съвременна феминистка литература - ето сега потърсих в Гугъл ревюта за проба, и виж какво ми излезе първо: https://feminisminindia.com/2019/09/20/book-review-circe-by-madeline-miller/

Между другото, Прислужницата също се води феминистка книга, въпреки че аз не мога да разбера кое точно трябва да е феминисткото?
Затова и преди написах, че американският феминизъм е малко по-особен от другия. Извратен, така да се каже.

Аз затова си имам едно наум със съвременните американски автори, предвид ценностната система и морала на американците като цяло.
Дразнят ме просташкия изказ и смешките на тема секс. Така наскоро зарязах "Ветрове над Камино" на Джон Гришам още на първите глави. Може и да е интересна, но стилът му не ми допада.
В момента чета "Лимонов сладкиш с маково семе" на Кристина Кампос, испанка и вероятно няма да я дочета. До средата съм почти и оценката ми е - пълни простотии.
Жалко за интересната идея, не е могла да я развие, жалко и за страхотното оформление на корицата, което са направили от ИК Хермес. Стана ми приятно само като взех книгата в ръце, но съдържанието ме разочарова.

Започнах "Образована".

Една от любимите ми книги е Татко, на У. Уорън( дано не бъркам името). Невероятна!!! И съвсем случайно в четвъртък, в деня на годишнина от кончината на татко, попадам на филм по книгата
Най красивата жена на Флоренция я има само м английски... Ще чакам превод.
Вечерята ме мъчи още, но ще я свърша, няма да я оставя. Наведе ме на много мисли за съвременния морал на родителите. Особено на майките в този случай.

По-горе бяха споменати 2 от най-любимите ми книги на всички времена- "Човек в търсене на смисъл" на Виктор Франкъл и "Повелителят на мухите" на Уилиъм Голдинг.

На Уилиъм Уортън книгите съм чела толкова отдавна, че нищо не помня. Помня, че ги купих във Варна, че ги коментирахме с моите приятелки и приятелките на майка ми. Голям бум беше през лятото на 1996. Помня малко от "Пилето". По онова време любимец ми беше Вонегът, и го препрочитах често. Тогава се появи и Тери Пратчет.

Продължавам с "Един аристократ в Москва" - великолепна книга. И тази ще влезе в списъка с любимци.

"Пилето" ми е малко шантава, но "Татко" и "Гордост" са уникални. "Татко" въпреки тежката тематика е така човешки и позитивно написана, че четеш, четеш и не можеш да се откъснеш.
Напоследък не мога да подхвана хубава книга. В момента, в който приключа някоя вече не я помня. Ни една не ми харесва особено. Време е да почна хартиената купчинка, имам последната на Юси, една на Хоровиц... те би трябвало да не ме разочароват.

По-харесвани от Татко на Уортън са ми Последна любов и Гордост.

Въобще не харесах “Човекът в търсене на смисъл”, поредната прехвалена претенциозна книга. Изслушах я в Сторител заради хайпа и се радвам, че не си губих времето да я чета.

И за да не е спам, започнах “Към онази която седи в тъмното очаквайки ме” на Антонио Лобо Антунеш.

Виктор Франкл е психиатър и философ оцелял в Аушвиц, и съхранил се като човешко същество. Такъв човек определено има какво да каже на света за страданието и човешкия свободен избор.
"Хайп" около него никога не е имало.
Не се сещам за по-стойностно четиво. Може би Библията. Не задължавам никого с мнението си, но не крия изумлението си от постове като горния. Да не би да сте от крайна политическа групировка? Да не ги позовавам по име.....

Моето копие, за да няма объркване: