А има ли поетеси сред нас?

Мъни, благодаря много!   

Пускам още нещо от мен - то е последното, което съм писала .

Лято

Лятото дойде и то ми носи,
ухание на морски бриз.
По тревата тичаме боси -
същински детски каприз.

Жабки в парка ловим със ръце,
След гущерчета се спускаме стремглаво
Полски цветя берем, джанки крадем.
Сърцето ми явно още е младо.

До премала се гоним под слънцето жарко,
после с мляко мажем изгорели рамене.
Смехът ни изпълва целия свят тъй ярко,
Морето отново ни е до колене.

Тайни премълчани или споделени,
скъпи мигове от детството откраднати.
Спомени във времето разпилени,
в сърцето ми остават непокътнати.

Ето едно от тийнейджърските ми години:

Среднощна песен

Пристигаш ли? Ела дори неканен
да се сгрееш с мен в топлото легло.
Отхвърлян, бит, проклинан, хвален.
Ела, запей ми за добро.

Със длани погали страните ми
изсъхнали от нощната горещина
и с устни пресуши сълзите ми.
Помогни ми да заспя.

Ела, в косите ми, за да потънеш тайно
и да ги разпръснеш да летят.
Да ми шептиш със хлад омайно,
за да ми помогнеш да заспя.

Под нощната ми дреха пропълзи,
с нежни пръсти да докосваш мойта кожа
и лятната горещина ти прогони,
спокойно да заспя да мога.

Ела! Изпей ми своята среднощна песен
Тъжно, нежно като в драматичен театър.
Изпей ми я, макар миришеща на есен,
ти скитнико, ти хладен вятър.

Бях Бог във своята вселена
когато ти се появи.
Бях над Пространство и над Време,
аз бях над себе си дори.
Но ти премина като вихър,
оставяйки руини, кал
и аз се озовах свалена
от бляскавия си пиедестал.
Започнах да се лутам в мрака
сред хаос и сред хора зли,
не знаейки какво ме чака
аз дирех те... Години?! Дни?!
И тъй - открихте, чудо стана
забравих скърби и тъга.
И се оказах омотана
във мрежите на любовта.

Ало, поетесите? Забравихме се.
Мъни, стАрахотно е!

Айде пак едно лирическо отклонение от мен:



Ще те чакам, любов

Ще те чакам, любов, ще те чакам.
Ти ще дойдеш, макар и за миг,
светлина ще изгрее след мрака
и ще шепне най-святия стих.

Ще те чакам, любов, ще те чакам
уморена, студена, сама.
Ще пристигнеш смутена и плаха
като слънце над морна гора.

Ще те чакам, любов, ще те чакам.
Ти ще дойдеш, ще седнеш до мен,
топла ласка, що жадно очаквам,
ще дариш на деня ми студен.

Момичета, просто искам да кажа, че много ми харесва това, което публикувате и си ви чета с кеф. Моля ви, продължавайте. Нека тази тема стане най-дългата на света  и нека с течение на месеците да следим развитието си, да свикнем една с друга, да намерим и по-сродните си изкази и души.... А? Кеф? 

Konche, кефиш ма  Не знам какво да кажа за стиховете ти, освен че ми харесват и искам още да публикуваш.

Пуполино, и на мен ми хареса твоето "Да намериш щастието...." Освен, че ми е близко като разбиране за живота, ми харесва и като изказ.... някак ми прилича на някои мои неща - звучи егоистично  , но пък точно това ме кара да го почувствам по-добре....   

Извинете ме за лаконичността. Отивам да готвя   

Yvette, постът ти ми напомни за една моя скорошна среща с близка моя приятелка и учителка, ще я нарека така. Тя е доста по-възрастна от мен, с дългогодишен журналистически и редакторски опит. Веднъж се престрших да й покажа своите неща и след като ги прочете ми каза: Чети, учи се, експериментирай. Копирай стилове, но не плагиатствай, за да намериш своя.
И като се замисля, доста истина има в това. На мен например страшно са ми повлиявали Петя Дубарова, Никола Вапцаров, Дамян Дамянов. Така че няма лошо да си напомняме една на друга, защото независимо от всичко, ние сме твърди различни. Единствено можем да спечелим - да се развиваме и обогатяваме стилово, изказно и поетично.

П.П. Лаконичността ти е супер! К'о сготви? 

Приятелката ти е права.... Но в случая съвсем случайно намерих прилика. Без да искаме и двете сме наподобили един стил - или по-скоро изказ.
Ето нещо, на което ми наподобява твоето "Да намериш щастието"

Свободни мечти

Спрях да се боря
с мечтите.
Дадох им воля
открито.
Осланям се на Бога
тихо,
че животът ми в него
скрит е.
Намерих утеха
нетленна.
И търся доказателство
поредно.
За неговата доброта
извънредна,
за милостта му
тъй потребна.

- кратък изказ, пренасяне на реплики на отделен ред, лаконично представяне на истини -

Имам и други подобни. Стилът намерих в себе си - никого не съм имитирала точно в него.

А, и сготвих риба   

Риба не ям,
ала хубави стихове -
ДАЙТЕ НАСАМ!!!


Наистина, двете си приличат като звучене и изразни средства.

Ето още едно подобно, макар не съвсем.


•••

Ще бъда различна,
еднаква,
най-земна,
абстрактна,
покорна
и свята,
разблудна,
устата,
красива,
желана,
по-грозна
от дявол;
ще мразя,
обичам,
ще хваля,
отричам,
ще тръгвам,
ще спирам,
ще бягам,
ще идвам;
ще зная
и мога,
и няма да мога;
ще моля,
ще властвам
от смърт
по-опасно;
с тебе ще бъда,
ще бъда самичка,
от звяр по-свирепа,
по-мила от птичка,
и пак аз оставам
за тебе едничка,
защото познавам,
че ти ме обичаш.

За мен си мирис на росата,
която пръстите ми гали в утринта.
Ела, ще те обгърна с обич.
Ще разтопя на капки течни нежността.
От нея можеш да преливаш в чаши
и после, извадени от кофичката с лед,
да пиеш бавно, с устни да ги галиш
и да усещаш как на вино стават в теб.
Ще сме премерени, като във ритъм,
не повече, а само две бутилки.
И после, в онзи нежен плам от страст
ще се стопим, ще се изваяме, ще бъдем миг.
Представяш ли си как на масичката малка
ще има лед? И всяка бучка ще изваждаш плавно,
ще я докосваш с мен и тя ще се топи?
Нима е нужно да те питам? Нима не знаеш,
нима не виждаш? Изпихме две бутилки ароматно вино.
Сега е тъй, както сме го искали.

 Дъжд. Валеше и едри капки чукаха по перваза. Съвсем сама в една стая стоеше тя. Същността й незнаеше къде се намира. Взе лист и молив. Започна да обрисува неспирния поток от мисли, който я връхлиташе. Спомени, рояци картини, мечти, болка...  Бяха я затворили преди няколко месеца. Стоеше сама на тротоара и чакаше утроро, за да види как ще се разтвори пъпката на розата. Напомняше й за нея- как чакаше момчето си, а то не дойде. Не разбра защо. Обзе я мъка, която накъсваше душата й на парцли и ги хвърляше в коша. Имаше някакъв цинизъм у нея. Искаше да изригне, но все го възспираше. Стенания, които искаше да изживее, но неможе без него. Пустота. Ако можеше да се опише по някакъв начин разрухата, някой трябваше да извика- вижте я! А тя гледаше пъпката на розата. С копнеж, въпреки отчаянието си, въпреки празнотата.
  Тогава просто дойдоха, отведоха я. Когато стоиш в такава стая, неможеш да спреш да съзерцаваш в нищото и да мислиш. Дори, когато не го правиш, пак е това, пак се въртят онези картини, пак си смазан. Написа, че иска да знае защо. Защо той постъпи така, защо я подведе? Дали я излъга? Не. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че е сгрешила. За него. Въпреки любовта, в която я убеждаваше. Тя знаеше, че той вече няма да бъде до нея. И не дойде. Колко още страдание за нещо, което на подсъзнателно ниво ни е пределно ясно? Толкова, че да се запълни дупката или да изпаднем още по-дълбоко в нея.
  Вглъбеността й граничеше с лудост. А такова покорство струеше от нея. Но какви бяха ураганите в съзнанието й? Ако чуваш птичи песни, би ли им повярвал? Би ли повярвал в искреността на птиците? То е, като да повярваш на оня, комуто искаш да се отдадеш с любов. Но дали? Колко лъжовно. И колко налудничаво. За това време почти беше забравила образа му. Спомняше си само аромата му, усещаше още ласките му, които отблъскваше в сънищата си. А там той беше като демон. Желаеше я, караше я да изпада в несвяст и й се явяваше с други. След такива сънища денят й беше страдание. Болеше я тялото. Тогава седеше до прозореца и слушаше птиците. Виждаше синьо, виждаше зелена трева и чуваше тишината.
  Започна да вижда и едно момче. В бели дрехи. Държаха се за ръце и той сякаш я извеждаше от ужаса на кошмара. Беше пристан. Прегръщаха се. Беше утеха, ласка... И когато започнаха да се любят във въображението й, тя се промени. Върна погледа си, върна здравето си. Държаха я още в онази стая, но само следяха състоянието й. Не разбраха какво се случи с нея. Но той я върна. Беше въображаем, но я спаси. Кошмарите й вече не бяха така болезнени. Дните станаха по-поносими, спомените не гърчеха съзнанието й както преди.
  Отдаде му се. Защото го намери. После. И бяха истински. Бяха заедно. Оная мъка не се върна. Имаше любов. Тяхната любов.

О, я да пусна някое по-кърваво и мътно, любовта нещо ми идва в повече

Думите

В стената захвърлих думите,
ударих ги с болка и яд,
пронизаха с писъци другите,
аз безмълвна и глуха стоях.

Листовете бели раздирах,
думите убивах с ненавист.
Никой никого не разбира,
а всички са пълни със завист.

Няма и глуха думите сбирам,
искам да кажа ,да викна,
колко боли сам да умираш,
без звук и буква да свикнеш.

Но няма ги вече думите,
убих ги в своята ярост.
И мене ме няма сред лудите,
мъртва съм в своята нямост.
***

Мда, не е толкоз кърваво Нищо,другия път

Ео, на тъмнотия и кръвнина ли ще се състезаваме? Само кажи!

Животът е като една река
течението те носи с бясна скорост.
А мисли, чувства, тишина
нападат яростно отгоре.
Водата те върти и те подмята.
Тя влачи всички. Накъде?
Ти мъчиш се със волята, с душата
да стигнеш стръмните й брегове.
Объркан си. Уплашено се бориш
и виждаш други -някак си успяват
да стигнат до брега, да се качат нагоре,
да се отпуснат кротко на земята.
Те имат време да помислят:
"Със цел каква живея аз?
Защо животът ме подмята
и то с такъв влудяващ бяс?!?"
Под тях се ронят бреговете.
Течението им пречи да признаят,
че всичко е абсурдно и безсмислено
и, че реката влачи ги към края...
Дочувайки рева на водопада
наясно си, че няма оцеляване.
Проклинаш с бяс. Живота. И борбата.
И чакаш свойта смърт - красиво падане...

Само да не  е либофф Не че и любовни нямам, но не обичам любовна поезия...