СЕДМИ КЛАС 2021/2022

На един час път от село издига острите си зъбери една скала. Ако се качиш на някой от по-високите крайселски върхове, ще я видиш. Отвесна като стена, сама-самичка сред спокойно заоблените хълмове. Нейният страховит вид ни привличаше и ние много пъти сме се изкачвали по върховете да я гледаме.

В един студен ден към края на ноември аз и моят приятел Каро се сговорихме да отидем и да се качим на скалата.

Каро беше по-голям от мене. Силен, съобразителен и сърцат. Ако беше не той, а някой друг от моите приятели, не бих се наел да тръгна на такава екскурзия.

Сложихме в торбичките си малко хляб и сирене, взехме въже, което по думите на приятеля ми щеше да ни потрябва, и с големи криваци на рамо поехме. Движехме се напреко, по посока на скалата.

Краят на есента личеше навсякъде. Стърнищата на отдавна пожънатите ниви се чернееха влажни и пусти. Ни песни, ни щурци, ни дъх на окосени ливади. По оклюманите баири почти не се мяркаха овчарски стада. Сред обезлистените черни клони чакореха свраки. Каро извика „ехей“, но гласът му замря придушен, без ехо. Стана ми тягостно. Щеше ми се да се върнем, но си мълчах.

Минахме много хълмчета и върхове, спускахме се в долове, обрасли с трънаци.

Неочаквано на около километър пред нас се изправи скалата. Зяпнахме удивени. От нея вееше нещо страшно и примамливо. По гребена й се влачеха мъгли. Една пещера зееше като очна дупка на череп. Около могъщите й хълбоци се виеха скални орли.

Закрачихме бързо и след малко бяхме в подножието й.

— Не гледай много нагоре, свят ще ти се завие — пошегува се Каро и заразмотава въжето.

Не ми се качваше по отвесната скала, но приятелят ми беше неумолим:

— Щом сме дошли дотук, ще влезем в пещерата.

Започнахме изкачването. Каро напред, аз след него. С края на въжето той бе завързал едно желязно колче. Пълзи нагоре и забива колчето ту в една, ту в друга пукнатина. Следвам го, без да изпускам въжето от ръката си. Така, стъпка по стъпка, допълзяхме доста нависоко. За миг Каро се подхлъзна и краката му се залюляха над мен.

— Не се плаши — извика той. — Нали има за какво да се държа. Ела само по-нагоре и намести крака ми в някоя пукнатина. Сам по-трудно ще налучкам!

Допълзях почти до петите му.

— Ето тук — стъпвай!

Каро закрепи крака си. Не беше лесно изкачването, но на края застанахме пред пещерата. Тя зееше отпреде ни и от дълбочината й лъхаше студ. Свихме се зиморничаво.

— Вътре е тъмно, не можем да влезем — рекох аз с облекчение.

Но Каро измъкна от джоба си една батерия.

— И това предвидях.

Не ми се щеше да отиваме в пещерата, но когато навлязохме във вътрешността й, се улисах. Тя представляваше някакъв приказен свят. Големи преддверия водеха към още по-големи, като че направени от човешка ръка зали. Редяха се красиви колони и сводове. Минахме покрай фигури, подобни на вкаменени животни и хора. Над главите ни се спускаха висулки.

— Ето това са сталактитите, за които учехме миналата година — досети се Каро и насочи светлината към тях, за да ги разгледаме.

Колко време сме се дивили из пещерите, не зная, но по едно време моят приятел ме дръпна:

— Ей, ние се залисваме тук, а времето минава — ще замръкнем. Не трябва да се връщаме по тъмно. Да тръгваме!

Напуснах пещерата със съжаление. Вън беше завалял първият сняг. Едри парцали безшумно и спокойно закриваха черната посърналост на земята. Каро взе всички предпазни мерки и ние слязохме благополучно, въпреки че спускането ми се видя по-тежко от изкачването.

Денят бе към края си — не биваше да се бавим. Поехме по обратния път. Но ненаправили петдесет крачки, спряхме изненадани — пътя ни препречваше вълк. Той примижаваше от падащите снежни парцали и не ни изпускаше от очи. Бях виждал доста вълци. Тоя за разлика от другите имаше много едра глава.

Погледнах страхливо към Каро:

— Какво ще правим сега?

— Не се плаши — рече той, — един е, а ние сме двама. Светло е още. — Позамисли се малко и започна гласно да съобразява:

— Ако се върнем, може да ни нападне — ще помисли, че сме се уплашили. Ако го избиколим, също ще смята, че се боим, и ще тръгне подире ни. Трябва по някакъв начин да го уплашим! Виж какво — каза той, — ще се разделим. Ти ще вървиш от дясната му страна, аз — от лявата. Така ще му раздвоим вниманието. Освен това той ще подозре, че му кроим клопка. Това ще направим и ще видиш, че нито ще ни нападне, нито пък ще тръгне след нас!

— Каро, страх ме е сам — да вървим заедно!

— Прави каквото ти казвам! — скара ми се той. Лицето му беше спокойно, та се поокуражих. Разделихме се. Аз потеглих отдясно, той отляво, вълкът в средата.

Случи се това, което приятелят ми предвидя. Животното загуби смелост и започна да извръща главата си ту към мен, ту към Каро. Видях как подви опашката си. Това ясно показваше, че се страхува. Изравнихме се. Вълкът стана още по-неспокоен.

Тогава Каро извика:

— Тръгни към него! — И пръв сви и закрачи към смутения звяр. Тръгнах и аз. Като видя, че приближаваме от двете му страни, хищникът не издържа и побягна.

— У-у-у! — изрева подире му Каро. Животното отиде чак до скалата, поспря и тромаво се обърна. — А сега да вървим!

След по-малко от час бързо ходене се върнахме в село.

Вълкът не тръгна подире ни.