- Публикувана: 26 март 2023, 20:41 ч.
- Последно мнение: 8 окт. 2026, 23:21 ч.
Озан, Беркер, Сера, Бахар и др. След ЗИ и преди. Приятели и колеги / ТЕМА 11 /
Феми , когато гледаш ще говорим но пак ще си припомниш защо толкова го харесваш просто....
РЕКОРДЕН СТАРТ В NETFLIX!
Сериалът „Seni Tanıyorum“ („Not A Stranger“) с Елчин Сангу, Мелис Сезен и Озан Долунай в главните роли се превърна в най-гледания турски сериал в Netflix при старта си.
Новият турски психологически трилър на Netflix постави рекорд още през първата си седмица.
📊 Само за първите 4 дни:
4,6 милиона гледания
31,1 милиона часа гледане
№2 в глобалния Top 10 на Netflix за сериалите на неанглийски език
Влезе в Top 10 в цели 80 държави
Така „Seni Tanıyorum“ постигна най-силния старт за турски сериал в историята на Netflix.
И разбира се:
Озан Долунай като Илкер Енгин в „Seni Tanıyorum“ – между любовта, тайните и една опасна близост
На 17 септември 2026 г. Netflix представи новия си турски психологически трилър „Seni Tanıyorum“, който събира на едно място Елчин Сангу, Мелис Сезен и Озан Долунай. Осемсерийният проект поставя в центъра една привидно подредена семейна история, която постепенно се превръща в напрегната игра на тайни, вина, доверие и обсебване.
За феновете на Озан Долунай сериалът е особено интересен заради образа на Илкер Енгин – съпруга на Фунда, изиграна от Елчин Сангу. На пръв поглед Илкер е част от стабилно семейство, но появата на Назлъ, в ролята на Мелис Сезен, постепенно разклаща всичко, което двамата са изградили.
Кой е Илкер Енгин?
Илкер е съпругът на Фунда и баща в семейството, около което се развива историята. Фунда се опитва да се върне към кариерата си на художник след раждането на детето им и намира решение в лицето на новата детегледачка Назлъ.
Но Назлъ не е точно тази, за която се представя.
С нейното появяване спокойният живот на Фунда и Илкер започва постепенно да се променя. Netflix описва историята като психологическа и изпълнена с тайни, а още в първите епизоди става ясно, че миналото и премълчаните истини ще имат огромно значение.
Озан Долунай и сложността на Илкер
Озан Долунай изгражда Илкер като персонаж, който се оказва в центъра на сложна емоционална ситуация. Той не е просто съпругът на главната героиня – отношенията му с Назлъ постепенно се превръщат в една от най-напрегнатите линии в историята.
Самият актьор вече коментира усещането да бъде „между две жени“, определяйки този период като такъв, в който се е чувствал „притиснат“. В сериала това напрежение се превръща в двигател на много от конфликтите между героите.
Именно тази динамика прави Илкер интересен за проследяване – зрителят постоянно остава с въпроса докъде стигат неговата вина, страхът му и чувствата му и какво всъщност крие той.
Илкер и Назлъ – опасната граница
Една от най-коментираните сюжетни линии е тази между Илкер и Назлъ.
Назлъ влиза в дома на семейството като човек, който трябва да помогне на Фунда, но присъствието ѝ постепенно започва да променя отношенията между всички. В официалното описание на Netflix още от третия епизод се подсказва, че Илкер се опитва да пази дистанция от Назлъ, но същевременно не може да спре да я наблюдава.
Тази противоречивост е една от най-силните черти на отношенията им.
Между двамата се появява напрежение, което постепенно преминава границата на обикновеното недоверие. Именно сцените между Озан Долунай и Мелис Сезен се превърнаха и в една от най-обсъжданите части от сериала след премиерата му.
А къде остава Фунда?
В центъра на този сложен триъгълник е Фунда.
Героинята на Елчин Сангу се опитва едновременно да бъде майка, съпруга и художник. Желанието ѝ да се върне към изкуството я кара да потърси помощ за детето си – решение, което в началото изглежда напълно нормално.
Но именно това решение отваря вратата към поредица от събития, които постепенно поставят под съмнение брака ѝ, доверието към съпруга ѝ и собственото ѝ усещане за реалност.
История за хора, които крият твърде много
„Seni Tanıyorum“ не разчита единствено на любовния триъгълник. Историята постепенно разкрива миналото на героите и поставя въпроса докъде може да стигне човек, когато се опитва да защити живота, който е изградил.
Официалното описание на Netflix определя сериала като психологически, напрегнат, изпълнен с умствени игри и тайни. Всеки следващ епизод добавя нови парчета към пъзела около Фунда, Илкер и Назлъ.
А Илкер Енгин остава един от най-интересните персонажи именно защото зрителят трябва постоянно да преценява неговите действия и истинските му намерения.
Озан Долунай – ново лице в психологически трилър
След различни романтични и драматични роли Озан Долунай се изправя пред персонаж, който изисква по-различна емоционална игра.
Илкер не е герой, който може лесно да бъде поставен в категорията „добър“ или „лош“. Той е човек, попаднал в ситуация, в която всяко решение има последствия. Именно тази морална и емоционална неяснота позволява на Долунай да покаже различна страна от актьорските си възможности.
„Seni Tanıyorum“ превръща Илкер в персонаж, за когото зрителят може едновременно да изпитва симпатия, съмнение и любопитство.
И може би точно това е най-интересното в историята му – колкото повече научаваме за Илкер, толкова повече въпроси се появяват.
РЕКОРДЕН СТАРТ В NETFLIX!
Сериалът „Seni Tanıyorum“ („Not A Stranger“) с Елчин Сангу, Мелис Сезен и Озан Долунай в главните роли се превърна в най-гледания турски сериал в Netflix при старта си.
Новият турски психологически трилър на Netflix постави рекорд още през първата си седмица.
📊 Само за първите 4 дни:
4,6 милиона гледания
31,1 милиона часа гледане
№2 в глобалния Top 10 на Netflix за сериалите на неанглийски език
Влезе в Top 10 в цели 80 държави
Така „Seni Tanıyorum“ постигна най-силния старт за турски сериал в историята на Netflix.
И разбира се:
Озан Долунай като Илкер Енгин в „Seni Tanıyorum“ – между любовта, тайните и една опасна близост
На 17 септември 2026 г. Netflix представи новия си турски психологически трилър „Seni Tanıyorum“, който събира на едно място Елчин Сангу, Мелис Сезен и Озан Долунай. Осемсерийният проект поставя в центъра една привидно подредена семейна история, която постепенно се превръща в напрегната игра на тайни, вина, доверие и обсебване.
За феновете на Озан Долунай сериалът е особено интересен заради образа на Илкер Енгин – съпруга на Фунда, изиграна от Елчин Сангу. На пръв поглед Илкер е част от стабилно семейство, но появата на Назлъ, в ролята на Мелис Сезен, постепенно разклаща всичко, което двамата са изградили.
Кой е Илкер Енгин?
Илкер е съпругът на Фунда и баща в семейството, около което се развива историята. Фунда се опитва да се върне към кариерата си на художник след раждането на детето им и намира решение в лицето на новата детегледачка Назлъ.
Но Назлъ не е точно тази, за която се представя.
С нейното появяване спокойният живот на Фунда и Илкер започва постепенно да се променя. Netflix описва историята като психологическа и изпълнена с тайни, а още в първите епизоди става ясно, че миналото и премълчаните истини ще имат огромно значение.
Озан Долунай и сложността на Илкер
Озан Долунай изгражда Илкер като персонаж, който се оказва в центъра на сложна емоционална ситуация. Той не е просто съпругът на главната героиня – отношенията му с Назлъ постепенно се превръщат в една от най-напрегнатите линии в историята.
Самият актьор вече коментира усещането да бъде „между две жени“, определяйки този период като такъв, в който се е чувствал „притиснат“. В сериала това напрежение се превръща в двигател на много от конфликтите между героите.
Именно тази динамика прави Илкер интересен за проследяване – зрителят постоянно остава с въпроса докъде стигат неговата вина, страхът му и чувствата му и какво всъщност крие той.
Илкер и Назлъ – опасната граница
Една от най-коментираните сюжетни линии е тази между Илкер и Назлъ.
Назлъ влиза в дома на семейството като човек, който трябва да помогне на Фунда, но присъствието ѝ постепенно започва да променя отношенията между всички. В официалното описание на Netflix още от третия епизод се подсказва, че Илкер се опитва да пази дистанция от Назлъ, но същевременно не може да спре да я наблюдава.
Тази противоречивост е една от най-силните черти на отношенията им.
Между двамата се появява напрежение, което постепенно преминава границата на обикновеното недоверие. Именно сцените между Озан Долунай и Мелис Сезен се превърнаха и в една от най-обсъжданите части от сериала след премиерата му.
А къде остава Фунда?
В центъра на този сложен триъгълник е Фунда.
Героинята на Елчин Сангу се опитва едновременно да бъде майка, съпруга и художник. Желанието ѝ да се върне към изкуството я кара да потърси помощ за детето си – решение, което в началото изглежда напълно нормално.
Но именно това решение отваря вратата към поредица от събития, които постепенно поставят под съмнение брака ѝ, доверието към съпруга ѝ и собственото ѝ усещане за реалност.
История за хора, които крият твърде много
„Seni Tanıyorum“ не разчита единствено на любовния триъгълник. Историята постепенно разкрива миналото на героите и поставя въпроса докъде може да стигне човек, когато се опитва да защити живота, който е изградил.
Официалното описание на Netflix определя сериала като психологически, напрегнат, изпълнен с умствени игри и тайни. Всеки следващ епизод добавя нови парчета към пъзела около Фунда, Илкер и Назлъ.
А Илкер Енгин остава един от най-интересните персонажи именно защото зрителят трябва постоянно да преценява неговите действия и истинските му намерения.
Озан Долунай – ново лице в психологически трилър
След различни романтични и драматични роли Озан Долунай се изправя пред персонаж, който изисква по-различна емоционална игра.
Илкер не е герой, който може лесно да бъде поставен в категорията „добър“ или „лош“. Той е човек, попаднал в ситуация, в която всяко решение има последствия. Именно тази морална и емоционална неяснота позволява на Долунай да покаже различна страна от актьорските си възможности.
„Seni Tanıyorum“ превръща Илкер в персонаж, за когото зрителят може едновременно да изпитва симпатия, съмнение и любопитство.
И може би точно това е най-интересното в историята му – колкото повече научаваме за Илкер, толкова повече въпроси се появяват.
И това е само началото.... Горещи страсти са най опаснииии 🔥
Да ще е партньорка на Бурак Тозкопаран в Хамал с Октай К
Скрит текст:
Да, това е „Знаменитости от Бешикташ“ — новият формат на „Средната линия“. Днес наш гост е един от най-обичаните актьори — Озан Долунай.
Добре дошъл, Озан!
— Благодаря. За мен е удоволствие.
— И за нас. Подготвили сме ти нещо сладко. Знаем, че обичаш десерти.
— Какво е това?
— Профитероли с белгийски шоколад.
— О, чудесно. Благодаря!
— Да започнем с нещо по-леко. Как си?
— Много добре. Напоследък съм доста зает, но съм щастлив. Проектът, по който работя, върви добре и това ме радва.
— Разкажи ни малко повече за него.
— Това е нов сериал. Режисьор е Мерт Байкал. Работим с много добър екип и атмосферата на снимачната площадка е страхотна. Вече имаме доста заснет материал и с нетърпение очаквам зрителите да го видят.
— А какво можеш да ни кажеш за героя си?
— Не искам да издавам прекалено много. Мога да кажа само, че е различен от ролите, които съм играл досега. Има много интересна история и развитието му през сезона ще бъде любопитно за зрителите.
— Ти самият следиш ли рейтингите?
— Разбира се. Всеки, който работи в тази индустрия, следи рейтингите. Но не трябва да се обсебваш от тях. Най-важното е да свършиш добре работата си.
— Значи не си от хората, които всяка сутрин проверяват резултатите?
— Е, няма как да кажа, че изобщо не ги гледам. (смее се) Понякога човек не издържа и проверява.
— Нека преминем към Бешикташ. Знаем, че си голям фен на отбора.
— Да, така е.
— Откъде идва тази любов към Бешикташ?
— В семейството ми ситуацията е малко интересна. Баща ми и майка ми са фенове на Фенербахче. Сестра ми изобщо не се интересува от футбол. Но братовчед ми Сертан и чичо ми са запалени привърженици на Бешикташ. Покрай тях постепенно аз също се влюбих в отбора.
— Значи не си израснал в семейство на Бешикташ?
— Не. Но любовта ми към Бешикташ си е моя. (смее се)
— Помниш ли първия мач, който гледа на живо?
— Не мога да кажа, че помня абсолютно всичко, но споменът е много силен. Още от дете футболът беше важна част от живота ми.
— Ти си израснал в Анталия, нали?
— Да. Като дете ходехме на кино и гледахме филми с прожектор. Тогава всичко беше много по-различно. Имахме много по-малко възможности, но може би точно затова тези спомени са толкова ценни.
— А кога започна да следиш Бешикташ по-сериозно?
— Постепенно. В началото гледах просто мачовете. После започнах да следя играчите, историята на клуба, треньорите. С времето вече знаех много повече.
— Кой е първият играч на Бешикташ, който те впечатли?
— Серген Ялчън.
— Очаквахме този отговор.
— Серген беше специален футболист. Имаше невероятен талант и можеше да реши мач само с едно движение.
— А какво мислиш за Серген Ялчън като треньор?
— И като треньор има своя характер. Разбира футбола и има собствено виждане. Винаги съм го уважавал.
— Има ли друг човек от историята на Бешикташ, когото особено уважаваш?
— Йондер Йозен например. Има много хора, които са допринесли за клуба. Когато започнеш да се интересуваш по-дълбоко от историята, разбираш, че един клуб не се изгражда само от футболистите на терена.
— А кой е любимият ти мач?
— Трудно е да избера само един. Има мачове, които помниш заради резултата, и други, които помниш заради емоцията.
— А този сезон колко мача си гледал на живо?
— Два. Един в първенството и един в Европа.
— Как се чувстваш на стадиона?
— Съвсем различно. По телевизията виждаш играта, но на стадиона усещаш енергията на хората. Публиката на Бешикташ е нещо специално.
— Какво означава за теб „Бешикташ“?
— Това не е само футболен отбор. Това е чувство за принадлежност. Както казваме в химна ни — не сме го обикнали само заради победите. Обичаме го и в трудните моменти.
— Значи човек не може просто да се откаже от отбора?
— Не. Когато веднъж си се влюбил в Бешикташ, няма връщане назад.
— А какво мислиш за младите футболисти?
— Много е важно клубът да инвестира в школата и в развитието на младите играчи. В Турция имаме много талантливи футболисти. Въпросът е да им се даде шанс.
— Виждаме примери като Арда Гюлер.
— Да. Арда Гюлер успява. Серген Ялчън е успял. Неджип Уйсал също е пример за футболист, който дълго време е свързан с клуба. Когато един млад играч получи доверие, той може да направи голяма крачка.
— Какво мислиш за съвременния футбол? Сумите за трансфери стават все по-големи.
— Футболът се промени много. Вече говорим за огромни суми. Но това е част от индустрията. В крайна сметка най-важното остава играта.
— Например Тросар, Олисе...
— Да, има много качествени футболисти. Когато гледаш големите европейски отбори, виждаш колко високо е нивото.
— А Холанд?
— Холанд е чудовище. (смее се) Когато го гледаш, понякога изглежда така, сякаш играе друга игра.
— Ако можеше да доведеш един футболист в Бешикташ, кого би избрал?
— Това е много труден въпрос. Има толкова много добри футболисти. Но бих избрал човек, който не просто е талантлив, а наистина иска да играе за Бешикташ.
— Тоест характерът е важен?
— Много. В Бешикташ само качествата не са достатъчни. Трябва да разбираш какво означава този клуб за хората.
— Какво мислиш за президента Сердар Адали?
— Важно е клубът да има стабилно управление и ясна посока. Президентът носи голяма отговорност. Надявам се Бешикташ да върви напред.
— Ако трябва да опишеш феновете на Бешикташ с една дума?
— Страст.
— Само една?
— Добре, тогава две: страст и вярност.
— Когато загубят, феновете продължават да подкрепят отбора.
— Точно така. Това е най-хубавото. Не можеш да обичаш само победите. Ако подкрепяш отбора само когато печели, това не е истинската любов към клуба.
— А ти как реагираш след загуба?
— Много се ядосвам. (смее се) Понякога си казвам, че няма да гледам следващия мач, но разбира се, че го гледам.
— Това е типично за истинския фен.
— Да. Няма как.
— Ако Бешикташ играе срещу отбор, който харесваш в Европа?
— Бешикташ е на първо място. Няма значение срещу кого играе.
— Дори срещу Арсенал?
— Дори срещу Арсенал. (смее се)
— А срещу ПСЖ?
— Пак Бешикташ.
— Дортмунд?
— Пак Бешикташ.
— Ясно. Тук няма компромис.
— Никакъв.
— Има ли футболист, с когото би искал да се запознаеш лично?
— Има много. Но бих искал да се срещна с някои от легендите на клуба и да поговоря с тях. Когато чуеш историите им от първа ръка, разбираш много повече за клуба.
— Представяш ли си някога да работиш за Бешикташ?
— Не знам. Никога не казвай никога. Но за мен би било чест.
— Като актьор би могъл да участваш във филм за Бешикташ.
— Това вече бих го направил с огромно удоволствие.
— А какво би било заглавието?
— „Един живот, един Бешикташ“.
— Харесва ми.
— На мен също. (смее се)
— Да се върнем към актьорството. Как се справяш с популярността?
— Не винаги е лесно. Понякога хората те разпознават навсякъде. Но съм благодарен. Това означава, че работата ми достига до тях.
— Има ли момент, в който ти идва в повече?
— Понякога. Но човек свиква. Опитвам се да запазя личния си живот за себе си.
— А какво правиш, когато не работиш?
— Прекарвам време със семейството и приятелите си. Обичам да гледам филми, да спортувам и, разбира се, да гледам футбол.
— Значи футболът отново присъства.
— Винаги. (смее се)
— Има ли някой мач, който никога няма да забравиш?
— Има няколко. Но най-много помня онези мачове, в които емоцията беше огромна. Понякога резултатът дори не е най-важното.
— Какво ще кажеш на феновете на Бешикташ?
— Да продължават да подкрепят отбора. В добри и лоши моменти. Защото точно това прави един клуб голям.
— А какво ще кажеш на хората, които не са фенове на Бешикташ?
— Да ни дадат шанс. (смее се)
— Може би ще ги убедиш.
— Не знам дали аз ще успея, но Бешикташ със сигурност може.
— Последен въпрос. Ако трябва да кажеш само едно изречение за Бешикташ?
— Бешикташ е любов, която не зависи от победите.
— Прекрасен отговор.
— Благодаря.
— Озан, благодарим ти, че беше наш гост.
— Аз благодаря. За мен беше удоволствие.
— И последно нещо — обещаваме, че следващия път ще има още десерти.
— Тогава със сигурност ще дойда.
— И футбол, разбира се.
— Това е задължително.
— Да, има...
— Нещо такова.
— Сериал ли беше?
— Аз казах „филм“.
— Ти каза „филм“, а аз изобщо не те поправих.
— Благодаря ти, сестро. Не ме поправяй, сестро. (смее се) Помислих си, че сигурно знаеш нещо.
— Аз... Просто на мен ми се стори като филм. Гледах го на един дъх и всичко се развиваше точно така — като филм.
— Да, да.
— Затова и ми е останал в главата като филм. Но всъщност беше сериал.
— Благодаря.
— Уау! Този сериал наистина беше гледан страшно много по света.
— Да, това е голяма гордост.
— И в Турция беше приет много добре. Но в много страни по света влезе в Топ 10 на Netflix. Беше в Топ 10 в повече от 20 държави.
— Така е.
— Наистина е много добър сериал. Получи се страхотно.
— Фрози пита как се казва сериалът.
— Фрози, познавам те — сигурно е в Netflix.
— Наистина е страхотен сериал. Препоръчвам на всички да го гледат. Много специален сериал е.
— С кого обикновено гледаш мач на Бешикташ? Имаш ли някакъв талисман, Озан?
— Например аз попитах Сарп аби. Сарп носел едно специално бельо.
— Червено ли беше?
— Не, имаше специален чифт бельо. Сериозно ти казвам. Един ден със Сарп аби правихме живо предаване в Instagram. Беше по време на пандемията, когато Instagram предаванията бяха много популярни. Попитах го: „Имаш ли някакъв талисман, аби?“
— И какво каза?
— Каза: „Мурад, имам един чифт бельо. Обличам го на всяко дерби и не губим мача.“
— А ти имаш ли някакъв талисман, Озан?
— Аз не нося фланелка, аби.
— Това ли ти е талисманът — да не носиш фланелка?
— Да. Ако си сложа фланелка, това означава, че ще загубим мача или ще играем лошо и мачът ще е скучен. Тествал съм го няколко пъти. Затова се старая да не я нося. Но нямам някакво конкретно суеверие. Обичам да гледам мачовете с приятелите си. Наистина много ми харесва.
— Говориш за приятелите си от университета.
— Да.
— Днес ти подарихме фланелка.
— Да.
— В края на предаването ще подарим една фланелка и на някого от зрителите.
— Чудесно.
— Тя ще бъде твой подарък.
— Страхотно.
— А ти носиш ли фланелка, когато ходиш на стадиона?
— Когато отида на стадиона, да. Но когато гледам мач по телевизията, не нося.
— Не носиш?
— Даже на стадиона понякога не нося.
— Не носиш?
— Имам една стогодишна фланелка.
— Стогодишна?
— Е, не буквално. (смее се) Просто е много стара и много ценна за мен. И без това вече почти не са ми останали фланелки. Купувам ги и после ги подарявам. Някой ме вижда и казва: „Братко, изпрати ми една фланелка.“
— И ти?
— Казвам: „Добре, ще ти изпратя тази.“ Но тази стара фланелка си я пазя. Тя е моят талисман и не я сменям.
— Имаме много ценен президент — Сердар Адали. Разбира се, с цялото ми уважение към него. Ако ти беше президент на Бешикташ, какво би променил първо?
— Това е голям въпрос.
— Да.
— Аз съм човек, който обича романтичната страна на футбола. И много ценя развитието на младите футболисти. Преди ходех да спортувам във Фуля. Прекарах там около година и половина. През тези години ходех да тренирам, носех си храна и отивах до базата на школата. Проверявах програмата, за да видя дали има мачове. Ако имаше, сядах, хапвах и гледах мачовете.
— Знам колко си обсебен от развитието на собствените кадри.
— Точно така. Според мен там, където не се произвежда нищо, няма как да има продуктивност или печалба. Затова мястото, в което бих инвестирал най-много, е школата и развитието на младите играчи.
Има обаче едно нещо, което не харесвам. Появява се млад футболист и веднага започваме да го определяме като „новия Меси“ или като пълен провал. Не трябва да е така.
Един футболист може да е малко над средното ниво, много над средното, може да стане страхотен играч, може да бъде по-стандартен футболист или човек за ротация. Всички тези деца са ценни и всички дават всичко от себе си. Те се опитват да си пробият път и да стигнат някъде.
Бих променил точно това. Тъй като не съм достатъчно навътре в управлението, не мога да кажа конкретно как бих го направил, но съм човек, който много държи на развитието и производството на собствени кадри.
В Европа има много добри примери — Бенфика, Порто, Аякс, дори Брайтън в момента. Страхотни клубове са и печелят много именно от тази система.
В същото време почти всички турски клубове всяка година трупат дефицити. Това не е устойчиво. Докато Барселона и Байерн понякога едва свързват двата края, тези клубове постоянно генерират икономическа печалба. Всичко това е свързано с фокуса им върху развитието на футболисти.
Затова бих направил промяна именно там. Много държа на развитието. Бих направил всичко възможно съществуващият талант на тези футболисти да бъде развит и те да допринасят по някакъв начин за футбола и за турския футбол.
— Ако беше треньор, кого би привлякъл в този състав? Салах?
— Не, изобщо не съм фен на Салах.
— Защо?
— Аз съм фен на Ливърпул.
— (смее се)
— Не го харесвам. Честно казано, изобщо не исках да идва.
— Но играе страхотно.
— Не мога да лъжа. Играе много добре. Страхотен футболист е. Никой не спори с това. Но просто не го исках. Не харесвам Ливърпул.
— Добре, тогава кого би привлякъл?
— За настоящия състав?
— Да. Ако можеше да вземеш един футболист, на коя позиция би го привлякъл?
— Бих взел десен флангови играч. Не искам да подценявам никого, но мисля, че заслужаваме добър футболист на тази позиция. Само това ще кажа.
— А Пуко?
— Не съм го гледал много. Гледах го доста в мача Галатасарай – Леверкузен. Освен това не съм го следил особено.
— Ние го гледахме малко в мача на Амедспор.
— И аз гледах мача с Ахметспор, но него не го броя. Това беше първият му мач като титуляр. Явно още свиква, защото е много млад. Като Илхан — младите футболисти могат изведнъж да блеснат, но им трябва време.
Мисля, че например Отуара ще бъде много по-добър, отколкото изглежда в момента. Просто му трябва време.
— Ти би го взел за десния фланг?
— Да. А бих взел и Олисе.
— Майкъл Олисе?
— Майкъл Олисе, без никакво колебание. Той има точно тази амбиция.
— Ще ни направи ли шампиони веднага?
— Да.
— Абсолютно?
— Така или иначе ще станем шампиони тази година. (смее се)
— Добре, а как виждаш шансовете ни за титлата? Като оставим настрана идентичността ти на фен на Бешикташ и погледнем чисто футбола, отборите и начина, по който играят — как виждаш шансовете ни? Искам обективно мнение.
— Аз не съм от онези фенове, които казват: „Или ставаме шампиони, или да закриваме клуба.“ Никога не съм бил такъв.
Когато отборът ми дава нещо, за което да го подкрепям — добра игра, позитивен футбол, борбен дух, постоянно присъствие в първите две-три места и борба до края на сезона — това е достатъчно за мен.
Не съм обсебен от титлата. Но тази година съм гледал всички мачове на Галатасарай. Гледал съм и мачовете на Фенербахче. С изключение на няколко мача на Трабзонспор, съм гледал почти всичко.
И от това, което съм видял, Бешикташ играе най-силния футбол.
— Значи според теб, ако съдим само по футбола, Бешикташ трябва да е шампион?
— По принцип да. Но, разбира се, въпросът е доколко ще ни позволят.
— Чакай, чакай! Току-що си контузи коляното. Не си създавай проблеми.
— Чакай, аз ще говоря вместо теб.
— Да, говори ти.
— Това, което казвам, е, че във футбола има много фактори — съдийски грешки и други ситуации. Но ако погледнем само футбола, не виждам причина Бешикташ да не стане шампион.
Мисля, че играем добре. Много добре. На терена има идея, има игра. Има футболисти, които работят за нея. Има треньорски екип, който работи за нея.
Какво повече му трябва на един отбор, за да стане шампион?
— Нека ти задам един въпрос. Би ли предпочел да видиш Бешикташ шампион, да облечеш фланелката на Бешикташ и да играеш, или да гледаш от трибуните? Кое би избрал?
— Ще помисля четири минути. (смее се)
— Е, гледането от трибуните също е приятно.
— Да. Ние вече сме виждали шампионски титли. Били сме шампиони преди две, три, четири години...
— Случвало ли ти се е някога да мечтаеш за нещо, свързано с футбола, без задължително да е титлата?
— Например, когато гледам мач, понякога си мисля: „Ако аз бях с тази фланелка, нямаше ли да вкарам гол?“
Като дете много често си мечтаех за това. Това беше единственото, за което мислех. В един момент дори си мислех, че мога да стана баскетболист или футболист.
После започнах да играя баскетбол и започнах да мечтая да играя за Бешикташ като баскетболист.
Разбира се, животът тръгна в друга посока. Но всяко дете, което е фен на Бешикташ, си мечтае за това.
— Ти не си ли мечтал за същото?
— Аз и сега си мечтая.
— И сега?
— Да. Например понякога гледам футболистите на терена и си казвам: „Аз мога да играя по-добре от тях.“
— Това го казвам и аз, татко.
— Знам, знам.
— Левият ми крак е много добър.
— Знам.
— А днес ще играеш ли футзал?
— Имаш ли поне малко футболен опит?
— Малко.
— Тогава днес ще те поканя на мач по футзал.
— Да. Поне там мога да имам някакво предимство пред теб.
— Трябва отнякъде да те хвана.
— Гьокхан Атакоглу пише: „Страхотно предаване, братко.“
— Озан, поздрави и на моя брат. „Много приятно и плавно предаване. Не знаех, че си такъв голям фен на Бешикташ. Много се радвам.“
— Благодаря му. Наистина.
— Но ти не споделяш много за Бешикташ в социалните си мрежи. Озан, трябва да обръщаш повече внимание на това. Ти си много популярен и обичан в социалните мрежи. Има хора, които дори не знаят, че си фен на Бешикташ. Смяташ ли, че това е пропуск?
— Понякога споделям неща за Бешикташ, например когато отида на мач. Но не съм човек, който много често ходи на трибуните. Въпреки че гледам всички мачове по телевизията, рядко успявам да отида на стадиона.
Работата ни е такава. За нас няма делник и уикенд. Повечето хора не работят през уикенда, почиват, гледат мачове и ходят на стадиона. При нас е обратното. Обикновено работим през уикендите.
Имаме един почивен ден. Например, ако снимаме сериал, работим шест дни в седмицата. Един ден е почивен и обикновено го определят за делничен ден, за да могат хората да си свършат административните неща — банкови услуги, документи и други подобни.
Ние в 99% от случаите работим през уикендите. Затова възможностите ни да ходим на стадиона са много малки.
Можем да ходим само на мачове през седмицата — например в четвъртък или сряда, когато има европейски мач.
Когато не ходя на стадиона, не споделям много за Бешикташ. Може би в това отношение малко изоставам. Но когато отида на мач, се старая да споделям неща от стадиона.
— Всъщност и тогава не споделяш чак толкова много.
— Да. Може би това си е мой личен проблем.
— Защо?
— Не знам. Просто не съм свикнал. Не бих казал, че не съм в крак със социалните мрежи. Използвам ги, следя новините там, общувам с хората. Но явно, когато работя, споделям повече.
Онзи ден някой ме попита същото в едно предаване и дадох подобен отговор. Когато не работя, предпочитам малко да се оттегля в себе си. Да си почина.
— Така е. Ти си спокоен човек.
— Да, спокоен съм. Опитвам се малко да се изолирам от външния свят. Гледам мачове. Това е моят живот. Срещам се с приятелите си, виждам се със семейството, гледам футбол и играя Football Manager.
— Искаш по-прост живот?
— Да.
— Кой отбор водиш?
— В момента Аталанта.
— В момента Аталанта?
— Да.
— А кой сезон си?
— Започнах със Серикспор в шестия сезон.
— Защо Серикспор?
— Започнах безработен. После получих предложение от Серикспор и го приех. Изведох Серикспор до Суперлигата. В края на четвъртата ми година станах шампион на Суперлигата със Серикспор.
— А Бешикташ?
— Бешикташ остана втори. Бях доста разстроен, когато изпреварихме Бешикташ. Даже станах малко сантиментален по някаква причина.
След това получих предложение от Аталанта. Така че сега съм треньор на Аталанта, братко. И съм много успешен.
— Получавам въпроси за сериала, но се старая да не ги чета.
— Батухан Ирмаз пита: „Братко, остави това. Защо изневери на Елчин Сангу?“
— Хора, това е сценарий. Не зависи от мен. Това са сценарии. Пишат ни ги, дават ни ги и ние просто ги изиграваме.
— Тайлър пише: „Приятелят до теб е Джан Кенан — приятел от Akdeniz College, който е запалил Озан по Бешикташ.“
— Вярно ли е?
— Джан Кенан Кълъч е мой брат от Анталия.
— Той ли го е написал?
— Може би. Потребителят Chucky Tyler 2334 е написал коментара. Възможно е да е той. Не знам как се казва каналът му в YouTube.
Джан, поздрави оттук. Прегръщам те, братко.
— Ефе пише: „Току-що разбрах, че си фен на Бешикташ. Много се радвам.“
— Това е голям пропуск.
— Да, изглежда, че доста хора го казват.
— В момента си един от най-популярните актьори, свързани с Бешикташ в социалните мрежи. Искам да развия този формат още повече. Например много малко хора знаят, че Озан Долунай е фен на Бешикташ.
— Благодаря.
— Мисля, че трябва да направиш няколко публикации за това. Ще ти отива.
— Благодаря. Връзката ми с Бешикташ е свързана и с това, че не споделям много от личния си живот. Не се притеснявам да публикувам неща за Бешикташ. Просто по принцип не съм човек, който споделя много.
— Наистина го правиш много, много рядко.
— Да. Майка ми страда от това, мениджърът ми също страда. (смее се)
— И ние страдаме, когато виждаме тези неща.
— Да, и аз страдам. (смее се)
— Хюсеин Арък пита: „Може ли да попитате за шамара, който Тросар нанесе в мача с Алания? Какво мисли Озан?“
— Говорихме за съдиите, но сега се появи този въпрос. Нека го попитаме.
— Ти все пак разбираш малко от футбол.
— Какво футбол? Това е нещо, което е ясно дори на улицата. Ако направиш такова нещо на човек на улицата, можеш да влезеш в затвора.
— Да не говорим за футболното игрище.
— Точно така. На футболния терен има още по-ясни правила. Има спортсменство и има определени неща, които можеш и не можеш да правиш.
Ако направиш това на улицата, това е нападение. Какво друго може да се каже? Това е директен червен картон.
— Къде се намираме сега?
— По принцип сме шампиони...
— Ще бъдем.
— Ще бъдем, но такива неща се случват.
— Какво можеш да кажеш?
— Нищо не можеш да кажеш. Независимо кого ще привлечеш, когато подобни неща се случват...
Човекът идва от Висшата лига, а тук го удрят през лицето.
— Серген пише: „На четвъртия епизод на сериала съм. Разбрах, че е фен на Бешикташ. Ще гледам първите епизоди като фен на Бешикташ, а след петия антипатията ми изчезна.“
— Добре. Поздрави!
— Хубаво.
— Ерен казва, че в социалните мрежи има много актьори, които са фенове на Бешикташ. Току-що разбрахме и за Озан.
— Да, получихме доста съобщения по този въпрос.
— Значи явно има някакъв пропуск, щом хората го казват.
— Както казах, не става въпрос конкретно за това дали споделям Бешикташ. Защо бих се притеснявал да споделям неща за Бешикташ и след това да дойда тук в живо предаване? Това би било малко противоречиво.
Просто по принцип не съм човек, който споделя много от живота си. Вероятно е свързано с това.
— Споменават и скромността ти. Казват също, че Елчин Сангу е голяма фенка на Бешикташ.
— Да, тя е фенка на Бешикташ.
— Говорихте ли за този период на снимачната площадка?
— Не сме говорили изобщо за това. Снимахме миналата година — през октомври, ноември и декември. Около три месеца.
— А по това време Бешикташ беше голяма тема.
— Да, беше нещо, за което можеше да се говори много.
— Тогава да я поканим и нея. Да направим интервю с още една знаменитост от Бешикташ.
— Очакваме те!
— Нека я поканим.
— Един зрител пише: „От скромността ѝ си личи, че е фенка на Бешикташ.“
— Кои са трите ти любими филма? Три филма, които би препоръчал?
— Това е въпрос от отвъдното. (смее се) Изобщо не обичам такива въпроси.
— Въпросът е от фен. Трябва да отговориш.
— Харесвам феновете, така че ще отговоря. Обичам научната фантастика и фентъзито.
— И аз.
— „Властелинът на пръстените“ винаги ми е бил любим. Харесвам и Marvel, но „Властелинът на пръстените“ винаги ще бъде на първо място за мен.
— Това е любимият ти?
— Да.
— Нека кажа и нещо друго. Ще помисля какво съм гледал напоследък, за да дам по-различен отговор.
„Сняг и мечка“ е добър филм.
— Добре, хора, запишете си тези заглавия.
— Има някои много добри филми.
— А освен твоя сериал има ли друг сериал, който би препоръчал?
— Напоследък много гледам „Shameless“. Мога да го препоръчам. Но е стар сериал, така че хората, които го познават, вероятно вече са го гледали.
— Добре. В момента не ми идват наум много други.
— Умут пита кой е любимият ти турски актьор в киното.
— Аз съм голям фен на Халук Билгинер. Наистина много го харесвам и му се възхищавам. Той е актьор, на когото се възхищавам.
Много харесвам и Ахмет Ръфат Шунгар.
Нека спомена и някого от моето поколение — голям фен съм на Мерве Диздар. Смятам я за изключително талантлива.
— Добре.
— Ако не я смятам за талантлива... (смее се) Мога да спомена и други, но това са първите имена, които ми идват наум.
— Имаше един много добър въпрос, но го изпуснах.
— Започнаха да идват много въпроси.
— Кузей Текиноолу пише: „Озан е наистина естествен, чист и лишен от его човек. Затова е толкова обичан.“
— Как се чувстваш, когато чуваш подобни неща?
— Чувствам се добре. Да бъдеш ценен и обичан е много хубаво. Знам, че и ти го изпитваш в живота си. Това е нещо, от което всеки човек има нужда.
Заради професията ни сме малко повече под светлините на прожекторите. За щастие, хората винаги изразяват любовта и добрите си пожелания към нас.
Честно казано, това ме прави щастлив.
— Скромен ли си?
— Не знам. Не мога аз да кажа това, разбира се.
— Много си скромен, братко.
— Благодаря. Оценявам го.
— И семейството ти има голяма роля за това.
— Да. За щастие съм дете на държавен служител и винаги съм го казвал с гордост. Те са ме направили такъв човек. Семейството ми има огромна роля в това.
— Оттук поздравявам майка ти и баща ти. Целувам им ръцете. Отгледали са прекрасен син.
— Отгледали са ме добре.
— Когато подготвяхме този проект, се чудехме кого да поканим първи. Имам много приятели, но казах: „Нека поканим Озан.“
— Първите неща никога не се забравят.
— Точно затова те поканих.
— Коя от фланелките ти харесва най-много, Озан?
— Аз си взех бялата.
— Бялата?
— Да. Бялото винаги е класика, макар че в момента черните фланелки се продават много.
— Черната също е хубава.
— Аз обикновено си купувам фланелки, които няма да бъдат пускани отново. Например онази бордо фланелка — нея си я купих.
— Имаш ли зелената и черната от миналата година?
— Черната също е много хубава.
— А тазгодишната черна?
— Тазгодишната черна не си я купих.
— А тази година си взе бялата?
— Да. Тази година реших да си взема нещо по-стандартно. Казах си: „Няма да взимам нещо различно, просто ще си взема класическата бяла фланелка.“
Пробвах ги всички.
— Аз лично много харесвам раираната. Аз съм фен на класическите райета.
— И аз.
— Но тази новата раирана не ми хареса особено. Хубава е и много хора я харесват, но просто не е моят стил.
— На мен бялата ми хареса най-много. Затова си я взех.
— Ако трябваше да сложиш името на един футболист на гърба на фланелката си този сезон, кого би избрал?
— Оркун, нашия капитан.
— Нашият любимец.
— Точно така.
— Пишат ни: „Разкажете малко за Оркун.“ Какво мислиш за капитана?
— В момента той наистина дава всичко от себе си на терена. Държи се като капитан на Бешикташ. Още от детството му се вижда, че е истински привърженик на Бешикташ.
Виждаме го в снимките, които публикува, в отношението му към клуба, в изказванията му.
— Какво мислиш за Оркун?
— Честно казано, много сме късметлии, че имаме Оркун. Ако не беше Бешикташ, не мисля, че щеше да има голям шанс футболист като него да дойде в Турция.
Не мисля, че стойността му се оценява напълно. Оркун е полузащитник от много високо ниво. И освен това е изключително отдаден на Бешикташ.
Той е като самия Бешикташ.
Не го познавам лично. Надявам се някой ден да имам възможност да се срещна с него. Но още от поведението му си личи.
Има и малко характер. (смее се) Точно като Бешикташ. Има тази борбеност, това черно и бяло в себе си. Той ги олицетворява.
Същевременно изказванията му са много скромни. Но когато трябва, показва зъби.
Много е уравновесен и според мен е страхотен капитан. Надявам се да остане в Бешикташ още много години.
— Вече наближаваме края на предаването. В 20:00 часа президентът Сердар Адали ще има живо предаване по A Spor. Ще го следим внимателно.
Що се отнася до зимния трансферен прозорец — на коя позиция трябва да се подсилим?
— Дясно крило.
— Дясно крило?
— Да.
— Преди казвахме ляво крило. Сега вече казваме дясно крило.
— А наистина ли имаме нужда от дефанзивен халф, от номер 6?
— Абсолютно. Сто процента.
— Значи казваш това като фен на Бешикташ?
— Разбира се. Ти също си фен на Бешикташ. И ти ще казваш същите неща.
— Какво му е?
— Аз го казвам. Бешикташ задължително трябва да привлече дясно крило и номер 6 през зимния трансферен прозорец.
Ако ще взимаме само един футболист, той трябва да е номер 6.
— Ако имаме само една възможност?
— Тогава задължително номер 6. Салих няма как да изиграе 50 мача този сезон. Просто няма как да издържи на такова натоварване. Не трябва да му оказваме такъв натиск.
Има прекалено много мачове.
— Натоварването е твърде голямо.
— Точно така. Затова определено бих взел номер 6. Вторият ми избор би бил дясно крило.
— Гьозде пита: „Ако Гьозлю Йоздамар беше Илкер Озан, би ли подкрепил Фунда да се върне към рисуването, или би приел тя да се откаже от мечтата си заради сина?“
— Бих я подкрепил да рисува. Смятам, че една майка може да бъде полезна на детето си дотолкова, доколкото самата тя се чувства щастлива и има възможност да се реализира като човек.
— Добре, подкрепи я.
— Подкрепих я.
— Тогава ще ти подам този таблет. В момента в чата има 290 души. Избери едно име, което ти хареса.
— Само да не избирам аз човека за фланелката.
— Не, избери когото искаш. Който ти хване окото, кажи името му.
— Ще си затворя очите и ще избера на случаен принцип.
— Добре.
— Кой?
— Ensar xx77?
— Да, Ensar печели.
— Ensar е и един от хората, които постоянно ни следят и подкрепят.
— Точно така.
— Страхотно! Ensar, фланелката е твоя!
— Да последваме и профила на Мустафа в социалните мрежи.
— Ensar X 7077, моля те, пиши на Ensar в Instagram, за да му изпратим фланелката.
— Ensar, няма да забравиш, нали?
— Поздравления, братко!
— Озан, накрая какво послание би искал да отправиш към феновете на Бешикташ?
— Първо искам много да ти благодаря. Наистина имаш много специална връзка с хората. Винаги си до нас и ни караш да го усещаме.
Може би си един от малкото хора, които не се променят.
Благодаря ти, че си тук.
— А ти какво би искал да кажеш на феновете в края?
— Слава Богу, че сме фенове на Бешикташ. Какво друго да кажа?
Изградена е една много ценна структура. Имаме добър треньор, добър отбор, както обещаващи млади футболисти, така и опитни играчи.
Никой не трябва да бъде нетърпелив. Никой не трябва да бъде обсебен от титлата.
Този отбор по един или друг начин ще се бори за върха тази година. Това е ясно. Ще бъде в челото.
Не мисля, че има как да не сме там.
Но нека подкрепяме този отбор и в трудните моменти, и в добрите. Нека бъдем до него, да му дадем време и търпение.
Най-големият ни проблем през последните години беше именно липсата на време и търпение. Но време и търпение трябва да се дават на правилните хора.
В момента правилните хора ръководят Бешикташ.
Затова нека им дадем време, нека проявим търпение и се надявам да видим добри дни.
— Приятели, много ви благодарим, че бяхте с нас.
Наши спонсори са Daky, Loft, Azure Teras и Karbelsun Hotel.
Благодаря на всички, че сте тук. Ако сте харесали предаването, ще се радваме да го споделите.
Обичаме ви!
— Мустафа, благодаря ти за труда, братко.
— И аз много ти благодаря.
— Ако сме допуснали някакви грешки, нека ги прикрием с ноктите на орела.
— Хайде, да направим знака.
— Пазете се! До скоро!
Добре дошъл, Озан!
— Благодаря. За мен е удоволствие.
— И за нас. Подготвили сме ти нещо сладко. Знаем, че обичаш десерти.
— Какво е това?
— Профитероли с белгийски шоколад.
— О, чудесно. Благодаря!
— Да започнем с нещо по-леко. Как си?
— Много добре. Напоследък съм доста зает, но съм щастлив. Проектът, по който работя, върви добре и това ме радва.
— Разкажи ни малко повече за него.
— Това е нов сериал. Режисьор е Мерт Байкал. Работим с много добър екип и атмосферата на снимачната площадка е страхотна. Вече имаме доста заснет материал и с нетърпение очаквам зрителите да го видят.
— А какво можеш да ни кажеш за героя си?
— Не искам да издавам прекалено много. Мога да кажа само, че е различен от ролите, които съм играл досега. Има много интересна история и развитието му през сезона ще бъде любопитно за зрителите.
— Ти самият следиш ли рейтингите?
— Разбира се. Всеки, който работи в тази индустрия, следи рейтингите. Но не трябва да се обсебваш от тях. Най-важното е да свършиш добре работата си.
— Значи не си от хората, които всяка сутрин проверяват резултатите?
— Е, няма как да кажа, че изобщо не ги гледам. (смее се) Понякога човек не издържа и проверява.
— Нека преминем към Бешикташ. Знаем, че си голям фен на отбора.
— Да, така е.
— Откъде идва тази любов към Бешикташ?
— В семейството ми ситуацията е малко интересна. Баща ми и майка ми са фенове на Фенербахче. Сестра ми изобщо не се интересува от футбол. Но братовчед ми Сертан и чичо ми са запалени привърженици на Бешикташ. Покрай тях постепенно аз също се влюбих в отбора.
— Значи не си израснал в семейство на Бешикташ?
— Не. Но любовта ми към Бешикташ си е моя. (смее се)
— Помниш ли първия мач, който гледа на живо?
— Не мога да кажа, че помня абсолютно всичко, но споменът е много силен. Още от дете футболът беше важна част от живота ми.
— Ти си израснал в Анталия, нали?
— Да. Като дете ходехме на кино и гледахме филми с прожектор. Тогава всичко беше много по-различно. Имахме много по-малко възможности, но може би точно затова тези спомени са толкова ценни.
— А кога започна да следиш Бешикташ по-сериозно?
— Постепенно. В началото гледах просто мачовете. После започнах да следя играчите, историята на клуба, треньорите. С времето вече знаех много повече.
— Кой е първият играч на Бешикташ, който те впечатли?
— Серген Ялчън.
— Очаквахме този отговор.
— Серген беше специален футболист. Имаше невероятен талант и можеше да реши мач само с едно движение.
— А какво мислиш за Серген Ялчън като треньор?
— И като треньор има своя характер. Разбира футбола и има собствено виждане. Винаги съм го уважавал.
— Има ли друг човек от историята на Бешикташ, когото особено уважаваш?
— Йондер Йозен например. Има много хора, които са допринесли за клуба. Когато започнеш да се интересуваш по-дълбоко от историята, разбираш, че един клуб не се изгражда само от футболистите на терена.
— А кой е любимият ти мач?
— Трудно е да избера само един. Има мачове, които помниш заради резултата, и други, които помниш заради емоцията.
— А този сезон колко мача си гледал на живо?
— Два. Един в първенството и един в Европа.
— Как се чувстваш на стадиона?
— Съвсем различно. По телевизията виждаш играта, но на стадиона усещаш енергията на хората. Публиката на Бешикташ е нещо специално.
— Какво означава за теб „Бешикташ“?
— Това не е само футболен отбор. Това е чувство за принадлежност. Както казваме в химна ни — не сме го обикнали само заради победите. Обичаме го и в трудните моменти.
— Значи човек не може просто да се откаже от отбора?
— Не. Когато веднъж си се влюбил в Бешикташ, няма връщане назад.
— А какво мислиш за младите футболисти?
— Много е важно клубът да инвестира в школата и в развитието на младите играчи. В Турция имаме много талантливи футболисти. Въпросът е да им се даде шанс.
— Виждаме примери като Арда Гюлер.
— Да. Арда Гюлер успява. Серген Ялчън е успял. Неджип Уйсал също е пример за футболист, който дълго време е свързан с клуба. Когато един млад играч получи доверие, той може да направи голяма крачка.
— Какво мислиш за съвременния футбол? Сумите за трансфери стават все по-големи.
— Футболът се промени много. Вече говорим за огромни суми. Но това е част от индустрията. В крайна сметка най-важното остава играта.
— Например Тросар, Олисе...
— Да, има много качествени футболисти. Когато гледаш големите европейски отбори, виждаш колко високо е нивото.
— А Холанд?
— Холанд е чудовище. (смее се) Когато го гледаш, понякога изглежда така, сякаш играе друга игра.
— Ако можеше да доведеш един футболист в Бешикташ, кого би избрал?
— Това е много труден въпрос. Има толкова много добри футболисти. Но бих избрал човек, който не просто е талантлив, а наистина иска да играе за Бешикташ.
— Тоест характерът е важен?
— Много. В Бешикташ само качествата не са достатъчни. Трябва да разбираш какво означава този клуб за хората.
— Какво мислиш за президента Сердар Адали?
— Важно е клубът да има стабилно управление и ясна посока. Президентът носи голяма отговорност. Надявам се Бешикташ да върви напред.
— Ако трябва да опишеш феновете на Бешикташ с една дума?
— Страст.
— Само една?
— Добре, тогава две: страст и вярност.
— Когато загубят, феновете продължават да подкрепят отбора.
— Точно така. Това е най-хубавото. Не можеш да обичаш само победите. Ако подкрепяш отбора само когато печели, това не е истинската любов към клуба.
— А ти как реагираш след загуба?
— Много се ядосвам. (смее се) Понякога си казвам, че няма да гледам следващия мач, но разбира се, че го гледам.
— Това е типично за истинския фен.
— Да. Няма как.
— Ако Бешикташ играе срещу отбор, който харесваш в Европа?
— Бешикташ е на първо място. Няма значение срещу кого играе.
— Дори срещу Арсенал?
— Дори срещу Арсенал. (смее се)
— А срещу ПСЖ?
— Пак Бешикташ.
— Дортмунд?
— Пак Бешикташ.
— Ясно. Тук няма компромис.
— Никакъв.
— Има ли футболист, с когото би искал да се запознаеш лично?
— Има много. Но бих искал да се срещна с някои от легендите на клуба и да поговоря с тях. Когато чуеш историите им от първа ръка, разбираш много повече за клуба.
— Представяш ли си някога да работиш за Бешикташ?
— Не знам. Никога не казвай никога. Но за мен би било чест.
— Като актьор би могъл да участваш във филм за Бешикташ.
— Това вече бих го направил с огромно удоволствие.
— А какво би било заглавието?
— „Един живот, един Бешикташ“.
— Харесва ми.
— На мен също. (смее се)
— Да се върнем към актьорството. Как се справяш с популярността?
— Не винаги е лесно. Понякога хората те разпознават навсякъде. Но съм благодарен. Това означава, че работата ми достига до тях.
— Има ли момент, в който ти идва в повече?
— Понякога. Но човек свиква. Опитвам се да запазя личния си живот за себе си.
— А какво правиш, когато не работиш?
— Прекарвам време със семейството и приятелите си. Обичам да гледам филми, да спортувам и, разбира се, да гледам футбол.
— Значи футболът отново присъства.
— Винаги. (смее се)
— Има ли някой мач, който никога няма да забравиш?
— Има няколко. Но най-много помня онези мачове, в които емоцията беше огромна. Понякога резултатът дори не е най-важното.
— Какво ще кажеш на феновете на Бешикташ?
— Да продължават да подкрепят отбора. В добри и лоши моменти. Защото точно това прави един клуб голям.
— А какво ще кажеш на хората, които не са фенове на Бешикташ?
— Да ни дадат шанс. (смее се)
— Може би ще ги убедиш.
— Не знам дали аз ще успея, но Бешикташ със сигурност може.
— Последен въпрос. Ако трябва да кажеш само едно изречение за Бешикташ?
— Бешикташ е любов, която не зависи от победите.
— Прекрасен отговор.
— Благодаря.
— Озан, благодарим ти, че беше наш гост.
— Аз благодаря. За мен беше удоволствие.
— И последно нещо — обещаваме, че следващия път ще има още десерти.
— Тогава със сигурност ще дойда.
— И футбол, разбира се.
— Това е задължително.
— Да, има...
— Нещо такова.
— Сериал ли беше?
— Аз казах „филм“.
— Ти каза „филм“, а аз изобщо не те поправих.
— Благодаря ти, сестро. Не ме поправяй, сестро. (смее се) Помислих си, че сигурно знаеш нещо.
— Аз... Просто на мен ми се стори като филм. Гледах го на един дъх и всичко се развиваше точно така — като филм.
— Да, да.
— Затова и ми е останал в главата като филм. Но всъщност беше сериал.
— Благодаря.
— Уау! Този сериал наистина беше гледан страшно много по света.
— Да, това е голяма гордост.
— И в Турция беше приет много добре. Но в много страни по света влезе в Топ 10 на Netflix. Беше в Топ 10 в повече от 20 държави.
— Така е.
— Наистина е много добър сериал. Получи се страхотно.
— Фрози пита как се казва сериалът.
— Фрози, познавам те — сигурно е в Netflix.
— Наистина е страхотен сериал. Препоръчвам на всички да го гледат. Много специален сериал е.
— С кого обикновено гледаш мач на Бешикташ? Имаш ли някакъв талисман, Озан?
— Например аз попитах Сарп аби. Сарп носел едно специално бельо.
— Червено ли беше?
— Не, имаше специален чифт бельо. Сериозно ти казвам. Един ден със Сарп аби правихме живо предаване в Instagram. Беше по време на пандемията, когато Instagram предаванията бяха много популярни. Попитах го: „Имаш ли някакъв талисман, аби?“
— И какво каза?
— Каза: „Мурад, имам един чифт бельо. Обличам го на всяко дерби и не губим мача.“
— А ти имаш ли някакъв талисман, Озан?
— Аз не нося фланелка, аби.
— Това ли ти е талисманът — да не носиш фланелка?
— Да. Ако си сложа фланелка, това означава, че ще загубим мача или ще играем лошо и мачът ще е скучен. Тествал съм го няколко пъти. Затова се старая да не я нося. Но нямам някакво конкретно суеверие. Обичам да гледам мачовете с приятелите си. Наистина много ми харесва.
— Говориш за приятелите си от университета.
— Да.
— Днес ти подарихме фланелка.
— Да.
— В края на предаването ще подарим една фланелка и на някого от зрителите.
— Чудесно.
— Тя ще бъде твой подарък.
— Страхотно.
— А ти носиш ли фланелка, когато ходиш на стадиона?
— Когато отида на стадиона, да. Но когато гледам мач по телевизията, не нося.
— Не носиш?
— Даже на стадиона понякога не нося.
— Не носиш?
— Имам една стогодишна фланелка.
— Стогодишна?
— Е, не буквално. (смее се) Просто е много стара и много ценна за мен. И без това вече почти не са ми останали фланелки. Купувам ги и после ги подарявам. Някой ме вижда и казва: „Братко, изпрати ми една фланелка.“
— И ти?
— Казвам: „Добре, ще ти изпратя тази.“ Но тази стара фланелка си я пазя. Тя е моят талисман и не я сменям.
— Имаме много ценен президент — Сердар Адали. Разбира се, с цялото ми уважение към него. Ако ти беше президент на Бешикташ, какво би променил първо?
— Това е голям въпрос.
— Да.
— Аз съм човек, който обича романтичната страна на футбола. И много ценя развитието на младите футболисти. Преди ходех да спортувам във Фуля. Прекарах там около година и половина. През тези години ходех да тренирам, носех си храна и отивах до базата на школата. Проверявах програмата, за да видя дали има мачове. Ако имаше, сядах, хапвах и гледах мачовете.
— Знам колко си обсебен от развитието на собствените кадри.
— Точно така. Според мен там, където не се произвежда нищо, няма как да има продуктивност или печалба. Затова мястото, в което бих инвестирал най-много, е школата и развитието на младите играчи.
Има обаче едно нещо, което не харесвам. Появява се млад футболист и веднага започваме да го определяме като „новия Меси“ или като пълен провал. Не трябва да е така.
Един футболист може да е малко над средното ниво, много над средното, може да стане страхотен играч, може да бъде по-стандартен футболист или човек за ротация. Всички тези деца са ценни и всички дават всичко от себе си. Те се опитват да си пробият път и да стигнат някъде.
Бих променил точно това. Тъй като не съм достатъчно навътре в управлението, не мога да кажа конкретно как бих го направил, но съм човек, който много държи на развитието и производството на собствени кадри.
В Европа има много добри примери — Бенфика, Порто, Аякс, дори Брайтън в момента. Страхотни клубове са и печелят много именно от тази система.
В същото време почти всички турски клубове всяка година трупат дефицити. Това не е устойчиво. Докато Барселона и Байерн понякога едва свързват двата края, тези клубове постоянно генерират икономическа печалба. Всичко това е свързано с фокуса им върху развитието на футболисти.
Затова бих направил промяна именно там. Много държа на развитието. Бих направил всичко възможно съществуващият талант на тези футболисти да бъде развит и те да допринасят по някакъв начин за футбола и за турския футбол.
— Ако беше треньор, кого би привлякъл в този състав? Салах?
— Не, изобщо не съм фен на Салах.
— Защо?
— Аз съм фен на Ливърпул.
— (смее се)
— Не го харесвам. Честно казано, изобщо не исках да идва.
— Но играе страхотно.
— Не мога да лъжа. Играе много добре. Страхотен футболист е. Никой не спори с това. Но просто не го исках. Не харесвам Ливърпул.
— Добре, тогава кого би привлякъл?
— За настоящия състав?
— Да. Ако можеше да вземеш един футболист, на коя позиция би го привлякъл?
— Бих взел десен флангови играч. Не искам да подценявам никого, но мисля, че заслужаваме добър футболист на тази позиция. Само това ще кажа.
— А Пуко?
— Не съм го гледал много. Гледах го доста в мача Галатасарай – Леверкузен. Освен това не съм го следил особено.
— Ние го гледахме малко в мача на Амедспор.
— И аз гледах мача с Ахметспор, но него не го броя. Това беше първият му мач като титуляр. Явно още свиква, защото е много млад. Като Илхан — младите футболисти могат изведнъж да блеснат, но им трябва време.
Мисля, че например Отуара ще бъде много по-добър, отколкото изглежда в момента. Просто му трябва време.
— Ти би го взел за десния фланг?
— Да. А бих взел и Олисе.
— Майкъл Олисе?
— Майкъл Олисе, без никакво колебание. Той има точно тази амбиция.
— Ще ни направи ли шампиони веднага?
— Да.
— Абсолютно?
— Така или иначе ще станем шампиони тази година. (смее се)
— Добре, а как виждаш шансовете ни за титлата? Като оставим настрана идентичността ти на фен на Бешикташ и погледнем чисто футбола, отборите и начина, по който играят — как виждаш шансовете ни? Искам обективно мнение.
— Аз не съм от онези фенове, които казват: „Или ставаме шампиони, или да закриваме клуба.“ Никога не съм бил такъв.
Когато отборът ми дава нещо, за което да го подкрепям — добра игра, позитивен футбол, борбен дух, постоянно присъствие в първите две-три места и борба до края на сезона — това е достатъчно за мен.
Не съм обсебен от титлата. Но тази година съм гледал всички мачове на Галатасарай. Гледал съм и мачовете на Фенербахче. С изключение на няколко мача на Трабзонспор, съм гледал почти всичко.
И от това, което съм видял, Бешикташ играе най-силния футбол.
— Значи според теб, ако съдим само по футбола, Бешикташ трябва да е шампион?
— По принцип да. Но, разбира се, въпросът е доколко ще ни позволят.
— Чакай, чакай! Току-що си контузи коляното. Не си създавай проблеми.
— Чакай, аз ще говоря вместо теб.
— Да, говори ти.
— Това, което казвам, е, че във футбола има много фактори — съдийски грешки и други ситуации. Но ако погледнем само футбола, не виждам причина Бешикташ да не стане шампион.
Мисля, че играем добре. Много добре. На терена има идея, има игра. Има футболисти, които работят за нея. Има треньорски екип, който работи за нея.
Какво повече му трябва на един отбор, за да стане шампион?
— Нека ти задам един въпрос. Би ли предпочел да видиш Бешикташ шампион, да облечеш фланелката на Бешикташ и да играеш, или да гледаш от трибуните? Кое би избрал?
— Ще помисля четири минути. (смее се)
— Е, гледането от трибуните също е приятно.
— Да. Ние вече сме виждали шампионски титли. Били сме шампиони преди две, три, четири години...
— Случвало ли ти се е някога да мечтаеш за нещо, свързано с футбола, без задължително да е титлата?
— Например, когато гледам мач, понякога си мисля: „Ако аз бях с тази фланелка, нямаше ли да вкарам гол?“
Като дете много често си мечтаех за това. Това беше единственото, за което мислех. В един момент дори си мислех, че мога да стана баскетболист или футболист.
После започнах да играя баскетбол и започнах да мечтая да играя за Бешикташ като баскетболист.
Разбира се, животът тръгна в друга посока. Но всяко дете, което е фен на Бешикташ, си мечтае за това.
— Ти не си ли мечтал за същото?
— Аз и сега си мечтая.
— И сега?
— Да. Например понякога гледам футболистите на терена и си казвам: „Аз мога да играя по-добре от тях.“
— Това го казвам и аз, татко.
— Знам, знам.
— Левият ми крак е много добър.
— Знам.
— А днес ще играеш ли футзал?
— Имаш ли поне малко футболен опит?
— Малко.
— Тогава днес ще те поканя на мач по футзал.
— Да. Поне там мога да имам някакво предимство пред теб.
— Трябва отнякъде да те хвана.
— Гьокхан Атакоглу пише: „Страхотно предаване, братко.“
— Озан, поздрави и на моя брат. „Много приятно и плавно предаване. Не знаех, че си такъв голям фен на Бешикташ. Много се радвам.“
— Благодаря му. Наистина.
— Но ти не споделяш много за Бешикташ в социалните си мрежи. Озан, трябва да обръщаш повече внимание на това. Ти си много популярен и обичан в социалните мрежи. Има хора, които дори не знаят, че си фен на Бешикташ. Смяташ ли, че това е пропуск?
— Понякога споделям неща за Бешикташ, например когато отида на мач. Но не съм човек, който много често ходи на трибуните. Въпреки че гледам всички мачове по телевизията, рядко успявам да отида на стадиона.
Работата ни е такава. За нас няма делник и уикенд. Повечето хора не работят през уикенда, почиват, гледат мачове и ходят на стадиона. При нас е обратното. Обикновено работим през уикендите.
Имаме един почивен ден. Например, ако снимаме сериал, работим шест дни в седмицата. Един ден е почивен и обикновено го определят за делничен ден, за да могат хората да си свършат административните неща — банкови услуги, документи и други подобни.
Ние в 99% от случаите работим през уикендите. Затова възможностите ни да ходим на стадиона са много малки.
Можем да ходим само на мачове през седмицата — например в четвъртък или сряда, когато има европейски мач.
Когато не ходя на стадиона, не споделям много за Бешикташ. Може би в това отношение малко изоставам. Но когато отида на мач, се старая да споделям неща от стадиона.
— Всъщност и тогава не споделяш чак толкова много.
— Да. Може би това си е мой личен проблем.
— Защо?
— Не знам. Просто не съм свикнал. Не бих казал, че не съм в крак със социалните мрежи. Използвам ги, следя новините там, общувам с хората. Но явно, когато работя, споделям повече.
Онзи ден някой ме попита същото в едно предаване и дадох подобен отговор. Когато не работя, предпочитам малко да се оттегля в себе си. Да си почина.
— Така е. Ти си спокоен човек.
— Да, спокоен съм. Опитвам се малко да се изолирам от външния свят. Гледам мачове. Това е моят живот. Срещам се с приятелите си, виждам се със семейството, гледам футбол и играя Football Manager.
— Искаш по-прост живот?
— Да.
— Кой отбор водиш?
— В момента Аталанта.
— В момента Аталанта?
— Да.
— А кой сезон си?
— Започнах със Серикспор в шестия сезон.
— Защо Серикспор?
— Започнах безработен. После получих предложение от Серикспор и го приех. Изведох Серикспор до Суперлигата. В края на четвъртата ми година станах шампион на Суперлигата със Серикспор.
— А Бешикташ?
— Бешикташ остана втори. Бях доста разстроен, когато изпреварихме Бешикташ. Даже станах малко сантиментален по някаква причина.
След това получих предложение от Аталанта. Така че сега съм треньор на Аталанта, братко. И съм много успешен.
— Получавам въпроси за сериала, но се старая да не ги чета.
— Батухан Ирмаз пита: „Братко, остави това. Защо изневери на Елчин Сангу?“
— Хора, това е сценарий. Не зависи от мен. Това са сценарии. Пишат ни ги, дават ни ги и ние просто ги изиграваме.
— Тайлър пише: „Приятелят до теб е Джан Кенан — приятел от Akdeniz College, който е запалил Озан по Бешикташ.“
— Вярно ли е?
— Джан Кенан Кълъч е мой брат от Анталия.
— Той ли го е написал?
— Може би. Потребителят Chucky Tyler 2334 е написал коментара. Възможно е да е той. Не знам как се казва каналът му в YouTube.
Джан, поздрави оттук. Прегръщам те, братко.
— Ефе пише: „Току-що разбрах, че си фен на Бешикташ. Много се радвам.“
— Това е голям пропуск.
— Да, изглежда, че доста хора го казват.
— В момента си един от най-популярните актьори, свързани с Бешикташ в социалните мрежи. Искам да развия този формат още повече. Например много малко хора знаят, че Озан Долунай е фен на Бешикташ.
— Благодаря.
— Мисля, че трябва да направиш няколко публикации за това. Ще ти отива.
— Благодаря. Връзката ми с Бешикташ е свързана и с това, че не споделям много от личния си живот. Не се притеснявам да публикувам неща за Бешикташ. Просто по принцип не съм човек, който споделя много.
— Наистина го правиш много, много рядко.
— Да. Майка ми страда от това, мениджърът ми също страда. (смее се)
— И ние страдаме, когато виждаме тези неща.
— Да, и аз страдам. (смее се)
— Хюсеин Арък пита: „Може ли да попитате за шамара, който Тросар нанесе в мача с Алания? Какво мисли Озан?“
— Говорихме за съдиите, но сега се появи този въпрос. Нека го попитаме.
— Ти все пак разбираш малко от футбол.
— Какво футбол? Това е нещо, което е ясно дори на улицата. Ако направиш такова нещо на човек на улицата, можеш да влезеш в затвора.
— Да не говорим за футболното игрище.
— Точно така. На футболния терен има още по-ясни правила. Има спортсменство и има определени неща, които можеш и не можеш да правиш.
Ако направиш това на улицата, това е нападение. Какво друго може да се каже? Това е директен червен картон.
— Къде се намираме сега?
— По принцип сме шампиони...
— Ще бъдем.
— Ще бъдем, но такива неща се случват.
— Какво можеш да кажеш?
— Нищо не можеш да кажеш. Независимо кого ще привлечеш, когато подобни неща се случват...
Човекът идва от Висшата лига, а тук го удрят през лицето.
— Серген пише: „На четвъртия епизод на сериала съм. Разбрах, че е фен на Бешикташ. Ще гледам първите епизоди като фен на Бешикташ, а след петия антипатията ми изчезна.“
— Добре. Поздрави!
— Хубаво.
— Ерен казва, че в социалните мрежи има много актьори, които са фенове на Бешикташ. Току-що разбрахме и за Озан.
— Да, получихме доста съобщения по този въпрос.
— Значи явно има някакъв пропуск, щом хората го казват.
— Както казах, не става въпрос конкретно за това дали споделям Бешикташ. Защо бих се притеснявал да споделям неща за Бешикташ и след това да дойда тук в живо предаване? Това би било малко противоречиво.
Просто по принцип не съм човек, който споделя много от живота си. Вероятно е свързано с това.
— Споменават и скромността ти. Казват също, че Елчин Сангу е голяма фенка на Бешикташ.
— Да, тя е фенка на Бешикташ.
— Говорихте ли за този период на снимачната площадка?
— Не сме говорили изобщо за това. Снимахме миналата година — през октомври, ноември и декември. Около три месеца.
— А по това време Бешикташ беше голяма тема.
— Да, беше нещо, за което можеше да се говори много.
— Тогава да я поканим и нея. Да направим интервю с още една знаменитост от Бешикташ.
— Очакваме те!
— Нека я поканим.
— Един зрител пише: „От скромността ѝ си личи, че е фенка на Бешикташ.“
— Кои са трите ти любими филма? Три филма, които би препоръчал?
— Това е въпрос от отвъдното. (смее се) Изобщо не обичам такива въпроси.
— Въпросът е от фен. Трябва да отговориш.
— Харесвам феновете, така че ще отговоря. Обичам научната фантастика и фентъзито.
— И аз.
— „Властелинът на пръстените“ винаги ми е бил любим. Харесвам и Marvel, но „Властелинът на пръстените“ винаги ще бъде на първо място за мен.
— Това е любимият ти?
— Да.
— Нека кажа и нещо друго. Ще помисля какво съм гледал напоследък, за да дам по-различен отговор.
„Сняг и мечка“ е добър филм.
— Добре, хора, запишете си тези заглавия.
— Има някои много добри филми.
— А освен твоя сериал има ли друг сериал, който би препоръчал?
— Напоследък много гледам „Shameless“. Мога да го препоръчам. Но е стар сериал, така че хората, които го познават, вероятно вече са го гледали.
— Добре. В момента не ми идват наум много други.
— Умут пита кой е любимият ти турски актьор в киното.
— Аз съм голям фен на Халук Билгинер. Наистина много го харесвам и му се възхищавам. Той е актьор, на когото се възхищавам.
Много харесвам и Ахмет Ръфат Шунгар.
Нека спомена и някого от моето поколение — голям фен съм на Мерве Диздар. Смятам я за изключително талантлива.
— Добре.
— Ако не я смятам за талантлива... (смее се) Мога да спомена и други, но това са първите имена, които ми идват наум.
— Имаше един много добър въпрос, но го изпуснах.
— Започнаха да идват много въпроси.
— Кузей Текиноолу пише: „Озан е наистина естествен, чист и лишен от его човек. Затова е толкова обичан.“
— Как се чувстваш, когато чуваш подобни неща?
— Чувствам се добре. Да бъдеш ценен и обичан е много хубаво. Знам, че и ти го изпитваш в живота си. Това е нещо, от което всеки човек има нужда.
Заради професията ни сме малко повече под светлините на прожекторите. За щастие, хората винаги изразяват любовта и добрите си пожелания към нас.
Честно казано, това ме прави щастлив.
— Скромен ли си?
— Не знам. Не мога аз да кажа това, разбира се.
— Много си скромен, братко.
— Благодаря. Оценявам го.
— И семейството ти има голяма роля за това.
— Да. За щастие съм дете на държавен служител и винаги съм го казвал с гордост. Те са ме направили такъв човек. Семейството ми има огромна роля в това.
— Оттук поздравявам майка ти и баща ти. Целувам им ръцете. Отгледали са прекрасен син.
— Отгледали са ме добре.
— Когато подготвяхме този проект, се чудехме кого да поканим първи. Имам много приятели, но казах: „Нека поканим Озан.“
— Първите неща никога не се забравят.
— Точно затова те поканих.
— Коя от фланелките ти харесва най-много, Озан?
— Аз си взех бялата.
— Бялата?
— Да. Бялото винаги е класика, макар че в момента черните фланелки се продават много.
— Черната също е хубава.
— Аз обикновено си купувам фланелки, които няма да бъдат пускани отново. Например онази бордо фланелка — нея си я купих.
— Имаш ли зелената и черната от миналата година?
— Черната също е много хубава.
— А тазгодишната черна?
— Тазгодишната черна не си я купих.
— А тази година си взе бялата?
— Да. Тази година реших да си взема нещо по-стандартно. Казах си: „Няма да взимам нещо различно, просто ще си взема класическата бяла фланелка.“
Пробвах ги всички.
— Аз лично много харесвам раираната. Аз съм фен на класическите райета.
— И аз.
— Но тази новата раирана не ми хареса особено. Хубава е и много хора я харесват, но просто не е моят стил.
— На мен бялата ми хареса най-много. Затова си я взех.
— Ако трябваше да сложиш името на един футболист на гърба на фланелката си този сезон, кого би избрал?
— Оркун, нашия капитан.
— Нашият любимец.
— Точно така.
— Пишат ни: „Разкажете малко за Оркун.“ Какво мислиш за капитана?
— В момента той наистина дава всичко от себе си на терена. Държи се като капитан на Бешикташ. Още от детството му се вижда, че е истински привърженик на Бешикташ.
Виждаме го в снимките, които публикува, в отношението му към клуба, в изказванията му.
— Какво мислиш за Оркун?
— Честно казано, много сме късметлии, че имаме Оркун. Ако не беше Бешикташ, не мисля, че щеше да има голям шанс футболист като него да дойде в Турция.
Не мисля, че стойността му се оценява напълно. Оркун е полузащитник от много високо ниво. И освен това е изключително отдаден на Бешикташ.
Той е като самия Бешикташ.
Не го познавам лично. Надявам се някой ден да имам възможност да се срещна с него. Но още от поведението му си личи.
Има и малко характер. (смее се) Точно като Бешикташ. Има тази борбеност, това черно и бяло в себе си. Той ги олицетворява.
Същевременно изказванията му са много скромни. Но когато трябва, показва зъби.
Много е уравновесен и според мен е страхотен капитан. Надявам се да остане в Бешикташ още много години.
— Вече наближаваме края на предаването. В 20:00 часа президентът Сердар Адали ще има живо предаване по A Spor. Ще го следим внимателно.
Що се отнася до зимния трансферен прозорец — на коя позиция трябва да се подсилим?
— Дясно крило.
— Дясно крило?
— Да.
— Преди казвахме ляво крило. Сега вече казваме дясно крило.
— А наистина ли имаме нужда от дефанзивен халф, от номер 6?
— Абсолютно. Сто процента.
— Значи казваш това като фен на Бешикташ?
— Разбира се. Ти също си фен на Бешикташ. И ти ще казваш същите неща.
— Какво му е?
— Аз го казвам. Бешикташ задължително трябва да привлече дясно крило и номер 6 през зимния трансферен прозорец.
Ако ще взимаме само един футболист, той трябва да е номер 6.
— Ако имаме само една възможност?
— Тогава задължително номер 6. Салих няма как да изиграе 50 мача този сезон. Просто няма как да издържи на такова натоварване. Не трябва да му оказваме такъв натиск.
Има прекалено много мачове.
— Натоварването е твърде голямо.
— Точно така. Затова определено бих взел номер 6. Вторият ми избор би бил дясно крило.
— Гьозде пита: „Ако Гьозлю Йоздамар беше Илкер Озан, би ли подкрепил Фунда да се върне към рисуването, или би приел тя да се откаже от мечтата си заради сина?“
— Бих я подкрепил да рисува. Смятам, че една майка може да бъде полезна на детето си дотолкова, доколкото самата тя се чувства щастлива и има възможност да се реализира като човек.
— Добре, подкрепи я.
— Подкрепих я.
— Тогава ще ти подам този таблет. В момента в чата има 290 души. Избери едно име, което ти хареса.
— Само да не избирам аз човека за фланелката.
— Не, избери когото искаш. Който ти хване окото, кажи името му.
— Ще си затворя очите и ще избера на случаен принцип.
— Добре.
— Кой?
— Ensar xx77?
— Да, Ensar печели.
— Ensar е и един от хората, които постоянно ни следят и подкрепят.
— Точно така.
— Страхотно! Ensar, фланелката е твоя!
— Да последваме и профила на Мустафа в социалните мрежи.
— Ensar X 7077, моля те, пиши на Ensar в Instagram, за да му изпратим фланелката.
— Ensar, няма да забравиш, нали?
— Поздравления, братко!
— Озан, накрая какво послание би искал да отправиш към феновете на Бешикташ?
— Първо искам много да ти благодаря. Наистина имаш много специална връзка с хората. Винаги си до нас и ни караш да го усещаме.
Може би си един от малкото хора, които не се променят.
Благодаря ти, че си тук.
— А ти какво би искал да кажеш на феновете в края?
— Слава Богу, че сме фенове на Бешикташ. Какво друго да кажа?
Изградена е една много ценна структура. Имаме добър треньор, добър отбор, както обещаващи млади футболисти, така и опитни играчи.
Никой не трябва да бъде нетърпелив. Никой не трябва да бъде обсебен от титлата.
Този отбор по един или друг начин ще се бори за върха тази година. Това е ясно. Ще бъде в челото.
Не мисля, че има как да не сме там.
Но нека подкрепяме този отбор и в трудните моменти, и в добрите. Нека бъдем до него, да му дадем време и търпение.
Най-големият ни проблем през последните години беше именно липсата на време и търпение. Но време и търпение трябва да се дават на правилните хора.
В момента правилните хора ръководят Бешикташ.
Затова нека им дадем време, нека проявим търпение и се надявам да видим добри дни.
— Приятели, много ви благодарим, че бяхте с нас.
Наши спонсори са Daky, Loft, Azure Teras и Karbelsun Hotel.
Благодаря на всички, че сте тук. Ако сте харесали предаването, ще се радваме да го споделите.
Обичаме ви!
— Мустафа, благодаря ти за труда, братко.
— И аз много ти благодаря.
— Ако сме допуснали някакви грешки, нека ги прикрием с ноктите на орела.
— Хайде, да направим знака.
— Пазете се! До скоро!
„Seni Tanıyorum“ две поредни седмици е №1 в Netflix!
„Seni Tanıyorum“, с участието на Елчин Сангу, Мелис Сезен и Озан Долунай, за втора и трета поредна седмица заема първото място в глобалната класация на Netflix за сериали, които не са на английски език.
Сериалът, състоящ се от 8 епизода и излязъл на 17 септември, дебютира на 2-ро място в периода 14–20 септември с 4,6 милиона гледания. През втората седмица гледаемостта му се увеличава с около 111% и достига 9,7 милиона гледания, с което сериалът се изкачва до първото място.
През седмицата 28 септември – 4 октомври „Seni Tanıyorum“ запазва лидерската си позиция с 5,1 милиона гледания и 34,8 милиона часа гледане.
Така за първите три отчетни седмици сериалът достига общо 19,4 милиона гледания и 131,6 милиона часа гледане.
Източник: Netflix Tudum Top 10
„Seni Tanıyorum“, с участието на Елчин Сангу, Мелис Сезен и Озан Долунай, за втора и трета поредна седмица заема първото място в глобалната класация на Netflix за сериали, които не са на английски език.
Сериалът, състоящ се от 8 епизода и излязъл на 17 септември, дебютира на 2-ро място в периода 14–20 септември с 4,6 милиона гледания. През втората седмица гледаемостта му се увеличава с около 111% и достига 9,7 милиона гледания, с което сериалът се изкачва до първото място.
През седмицата 28 септември – 4 октомври „Seni Tanıyorum“ запазва лидерската си позиция с 5,1 милиона гледания и 34,8 милиона часа гледане.
Така за първите три отчетни седмици сериалът достига общо 19,4 милиона гледания и 131,6 милиона часа гледане.
Източник: Netflix Tudum Top 10
Катарзис - Озан Долунай: В детството ми липсваха емоции.
Скрит текст:
Познавам те. Познаваш ли Илкер?
Познавам Илкер.
Казал си: „Чувствах се притиснат между две жени.“ Какво беше това усещане за притиснатост?
Всъщност това не беше просто притиснатостта да си между две жени. Това е нещо, което всички изпитваме в живота си. Човек има желания от миналото си, страсти, мисли за това какъв би могъл да бъде животът му, съжаления и „ами ако“. А същевременно има и настоящия си живот.
В сериала Илкер е между тези две неща. Двете жени всъщност символизират двата му живота. От човек, който се е посветил напълно на един живот, създал е семейство, има дете и обича семейството си, той отново среща жена, която му напомня за миналото и за страстната, вълнуваща част от живота му.
Това беше усещането за притиснатост, което исках да покажа. Това беше най-силното чувство у Илкер.
А какво в живота те кара да се чувстваш най-притиснат?
Мога да дам малко професионален отговор. Заради професията си живеем под погледите на хората. Има неща, които идват с това да си известен или популярен. Но има и неща, които идват с това просто да бъдеш нормален човек.
Понякога усещам, че съм между тези две неща. Имам ежедневни навици, занимания. Например трябва да отида до магазина. Би трябвало просто да мога да си обуя анцуга и обувките и да изляза. И има моменти, в които го правя. Но понякога си казвам: „Сега отивам там. Аз съм човек, разбира се, но отвън има и един образ, който хората виждат, и трябва да го поддържам. Трябва да изглеждам добре.“
Това е товар или може би някакво задължение. Не точно задължение, а по-скоро избор. Понякога се чувствам между тези две неща.
Понякога си мисля: „Аз ли съм такъв, какъвто искам другите да ме виждат, или съм просто аз?“ Ако излизам с анцуг, излизам с анцуг. Ако съм малко раздразнен, значи съм раздразнен. И аз съм човек. Не съм длъжен винаги да бъда разбиращ, винаги толерантен, винаги да давам пример на другите. Понякога се чувствам притиснат между тези две неща.
Не съм длъжен винаги да изглеждам по този начин. Не съм длъжен да посрещам всеки човек по определен начин.
Точно така.
Ти си вложил много труд в актьорството. Получил си образование, приемал си работата си сериозно. От друга страна, една от последиците е известността, това да бъдеш познат. Как се разбираш с тази страна на професията? Какво ти направи славата?
Славата не ми направи нищо. И това вероятно също не е съвсем нормално. Разбира се, има много неща, за които съм благодарен, че са дошли в живота ми заедно с нея, но славата никога не ме е разглезвала.
Не мога да кажа, че съм се променил много. Опитвам се да се запазя такъв, какъвто съм, но човек винаги се променя. Не е реалистично да твърдиш, че изобщо не си се променил.
Вероятно и аз съм се променил. От 11 години професионално се занимавам с тази работа. От периодите, когато започнах да бъда по-видим, до мястото, на което съм сега, мисля, че успях да запазя себе си.
Разбира се, това носи много неща със себе си. Трябва да внимавам как изглеждам, как ме възприемат. Дори сега подбирам нещата, които казвам. Всичко това е част от последствията.
Започнах малко повече да се затварям в себе си. Не в смисъл да се крия или да не се показвам, а защото имам нужда да не забравям кой съм.
Опитвам се да правя най-доброто, на което съм способен. Не мисля, че съм се променил много в това отношение. И хората около мен също ми го казват.
Разбира се, приятно е да получаваш признание и да бъдеш харесван. Това те кара да се чувстваш добре. Но не трябва да позволяваш това да ти влияе прекалено много.
Не можеш да се поставиш на върха на света. Има много ценни и талантливи хора, които се занимават с тази професия. Има хора, които са изиграли по-добри роли от мен, както и хора, които не са. Има и по-красиви от мен. Важно е да запазиш равновесие и да разбираш къде се намираш. Балансът е много важен за мен.
Хората понякога те поставят на пиедестал. На снимачната площадка е така, навън също. И това създава определени очаквания. Например, когато се наредя на опашка, понякога в мен се появява мисълта: „Защо аз трябва да чакам на опашка?“ Но защо да не чакам? Нормалното е да чакам като всички останали.
Важно е да можеш разумно да си обясниш това. Тази професия всъщност много лесно може да те разглези.
Аз не съм израснал разглезен. Не съм свикнал с това. Може би, ако бях свикнал, щях да се поддам. Не знам.
Това, с което съм свикнал, е да остана такъв, какъвто съм. По-скоро съм склонен към това. Не го възприемам като някакво голямо постижение. Просто това е нещото, което познавам и което правя.
Често те определят като много красив. Как се чувстваш от това? Първо да те попитам: ти самият смяташ ли се за красив?
Имам си и аз някаква представа за себе си. Смятам се за прилично красив.
Не те питам само физически. Питам те и в емоционален смисъл. Представи си огледалото като метафора за срещата със самия себе си. Какво харесваш в себе си? На какво се ядосваш? Какво намираш за примитивно в себе си? За какво си казваш: „Тук съм изминал добър път“?
Не се разбирам особено добре с огледалото. И физически не съм човек, който се възприема като невероятно красив.
Мисля, че това е свързано с факта, че съм малко перфекционист. И физически, и психологически.
Постепенно започнах да разбирам следното: да, аз съм перфекционист, но в живота няма такова нещо като съвършенство. И започнах малко по малко да се примирявам с това.
Отношението ми към самия мен всъщност се подобри, но все още не мога да кажа, че е прекрасно. Много се критикувам и съдя.
Открих, че имам страна, която иска да излиза повече навън. Дълго време съм я потискал. Не казвам, че трябва да ѝ позволя да излезе напълно извън контрол, но все пак сме хора. Всички тези неща са човешки. Склонни сме да ги крием.
Опитвам се малко повече да контролирам тези свои страни, но същевременно се опитвам да подобря отношенията си със себе си.
Кое е нещото, за което най-много се критикуваш?
Не съм човек, който поставя собствените си желания на първо място. Мисля прекалено много за общественото благо.
Когато го казвам така, звучи като много добродетелно поведение, но не е точно така. Разбира се, до определена степен е хубаво да мислиш за другите, за обществото, за това какво ще бъде полезно за всички, за солидарността.
Но когато това стане прекалено, човек започва да обезценява себе си.
В края на деня човек е сам. Когато си сложиш главата на възглавницата, си сам. Дори някой да лежи до теб, си сам. Дори някой да гледа телевизия в другата стая, в края на деня оставаш сам със себе си.
И трябва да можеш да се цениш, да се поздравяваш, да си благодариш за някои неща.
Не съм много добър в това. Много се критикувам по този въпрос.
Понякога си мисля, че трябва да защитавам собствените си желания и нужди и да мога да правя неща по начина, по който аз искам. Не винаги трябва да мисля за всички останали. Понякога трябва да направя това, което е полезно за мен.
Това е нещо, за което доста се критикувам.
Кое е най-голямото изпитание, което се опитваш да преодолееш в себе си?
Мога да кажа, че е перфекционизмът ми.
Не го правя само със себе си. Правя го и с хората около мен. Аз съм търпелив човек, но до определен момент. Когато тази нишка се скъса, тя се къса изведнъж и отношенията приключват сякаш си спуснал гилотина.
Очаквам най-доброто от всички. Очаквам най-доброто от себе си. Ако правиш нещо, трябва да го направиш по най-добрия възможен начин. „Достатъчно добро“ не ми е достатъчно.
Понякога това ме прави нещастен.
Дори когато гледам филми или сериали, свързани с професията ми, се насилвам да ги гледам. За мен е важно да гледам изпълненията на други актьори и актриси, да виждам режисьори, да чувам други истории.
Но в момента се насилвам да го правя, защото подхождам към всичко прекалено критично. Подхождам напълно професионално, сякаш трябва постоянно да оценявам и критикувам. И това ме кара да се чувствам зле със себе си.
Не мога просто да гледам един филм като филм. Най-голямата ми борба е именно това.
Да се освободя от перфекционизма и да бъда малко повече в потока на живота. Да бъда по-спонтанен.
Може би най-голямото ми изпитание е спонтанността.
Когато паднеш силно и си позволиш да паднеш, имаш ли такива моменти?
Както казахте, не съм падал много. Всъщност не си позволявах. Ако имаше вероятност да падна, отначало избягвах нещата, които можеха да ме доведат дотам.
Това всъщност ме накара да пропусна много възможности в живота. Това е едно от нещата, за които съжалявам.
Когато съм падал дори малко, падах много тежко. Цялото ми съществуване се променяше. Всичките ми навици се променяха. Спирах да създавам отношения. Не излизах от вкъщи. Не се хранех както трябва. Не гледах нищо. Всичко се променяше. Дори лицето ми изглеждаше различно.
Това донякъде е и хормонално.
Имало е моменти, в които съм достигал до това състояние.
Може би нещата, които преживявам през последните години, са толкова интензивни именно защото не съм трениран да падам.
През целия си живот съм живял така, че да не падам, да не правя грешки, да правя всичко по най-добрия начин. И сега за първи път се сблъсквам с това какво означава да паднеш.
Последните пет-шест години започнах да се срещам с това.
Когато падна, сякаш падам и за всички онези моменти, в които никога преди това не съм си позволявал да падна.
Затова падането на човек, който никога не си е позволявал да падне, е по-тежко.
Ще те питам за някои емоции. Разбира се, зависи от ситуацията, но обикновено какво правиш, когато ги изпитваш?
Когато си много тъжен?
Опитвам се веднага да го прикрия с усмивка. Ако съм навън и съм сам, предпочитам да го отложа.
А когато много те е страх?
Когато ме е страх, просто ме е страх. Не се справям много добре със страха. Малко се парализирам. Има моменти, в които не знам какво да направя и просто оставам така.
Когато си много ядосан?
Обикновено предпочитам да не го показвам. Гневът вероятно е емоцията, която потискам най-много.
Когато много те е срам?
Много ме е срам. Аз съм срамежлив човек. Искам веднага да се махна оттам. Не искам да оставам дори секунда.
А когато си много влюбен?
Това го показвам. Човекът срещу мен разбира, поне така предполагам. Обичам да изживявам любовта. Не е нещо, от което се отдалечавам или бягам.
А когато изпитваш силна омраза?
Всъщност не съм човек, който много мрази. Мога бързо да намразя някого, но не изпитвам омраза често. Обикновено търся начин да се отдалеча, за да не я показвам прекалено.
Сега ще направим тест за паметта. Ще ти задам 10 въпроса от различни периоди от живота ти. Ако не помниш, просто кажи, че не помниш.
Изглежда, че изобщо не помня нищо. Нямам памет. Но добре, да опитаме.
Какъв съвет от баща си си чувал често като дете?
Не бих го нарекъл точно съвет. По-скоро много често чувах „браво“.
Вероятно съм полагал много усилия и за да получавам това признание. Това не е точно съвет, но много често съм чувал „браво“.
Как се казваше началната ти учителка?
Илхан Тамер.
Коя е първата лъжа за света, която си разбрал, че е лъжа?
Когато разбрах, че животът не е нещо невероятно. Че човек не живее само за да бъде щастлив.
Това е много едностранчиво виждане. Ако живееш само така, пропускаш много неща.
Когато се сблъсках с това, си казах: „А, значи така било. Значи това е било лъжа.“
Това е първото, което си спомням.
Какъв цвят бяха очите на първата ти любов?
Кафяви.
Каква песен пееше на представленията, които правехте като деца в лятната къща на баба ти?
Има една песен на Роберт Хатемо, „Esmerim“. „Esmer“.
Какво направи с първите пари, които спечели от актьорството?
Имахме дълг за наем. Живеехме с група приятели. Платих този наем с голяма гордост.
Казах: „Оставете го на мен, не се притеснявайте.“
Това си спомням.
Помниш ли първата си реплика в сериала „Zalim İstanbul“?
Помня сцената, но нямах реплика. Първата ми сцена беше как слизам от колата и влизам вътре. Не помня репликата.
Казал си „Слизай“.
„Слизай“ ли? В сцената с колата?
В сцената с колата.
Правилно си спомних.
Кога за последно си плакал?
Спомням си, че когато се обучавах, трябваше да направим прослушване, за да преминем в следващата група.
Преминах през много стресиращ период. Когато всичко приключи, вървях по улиците на Джихангир и плачех, повтаряйки си: „Успях, успях.“
Това си спомням. Вероятно не е било последният път, когато съм плакал, но това е последният случай, който си спомням.
Нека се върнем назад заедно. Оттук нататък разговорът ни ще поеме в друга посока.
В какъв дом и в какво семейство си роден?
Роден съм в семейство от средната класа на 90-те години. И двамата ми родители бяха държавни служители.
И двамата са се борили много, за да постигнат нещо в живота. Майка ми е израснала на село. Баща ми е роден в Истанбул, но много е пътувал. Бил е дете на военен.
Те много са се борили, за да стигнат до определено място в живота, много са работили. Бяха много трудолюбиви хора.
Аз съм роден в Анкара като тяхно дете.
Чувствам се късметлия. В много отношения се чувствам късметлия.
Имам хубави спомени. Майка ми има петима братя и сестри и израснах сред голяма роднинска група. Имах лели, вуйчо, много братовчеди. Прекарвахме много време заедно.
Често се събирахме с цялото семейство.
Имаше един магазин на нашата улица. Когато се прибирах от училище, родителите ми още работеха и аз понякога стоях в този магазин. Те се грижеха за мен.
После се прибирах вкъщи. Гледах телевизия и прекарвах известно време сам.
Всъщност харесвах това. Обичах да ям зелени маслини. Имам един период от живота си, в който гледам телевизия и ям зелени маслини.
Това си спомням.
Посещавал ли си по-късно, като възрастен, тези места и улиците от детството си?
Не. След това се преместихме за известно време в Адана. Беше за около осем-девет месеца, може би година. След това се върнахме и година по-късно отново се преместихме. После се преместихме в Анталия.
Животът ни беше доста подвижен.
Не съм се връщал там.
Ходехме често при баба ми. Тя живя много години в една и съща къща. Ходех много при нея.
Посещавал съм много местата, където всъщност е минала голяма част от детството ми, но никога не съм се връщал в стария си квартал.
Нека те попитам за майка ти, когато си бил дете. И двамата са работили, но освен това как прекарвахте времето си вкъщи? Каква беше майка ти и какви бяха отношенията ви тогава?
Не съм напълно сигурен колко емоционална близост сме имали.
Разказвам всичко така, сякаш всичко е било прекрасно, но когато се вгледаш в някои неща, това не е точно така.
И това не е критика.
Когато човек постави акцент върху определени неща и им даде значение, неизбежно се отказва от други неща. Такъв е животът.
При нас имаше много внимание към успеха, към училището, към това да бъдеш разумен, успешен и добродетелен човек.
Баща ми също беше такъв.
Но мисля, че това донякъде ме остави без достатъчно възможност да говоря за тези емоции, да казвам какво чувствам, да бъда открит, да изживявам свободно емоциите си и да разбирам, че всичко това е част от човешката природа.
Мисля, че перфекционизмът ми също идва от майка ми.
Баща ми е по-спокоен човек. Той е от типа „ще се оправи“. Но майка ми е малко по-перфекционистична. Мисля, че е добра майка, която е искала да отгледа много успешен син.
Можете ли да говорите за емоционалните неща сега? С майка ти?
Трудно ни е.
Но говорим. Сега говорим много повече отпреди.
Майка ми също стана малко по-гъвкава в това отношение, може би заради преживяното и заради възрастта си.
Аз също много се опитвам да го правя. Но не е лесно.
Когато човек е израснал по определен начин, естествено се връща към познатото.
При нас нещата по-често се обсъждат не от гледна точка на емоциите, а от гледна точка на това какво ще донесе или отнеме нещо от живота ни.
Как да го планираме? Финансово какво означава това? По-разумно ли е да живееш тук или там?
Тоест повече се занимаваме с математическата, плановата и инженерната страна на живота, отколкото с това какво чувстваме.
Но бих казал, че сега сме по-добре отпреди.
А баща ти? Като дете каза, че е бил по-скоро от типа „ще се оправи“. Но какви бяха отношенията ви като баща и син тогава?
С баща ми бях малко по-далеч. Когато бях на 7 години, се роди сестра ми. След раждането на сестра ми майка ми спря да работи. Затова имах възможност да прекарвам повече време с майка ми в сравнение с баща ми.
Разбира се, и с баща ми прекарвах много време. Те не бяха от онези семейства, в които родителите работят като луди и не виждат децата си. През уикендите винаги бяха с нас. Вечер и двамата бяха с нас.
Но в сравнение с майка ми мога да кажа, че виждах баща ми малко по-малко.
Имахме хубави отношения. Баща ми е човек, който поставя морала и добродетелността много високо. Има определени ясни принципи в живота си и винаги се опитва да ги следва.
Но от друга страна, не е прекалено строг. По-скоро е човекът, който казва: „Ще се оправим някак. Ще го направим. Всичко ще бъде наред.“
Той е позитивен към живота. Майка ми е малко по-склонна към негативизъм, защото винаги се опитва да види най-съвършеното.
Баща ми е по-позитивен. И с него имам много хубави отношения. И сега е така.
Как се чувстват родителите ти, когато те гледат в последно време?
Сигурно все още се изненадват. Баща ми има една реплика, която казва всяка година: „Вече доста си станал актьор.“
Да, татко, вече 12 години се занимавам с тази професия.
Те имаха малко по-различен план за кариерата ми. Но сега и двамата са много щастливи от това, което съм постигнал.
И двамата, разбира се, са различни като два противоположни полюса.
Баща ми, дори когато нещо не е идеално, казва: „Много добре се справяш. Изглеждаш страхотно. Представянето ти е много добро. Великолепно. Продължавай така.“
Майка ми е по-скоро: „Да, но тук не беше така. Тук не беше достатъчно добър. С това не се справи по този начин.“
И двамата го правят, защото искат най-доброто за мен. Осъзнавам го.
Но всъщност те двамата са двете противоположности, които са ме научили колко важен е балансът.
И аз самият много се люшкам между тези две крайности, но обикновено се опитвам да стоя по средата.
Имам една по-малка сестра. Да, между вас има седем години разлика. Дори сте живели заедно в един период, когато вече сте били възрастни.
Да.
Какви сте като брат и сестра?
Имаме хубави отношения. Не сме типичните брат и сестра според обичайните представи.
По-скоро сме като приятели.
Аз не се меся много в живота ѝ. Тя не се меси много в моя живот. Но същевременно винаги присъстваме в живота един на друг.
Когато имаме най-голяма нужда един от друг, когато сме в най-трудното си състояние, си помагаме.
Не сме прекалено критични един към друг. Опитваме се да се подкрепяме.
Притесняваме се един за друг, страхуваме се един за друг. Правим неща, за да бъде другият добре.
Имаме много хубави отношения със сестра ми.
Ще ти задам два въпроса за детството.
Първият: „Коя страна си развил много силно като дете и която днес можеш да кажеш, че те е направила по-силен?“
Може би навикът да бъда добродетелен човек.
А какво според теб ти е липсвало в детството?
Чувствата. Емоциите.
Те вероятно са се превърнали и в своеобразно изпитание, когато си станал възрастен — как да усещаш и изразяваш тези чувства.
Може би коренът е именно там.
Интересно ми е. Перфекционизмът покрива и тези чувства и емоции. Той ги прикрива.
Това води до живот, който е по-фокусиран върху целите. Живот, изграден около това да бъдеш достатъчно добър. Понякога дори около това да бъдеш съвършен.
Преди малко те питах за различните емоции. Имало ли е или има ли хора в живота ти, които познават всички твои страни и пред които можеш да бъдеш напълно себе си?
Хора, които са виждали повече от гнева, срама и страха ти.
Имам такива приятели.
Със сигурност не са родителите ми. Пред семейството си по-скоро предпочитам да показвам положителната си страна. И аз самият така се представям пред тях.
Сестра ми е такава. Имам и приятели.
Да. Те са ставали свидетели на много неща от живота ми.
Аз съм човек, който се опитва да живее повече чрез разума, отколкото чрез емоциите. Но все пак съм човек.
Разбира се, има ситуации, които не мога да контролирам и които излизат навън.
Има приятели, които са ставали свидетели на това, именно защото съм човек. Сестра ми също.
Интересува ме юношеството ти.
Някои от нас така и не успяха истински да бъдат тийнейджъри. По онова време е трябвало да вървим по определен път. Имало е очаквания към нас и не сме могли да се отклоним.
Идентичността трябва да се разпадне, за да се събере отново и да станем възрастни. Затова има бунтове, опити да се отдалечим от семейството, да поставим дистанция, кризи и разпадане.
Как премина твоето юношество?
Не съм сигурен дали изобщо преживях истински юношеството си.
Имам чувството, че моето юношество настъпи някъде в края на двадесетте и началото на тридесетте ми години и тогава приключи.
Бях „мъдро дете“.
Такъв си спомням себе си.
Винаги съм имал тази страна в себе си — по-разумна, по-практична, която се опитва да потиска нещата и да се съобразява.
Това го имаше и когато бях тийнейджър.
Не мога да кажа, че изживях юношеството си напълно.
Частта с разпадането я преживях малко в края на двадесетте и началото на тридесетте.
Честно казано, не беше приятно преживяване.
Потиснатото в крайна сметка излиза по неподходящ начин.
Точно така.
Затова, когато гледам назад днес, не знам какво точно се случи, но си мисля: добре, че се случи.
Ако го бях потискал още повече, може би щеше да излезе по още по-неподходящ начин.
Кога за първи път се влюби?
В средното училище.
Представи си, че разделим екрана на две. От едната страна е сегашният ти аз, а от другата е онова момче от средното училище, което преживява първата си любов.
Как ти изглежда то?
Виждам едно момче, което не знае какво да прави. Не знае къде да си сложи ръцете, как да се държи.
Бях малък. Наистина бях много малък.
Тогава още не знаех какво означава любовта.
Но сега, когато мисля за това, мога да кажа, че наистина съм бил влюбен.
Виждам едно дете, което не знае какво да прави.
Превърна ли се в истинска връзка или остана само платонична любов?
Превърна се във връзка.
Но за онова време пет дни бяха невероятно дълга връзка.
Това беше най-дългата връзка, която бях имал дотогава.
Да, беше много дълга връзка.
По онова време семействата ни имаха планове за нас. Ние също прекарвахме детството и юношеството си с усещането, че това е правилният път.
Когато беше на тази възраст, наистина ли искаше да станеш инженер?
Не знаех какво означава да бъдеш инженер.
Бях на около 16 години.
Колко правилен избор може да направи един човек на 16 години? Възможно ли е изобщо?
Аз съм на 36 и все още не мога да правя правилни избори.
По-късно разбрах, че всъщност не съм искал това, защото не съм знаел какво представлява.
Мислех си, че го искам.
Разбира се, и семейството ми донякъде ме насърчаваше.
Те никога не са ми казвали директно: „Ще избереш тази специалност.“
Но виждах колко много го искат. И заради желанието да ги направя щастливи и да ги удовлетворя, направих този избор.
Университетът беше много труден за мен.
Толкова не исках да бъда там, че изкарах университета доста неуспешно.
Защото това не беше нещото, което исках.
Но всъщност това донякъде ме насочи към тази професия.
Дори мога да бъда благодарен за това.
Трябваше да потърся изход.
Ако не бях стигнал до това положение, може би никога нямаше да намеря този изход.
Бях толкова притиснат, че трябваше някак да изляза оттам.
И тогава намерих това. Хванах се за него. Прегърнах го.
Затова всъщност мога да кажа, че ми е помогнало.
Сега ще те попитам за повратна точка.
Има ли момент, за който можеш да кажеш: „След това нищо повече не беше същото. Това беше преломът“?
Всъщност никога не бях мислил да превръщам актьорството в професия.
Но когато бях студент в последната година на университета, един ден съквартирантът ми се прибра.
Той учеше индустриално инженерство, а аз машинно инженерство.
И ми каза: „Ще стана актьор. Ще прекъсна университета.“
А той беше в последната си година. Оставаха му около четири изпита.
Казах му: „Завърши първо, а после прави каквото искаш.“
Той каза: „Не, ще прекъсна.“
Тогава му казах: „Добре, хайде да потърсим училище за актьорство.“
Потърсихме няколко училища.
След това открихме мястото, където двамата заедно започнахме обучение.
Отидох с него, за да го подкрепя.
Там ми разказаха за обучението и започнах да си мисля, че може би има и друга страна на живота за мен.
Тогава казах: „И аз ще се обучавам.“
И започнах обучение.
Откакто започнах там, мисля, че беше през 2013 година, нищо в живота ми вече не е същото.
Животът ми стана напълно различен.
И не само в професионален план. Мога да кажа, че това напълно промени начина, по който гледам на живота.
Ти самият казваш, че може би голямото ти житейско изпитание идва именно оттам.
Да изградиш връзка с емоциите си, да се докоснеш до тях — вероятно това е било преминаване към следващ етап.
Разбира се. Перфекционизмът има своите проявления в живота.
Често ме питат като психолог: „Какво се случва най-вече, когато човек е перфекционист?“
Първият отговор, който идва наум, е: „Ставаш успешен.“
Нищо в живота не е изцяло черно или бяло.
Ако си талантлив и имаш естествена склонност към нещо, успехът наистина идва.
Но освен това прекарваш живота си в опити да се справяш с огромна купчина от потиснати, разрушени и пренебрегнати емоции.
При перфекционизма има и постоянен стремеж да не се чувстваш недостатъчен. И точно този стремеж, за съжаление, постоянно те връща към усещането, че не си достатъчно добър.
Но положителният резултат е, че ставаш успешен.
А при теб виждаме, че има и талант.
Изглежда, че нещо в теб е чакало това.
Перфекционизмът също е вървял заедно с него.
Ако не греша, получаваш награда още за първата си театрална постановка.
Номиниран си за театрални награди и получаваш една от важните награди.
След това, когато започва телевизионната ти актьорска кариера, също не минава много време, преди да достигнеш до голяма публика.
Всъщност ставаш успешен.
Как ти се отрази всичко това на човек, който е завършил инженерство?
Идва успехът, но той има цена.
Една от тези цени е усещането за недостатъчност.
Трябва постоянно да се бориш с чувството, че не си достатъчно добър.
Но си спомням, че в онези кратки периоди бях малко щастлив.
Имаше усещане: „Направих нещо. Направих го, защото го исках. И се получи.“
Този епизод се казва „Песента, която промени живота ми“.
Заглавието е голямо, но ако трябва да посочиш песен, която ти е била близка през определен период от живота ти и ти е правела компания, коя би била?
Не знам дали е променила живота ми, но ми напомня много силно за един период от живота ми.
Вероятно това е песента, която съм слушал най-много през живота си досега.
Има една песен на Карлос Сантана, „Maria“.
След това бяха направени кавъри, а Риана също я направи популярна, но оригиналът е на Сантана.
Ние сме поколението, което я слушаше от Сантана.
Разбира се.
Много обичах тази песен.
Харесва ми едно особено чувство — малко тъжно щастие.
Изпитваш го, когато напускаш някое място.
Например отиваш на лятна ваканция, прекарваш три невероятни месеца, забавляваш се страшно много, събираш хиляди преживявания и всичко е прекрасно.
Но когато си тръгваш, малко се натъжаваш, защото напускаш това място.
Същевременно в теб остава щастието от преживяното.
Има и вълнение, че можеш да се върнеш отново.
Това чувство ми харесва.
Песента винаги ми напомня за него.
Малко романтична песен е. Любов, латино страст, улици, хора, които танцуват заедно.
За мен е много специална песен.
Винаги съм я обичал.
За теб има и друго усещане, различно от самото усещане на песента.
Да.
Има ли лято, към което много би искал да се върнеш?
Едно лято.
Да.
Ако можеше да се върнеш към едно лято, кое би било?
Прекарвах го като дете.
Отиваx в лятната къща на баба ми в Айвалък.
Много обичах Айвалък.
Там се чувствах много свободен.
Ловях риба, хващах раци, играех мачове, баскетбол, футбол.
Отиваx тайно в друг комплекс и пиех бира.
Правехме много, много, много неща.
Много бих искал да се върна към онези времена.
Бяха хубави времена.
Обичаш ли да бъдеш сам и да оставаш насаме със себе си?
Разбира се. Но психиката е нещо динамично.
Понякога ми е трудно.
Постоянното осъзнаване колко сме сами понякога е трудно за приемане.
Всъщност сме сами.
Да живееш сам също е много трудно.
Човек не е създаден да живее напълно сам.
Искаш да споделяш неща, да разказваш, да слушаш.
Понякога просто искаш да седиш до някого, без да говориш, и заедно да гледате в празното пространство.
В момента съм в период от живота си, в който съм малко сам.
Това е самота, която съм избрал.
Но понякога самотата ми идва прекалено много.
Понякога си мисля: „Сега ще се прибера вкъщи и искам никой да няма там. Искам да съм сам, да легна на дивана и просто да гледам в тавана.“
В такива моменти обичам самотата.
Но през повечето време не се справям особено добре с нея.
Защото мисля прекалено много.
Ако трябва да избираш — последната седмица от живота ти или последната седмица от последната ти връзка?
Последната седмица от последната ми връзка.
Изобщо не се замислих.
Трябваше малко да помисля.
Това не прозвуча много добре.
Обикновено последната седмица на една връзка е трудна седмица.
Да, въпреки това и заедно с всичко останало.
Може би затова напоследък прекалено много се занимавам със самотата.
Моята самота всъщност беше избрана, но ми се струва, че продължи малко прекалено дълго.
Затова вероятно веднага избрах момент, в който не съм бил сам.
Епизодът се казва „Сблъсък“.
Не ме интересува и няма да те питам кой е човекът.
Някой, който те е наранил в живота, който те е разстроил, ядосал или причинил болка, влиза през вратата и сяда точно до теб.
Ако имаш една минута и можеш да му кажеш нещо с днешните си чувства, какво би му казал?
Не е необходимо, за да избереш едно нещо, да се отказваш от всичко останало.
Понякога можеш да избереш няколко неща едновременно и да им дадеш еднаква стойност.
Да се чувстваш недооценен е лошо чувство.
Според мен никой няма право да кара друг човек да се чувства без стойност.
Може би това е свързано и с мен по някакъв начин.
Но всеки човек има стойност.
Когато му се даде възможност и когато наистина иска нещо, всеки човек прави всичко възможно, за да използва тази възможност.
Бих казал отново: не карай никого да се чувства без стойност.
Какви мечти имаш в живота си?
Искам да имам семейство.
Когато си представиш тази картина, как изглежда тя в ума ти?
Малко ме плаши, но е нещо, което искам.
Искам да имам семейство.
Искам да създам семейство.
Не знам дали ще бъде голямо или малко.
Но имам такава мечта.
Страх ме е и същевременно го искам.
Не искам моето дете да преживее в този живот това, което аз съм преживял.
Не искам да се чувства длъжно да удовлетворява всички.
Не искам да живее живота си, за да прави другите хора щастливи.
Епизодът се казва „Животното в мен“.
Ако трябва да сравниш начина, по който живееш и съществуваш в природата, с някое животно, кое ти идва наум?
Мога да кажа слон.
Отвън изглежда спокоен, търпелив и безобиден, но има огромно присъствие и тежест.
Можеш да го обичаш, да се качиш на него, да се снимаш с него. Има зъби, остри са, но изглежда, сякаш не прави нищо.
Докато не го ядосаш сериозно.
Докато не направиш нещо много голямо.
Той е търпелив.
Избрах този отговор, защото виждам и себе си в него.
Аз също съм много търпелив.
Опитвам се да бъда много разбиращ и да разбирам хората.
Подходът ми към живота е донякъде такъв.
Но когато този превключвател се изключи в мен, всичко приключва.
Не означава, че полудявам и разрушавам всичко.
Но връзката приключва.
Разговорът приключва.
Работата приключва.
Просто приключва.
Тогава се появява малко по-разрушителна моя страна.
Ти търпиш толкова много и даваш толкова много пространство по начина, по който го разбираш.
Да.
И когато въпреки цялото това пространство нещата не се получат, тогава всичко приключва.
„Какво повече да направя?“
„Какво повече да направя?“ Вероятно това е гласът на много от нас.
Имаш ли добри приятели от твоята професионална среда?
Има такива клишета, че в този сектор няма приятелства или че има.
Оставяме настрана обобщенията. Има ли такива хора?
Имам познати.
Нямам много близки приятели от сектора.
Това беше много категоричен отговор.
Да, категоричен беше.
Имам хора, които познавам. Хора, с които се разбирам добре. Хубави и приятни хора.
Има много прекрасни хора, с които съм работил или с които не съм работил, но съм се запознал.
Но няма човек, с когото да съм успял да изградя много дълбока връзка.
Опитвал ли си и не се е получавало, или по принцип си избягвал такива близки отношения?
И двете се е случвало.
Понякога съм опитвал и не се е получавало.
След известно време започнах и аз да ги избягвам.
Започнах да гледам на отношенията малко по-професионално.
Може би започнах да не се свързвам толкова силно с хората и да не се доближавам прекалено.
Вероятно е заради това.
Започнахме програмата с рейтинги и статистика.
Казахме ти, че „Seni Tanıyorum“ се гледа в толкова държави и достига до толкова хора.
Това наистина е впечатляващ старт.
И сериалът е много интересен.
Не мога да определя актьорството по някакъв професионален критерий, но гледам и си казвам: „Колко добре играе.“
Тези неща са конкретни и се проявяват чрез реакциите на хората.
Но има и една система.
Има механизъм.
Как се разбираш с това да бъдеш гледан в много държави, да получаваш висок рейтинг в праймтайма, а ако не го получиш, сериалът да бъде спрян?
Или с театъра — да продаваш билети, залата да се пълни.
Как се разбираш с тази система?
Не мога да кажа, че отношенията ми с нея са много добри.
Когато има успех, всички са щастливи.
Старите обиди и разочарования се забравят и всички отново стават много близки.
Това е нормално.
Но не искам да използвам думата „провал“.
Говоря конкретно за телевизионните рейтинги.
При сериалите, които се излъчват в дигитални платформи, измерването е малко по-здравословно, защото могат да видят колко хора са гледали, колко са продължили, колко са спрели и така нататък.
Но телевизионната система не е точно такава.
Има много малка извадка.
И тази извадка по никакъв начин не може да представи цялата 85-милионна държава.
Не съм достатъчно запознат, но не съм сигурен дали измерването е напълно коректно.
Затова не я харесвам много.
Не мисля, че времето, програмата и планирането на дадено нещо трябва да зависят изцяло от рейтинга.
Предварително се създава една история, определя се определен поток и той се представя на хората.
Трябва да бъде така: ако получи отзвук, добре; ако не получи, не получи.
Не мисля, че всичко трябва да бъде изцяло подчинено на това.
Има толкова много добри произведения, които не са получили отзвук и не са били достатъчно разбрани.
Понякога в същия момент има друг сериал, който се гледа много повече.
Просто не е дошъл редът на другия.
А тъй като се инвестират много пари, хората дават на един проект два-три епизода шанс и след това решават да го прекратят.
И стотици хора, които изкарват прехраната си от този проект, изведнъж остават без работа.
Разбирам всички страни.
Разбирам хората на снимачната площадка, продуцентите, телевизионните канали, рекламодателите — разбирам всички.
Но сякаш има нещо, което не работи.
Мисля, че нещо трябва да се промени.
Отношенията ми с тази система не са много добри.
И отношенията ми с авторитетите никога не са били особено добри.
Можеш ли да се предпазиш от цялата тази система, от всичко, което се случва?
Не е много възможно.
За да съществуваш в тази система, трябва да бъдеш част от нея.
Мога да се предпазя, като изобщо не участвам в нея.
Но май предпочитам да участвам.
Може би мечтата ми е някой ден да бъда част от група хора, която може да промени това.
Имам някаква фантазия, че един ден това ще се промени и че това ще стане благодарение на хора като мен.
Историята още не се е случила.
Но мога да кажа, че имам такава мечта.
Последният епизод се казва „Право на отговор“.
Ще прочета три критики, написани за теб.
Трудно ги намерихме. Не намерихме много.
Целта не е да видим какво пишат за теб, а да видим какво чувстваш, когато ги чуеш, или ако искаш да отговориш — какъв би бил отговорът ти.
Дори ако се ядосам и напусна студиото?
Излиза, че съм ужасен човек.
А ти досега си ме задържала тук.
Реших да го извадя.
Първата критика е: „Докато се очакваше да стане звезда и да пробие, той изпусна този влак, като избра грешния сериал.“
Може да е прав.
Не знам дали съм станал звезда, но понякога правим определени избори за кариерата си.
Така че всъщност може и да не е прав.
Защо да не е прав?
Защото това отново се измерва чрез рейтинги.
Хората естествено мислят и вземат решения според това.
Понякога човек може да направи грешен избор в живота си.
Може да е свързано с работата.
Може да е свързано с професионалния му път.
Така че може да е прав, а може и да не е.
Не съм сигурен.
Следващата:
„Брат, много си красив. Добър актьор си. Талантлив си, перфектен си и така нататък, но не се сърди, само със средностатистически отговори не стават тези неща. Като правиш така, накрая ставаш много скучен.“
Да поканим приятеля тук.
Искаш ли да дойдеш?
Както казах, не мисля, че имам задължението да не бъда скучен.
Аз не намирам себе си за скучен.
Един ден да изпием по едно кафе с този приятел.
Този човек създава усещането, че един ден ще избухне и ще изсипе всичко, което е държал в себе си досега — от продуцентите и актьорите до целия сектор.
Чакам този ден.
И аз самият понякога си давам такова усещане.
Надявам се такова нещо да не се случи.
Надявам се да не се случи.
Каква е мечтата ти?
Питам те за теб самия и за живота ти оттук нататък.
Аз съм малко работохолик.
Винаги съм искал да съществувам чрез работата си.
Искам да си върша работата добре.
Много хора са такива.
Имам професионални мечти.
Готов съм за всичко, до което професията ми може да ме отведе — независимо в коя държава, кой град или какъв проект.
Не си представям конкретно такива неща.
Но много силно искам да създам семейство.
Искам да имам семейство.
Професионално мечтая да бъда част от нещо глобално.
Всъщност в момента малко по малко преживяваме точно такова нещо и съм много благодарен за това.
Но бих искал да получа предложение от чужбина, да го приема и да участвам в такъв проект.
Да мога да се реализирам и да изпъкна в него.
От тези земи вече са излезли много талантливи хора.
Мечтая да бъда един от представителите им.
Нека всичко се случи според желанията ти.
Нека бъде така, както го искаш.
Аз много се насладих на разговора ни.
Благодаря ти, че дойде.
Аз благодаря, че ме поканихте.
И аз много се насладих на разговора.
Благодаря ви много.
В края на всяка програма говорим за децата, които се нуждаят от подкрепа и помощ за своето здраве.
Днес...Продължавам настоятелно да говоря за това, защото знам и съм виждал колко много помага приносът на зрителите към такива кампании.
Искам да ви разкажа за Мухамед Серхат Саваш. Профилът му в Instagram в момента е изписан и на екрана — DMD Muhammed Serhat Umutoğlu.
Дори когато не можем да помогнем с бюджет или финансова подкрепа, семействата наистина приемат много добре, когато хората ги потърсят, когато чуят думи на подкрепа, пожелания и молитви, докато се борят с такъв труден процес. Имайте го предвид.
Ако има нещо, което можем да направим, нека го направим.
Отново благодаря за Мухамед Серхат.
— Аз благодаря.
Познавам Илкер.
Казал си: „Чувствах се притиснат между две жени.“ Какво беше това усещане за притиснатост?
Всъщност това не беше просто притиснатостта да си между две жени. Това е нещо, което всички изпитваме в живота си. Човек има желания от миналото си, страсти, мисли за това какъв би могъл да бъде животът му, съжаления и „ами ако“. А същевременно има и настоящия си живот.
В сериала Илкер е между тези две неща. Двете жени всъщност символизират двата му живота. От човек, който се е посветил напълно на един живот, създал е семейство, има дете и обича семейството си, той отново среща жена, която му напомня за миналото и за страстната, вълнуваща част от живота му.
Това беше усещането за притиснатост, което исках да покажа. Това беше най-силното чувство у Илкер.
А какво в живота те кара да се чувстваш най-притиснат?
Мога да дам малко професионален отговор. Заради професията си живеем под погледите на хората. Има неща, които идват с това да си известен или популярен. Но има и неща, които идват с това просто да бъдеш нормален човек.
Понякога усещам, че съм между тези две неща. Имам ежедневни навици, занимания. Например трябва да отида до магазина. Би трябвало просто да мога да си обуя анцуга и обувките и да изляза. И има моменти, в които го правя. Но понякога си казвам: „Сега отивам там. Аз съм човек, разбира се, но отвън има и един образ, който хората виждат, и трябва да го поддържам. Трябва да изглеждам добре.“
Това е товар или може би някакво задължение. Не точно задължение, а по-скоро избор. Понякога се чувствам между тези две неща.
Понякога си мисля: „Аз ли съм такъв, какъвто искам другите да ме виждат, или съм просто аз?“ Ако излизам с анцуг, излизам с анцуг. Ако съм малко раздразнен, значи съм раздразнен. И аз съм човек. Не съм длъжен винаги да бъда разбиращ, винаги толерантен, винаги да давам пример на другите. Понякога се чувствам притиснат между тези две неща.
Не съм длъжен винаги да изглеждам по този начин. Не съм длъжен да посрещам всеки човек по определен начин.
Точно така.
Ти си вложил много труд в актьорството. Получил си образование, приемал си работата си сериозно. От друга страна, една от последиците е известността, това да бъдеш познат. Как се разбираш с тази страна на професията? Какво ти направи славата?
Славата не ми направи нищо. И това вероятно също не е съвсем нормално. Разбира се, има много неща, за които съм благодарен, че са дошли в живота ми заедно с нея, но славата никога не ме е разглезвала.
Не мога да кажа, че съм се променил много. Опитвам се да се запазя такъв, какъвто съм, но човек винаги се променя. Не е реалистично да твърдиш, че изобщо не си се променил.
Вероятно и аз съм се променил. От 11 години професионално се занимавам с тази работа. От периодите, когато започнах да бъда по-видим, до мястото, на което съм сега, мисля, че успях да запазя себе си.
Разбира се, това носи много неща със себе си. Трябва да внимавам как изглеждам, как ме възприемат. Дори сега подбирам нещата, които казвам. Всичко това е част от последствията.
Започнах малко повече да се затварям в себе си. Не в смисъл да се крия или да не се показвам, а защото имам нужда да не забравям кой съм.
Опитвам се да правя най-доброто, на което съм способен. Не мисля, че съм се променил много в това отношение. И хората около мен също ми го казват.
Разбира се, приятно е да получаваш признание и да бъдеш харесван. Това те кара да се чувстваш добре. Но не трябва да позволяваш това да ти влияе прекалено много.
Не можеш да се поставиш на върха на света. Има много ценни и талантливи хора, които се занимават с тази професия. Има хора, които са изиграли по-добри роли от мен, както и хора, които не са. Има и по-красиви от мен. Важно е да запазиш равновесие и да разбираш къде се намираш. Балансът е много важен за мен.
Хората понякога те поставят на пиедестал. На снимачната площадка е така, навън също. И това създава определени очаквания. Например, когато се наредя на опашка, понякога в мен се появява мисълта: „Защо аз трябва да чакам на опашка?“ Но защо да не чакам? Нормалното е да чакам като всички останали.
Важно е да можеш разумно да си обясниш това. Тази професия всъщност много лесно може да те разглези.
Аз не съм израснал разглезен. Не съм свикнал с това. Може би, ако бях свикнал, щях да се поддам. Не знам.
Това, с което съм свикнал, е да остана такъв, какъвто съм. По-скоро съм склонен към това. Не го възприемам като някакво голямо постижение. Просто това е нещото, което познавам и което правя.
Често те определят като много красив. Как се чувстваш от това? Първо да те попитам: ти самият смяташ ли се за красив?
Имам си и аз някаква представа за себе си. Смятам се за прилично красив.
Не те питам само физически. Питам те и в емоционален смисъл. Представи си огледалото като метафора за срещата със самия себе си. Какво харесваш в себе си? На какво се ядосваш? Какво намираш за примитивно в себе си? За какво си казваш: „Тук съм изминал добър път“?
Не се разбирам особено добре с огледалото. И физически не съм човек, който се възприема като невероятно красив.
Мисля, че това е свързано с факта, че съм малко перфекционист. И физически, и психологически.
Постепенно започнах да разбирам следното: да, аз съм перфекционист, но в живота няма такова нещо като съвършенство. И започнах малко по малко да се примирявам с това.
Отношението ми към самия мен всъщност се подобри, но все още не мога да кажа, че е прекрасно. Много се критикувам и съдя.
Открих, че имам страна, която иска да излиза повече навън. Дълго време съм я потискал. Не казвам, че трябва да ѝ позволя да излезе напълно извън контрол, но все пак сме хора. Всички тези неща са човешки. Склонни сме да ги крием.
Опитвам се малко повече да контролирам тези свои страни, но същевременно се опитвам да подобря отношенията си със себе си.
Кое е нещото, за което най-много се критикуваш?
Не съм човек, който поставя собствените си желания на първо място. Мисля прекалено много за общественото благо.
Когато го казвам така, звучи като много добродетелно поведение, но не е точно така. Разбира се, до определена степен е хубаво да мислиш за другите, за обществото, за това какво ще бъде полезно за всички, за солидарността.
Но когато това стане прекалено, човек започва да обезценява себе си.
В края на деня човек е сам. Когато си сложиш главата на възглавницата, си сам. Дори някой да лежи до теб, си сам. Дори някой да гледа телевизия в другата стая, в края на деня оставаш сам със себе си.
И трябва да можеш да се цениш, да се поздравяваш, да си благодариш за някои неща.
Не съм много добър в това. Много се критикувам по този въпрос.
Понякога си мисля, че трябва да защитавам собствените си желания и нужди и да мога да правя неща по начина, по който аз искам. Не винаги трябва да мисля за всички останали. Понякога трябва да направя това, което е полезно за мен.
Това е нещо, за което доста се критикувам.
Кое е най-голямото изпитание, което се опитваш да преодолееш в себе си?
Мога да кажа, че е перфекционизмът ми.
Не го правя само със себе си. Правя го и с хората около мен. Аз съм търпелив човек, но до определен момент. Когато тази нишка се скъса, тя се къса изведнъж и отношенията приключват сякаш си спуснал гилотина.
Очаквам най-доброто от всички. Очаквам най-доброто от себе си. Ако правиш нещо, трябва да го направиш по най-добрия възможен начин. „Достатъчно добро“ не ми е достатъчно.
Понякога това ме прави нещастен.
Дори когато гледам филми или сериали, свързани с професията ми, се насилвам да ги гледам. За мен е важно да гледам изпълненията на други актьори и актриси, да виждам режисьори, да чувам други истории.
Но в момента се насилвам да го правя, защото подхождам към всичко прекалено критично. Подхождам напълно професионално, сякаш трябва постоянно да оценявам и критикувам. И това ме кара да се чувствам зле със себе си.
Не мога просто да гледам един филм като филм. Най-голямата ми борба е именно това.
Да се освободя от перфекционизма и да бъда малко повече в потока на живота. Да бъда по-спонтанен.
Може би най-голямото ми изпитание е спонтанността.
Когато паднеш силно и си позволиш да паднеш, имаш ли такива моменти?
Както казахте, не съм падал много. Всъщност не си позволявах. Ако имаше вероятност да падна, отначало избягвах нещата, които можеха да ме доведат дотам.
Това всъщност ме накара да пропусна много възможности в живота. Това е едно от нещата, за които съжалявам.
Когато съм падал дори малко, падах много тежко. Цялото ми съществуване се променяше. Всичките ми навици се променяха. Спирах да създавам отношения. Не излизах от вкъщи. Не се хранех както трябва. Не гледах нищо. Всичко се променяше. Дори лицето ми изглеждаше различно.
Това донякъде е и хормонално.
Имало е моменти, в които съм достигал до това състояние.
Може би нещата, които преживявам през последните години, са толкова интензивни именно защото не съм трениран да падам.
През целия си живот съм живял така, че да не падам, да не правя грешки, да правя всичко по най-добрия начин. И сега за първи път се сблъсквам с това какво означава да паднеш.
Последните пет-шест години започнах да се срещам с това.
Когато падна, сякаш падам и за всички онези моменти, в които никога преди това не съм си позволявал да падна.
Затова падането на човек, който никога не си е позволявал да падне, е по-тежко.
Ще те питам за някои емоции. Разбира се, зависи от ситуацията, но обикновено какво правиш, когато ги изпитваш?
Когато си много тъжен?
Опитвам се веднага да го прикрия с усмивка. Ако съм навън и съм сам, предпочитам да го отложа.
А когато много те е страх?
Когато ме е страх, просто ме е страх. Не се справям много добре със страха. Малко се парализирам. Има моменти, в които не знам какво да направя и просто оставам така.
Когато си много ядосан?
Обикновено предпочитам да не го показвам. Гневът вероятно е емоцията, която потискам най-много.
Когато много те е срам?
Много ме е срам. Аз съм срамежлив човек. Искам веднага да се махна оттам. Не искам да оставам дори секунда.
А когато си много влюбен?
Това го показвам. Човекът срещу мен разбира, поне така предполагам. Обичам да изживявам любовта. Не е нещо, от което се отдалечавам или бягам.
А когато изпитваш силна омраза?
Всъщност не съм човек, който много мрази. Мога бързо да намразя някого, но не изпитвам омраза често. Обикновено търся начин да се отдалеча, за да не я показвам прекалено.
Сега ще направим тест за паметта. Ще ти задам 10 въпроса от различни периоди от живота ти. Ако не помниш, просто кажи, че не помниш.
Изглежда, че изобщо не помня нищо. Нямам памет. Но добре, да опитаме.
Какъв съвет от баща си си чувал често като дете?
Не бих го нарекъл точно съвет. По-скоро много често чувах „браво“.
Вероятно съм полагал много усилия и за да получавам това признание. Това не е точно съвет, но много често съм чувал „браво“.
Как се казваше началната ти учителка?
Илхан Тамер.
Коя е първата лъжа за света, която си разбрал, че е лъжа?
Когато разбрах, че животът не е нещо невероятно. Че човек не живее само за да бъде щастлив.
Това е много едностранчиво виждане. Ако живееш само така, пропускаш много неща.
Когато се сблъсках с това, си казах: „А, значи така било. Значи това е било лъжа.“
Това е първото, което си спомням.
Какъв цвят бяха очите на първата ти любов?
Кафяви.
Каква песен пееше на представленията, които правехте като деца в лятната къща на баба ти?
Има една песен на Роберт Хатемо, „Esmerim“. „Esmer“.
Какво направи с първите пари, които спечели от актьорството?
Имахме дълг за наем. Живеехме с група приятели. Платих този наем с голяма гордост.
Казах: „Оставете го на мен, не се притеснявайте.“
Това си спомням.
Помниш ли първата си реплика в сериала „Zalim İstanbul“?
Помня сцената, но нямах реплика. Първата ми сцена беше как слизам от колата и влизам вътре. Не помня репликата.
Казал си „Слизай“.
„Слизай“ ли? В сцената с колата?
В сцената с колата.
Правилно си спомних.
Кога за последно си плакал?
Спомням си, че когато се обучавах, трябваше да направим прослушване, за да преминем в следващата група.
Преминах през много стресиращ период. Когато всичко приключи, вървях по улиците на Джихангир и плачех, повтаряйки си: „Успях, успях.“
Това си спомням. Вероятно не е било последният път, когато съм плакал, но това е последният случай, който си спомням.
Нека се върнем назад заедно. Оттук нататък разговорът ни ще поеме в друга посока.
В какъв дом и в какво семейство си роден?
Роден съм в семейство от средната класа на 90-те години. И двамата ми родители бяха държавни служители.
И двамата са се борили много, за да постигнат нещо в живота. Майка ми е израснала на село. Баща ми е роден в Истанбул, но много е пътувал. Бил е дете на военен.
Те много са се борили, за да стигнат до определено място в живота, много са работили. Бяха много трудолюбиви хора.
Аз съм роден в Анкара като тяхно дете.
Чувствам се късметлия. В много отношения се чувствам късметлия.
Имам хубави спомени. Майка ми има петима братя и сестри и израснах сред голяма роднинска група. Имах лели, вуйчо, много братовчеди. Прекарвахме много време заедно.
Често се събирахме с цялото семейство.
Имаше един магазин на нашата улица. Когато се прибирах от училище, родителите ми още работеха и аз понякога стоях в този магазин. Те се грижеха за мен.
После се прибирах вкъщи. Гледах телевизия и прекарвах известно време сам.
Всъщност харесвах това. Обичах да ям зелени маслини. Имам един период от живота си, в който гледам телевизия и ям зелени маслини.
Това си спомням.
Посещавал ли си по-късно, като възрастен, тези места и улиците от детството си?
Не. След това се преместихме за известно време в Адана. Беше за около осем-девет месеца, може би година. След това се върнахме и година по-късно отново се преместихме. После се преместихме в Анталия.
Животът ни беше доста подвижен.
Не съм се връщал там.
Ходехме често при баба ми. Тя живя много години в една и съща къща. Ходех много при нея.
Посещавал съм много местата, където всъщност е минала голяма част от детството ми, но никога не съм се връщал в стария си квартал.
Нека те попитам за майка ти, когато си бил дете. И двамата са работили, но освен това как прекарвахте времето си вкъщи? Каква беше майка ти и какви бяха отношенията ви тогава?
Не съм напълно сигурен колко емоционална близост сме имали.
Разказвам всичко така, сякаш всичко е било прекрасно, но когато се вгледаш в някои неща, това не е точно така.
И това не е критика.
Когато човек постави акцент върху определени неща и им даде значение, неизбежно се отказва от други неща. Такъв е животът.
При нас имаше много внимание към успеха, към училището, към това да бъдеш разумен, успешен и добродетелен човек.
Баща ми също беше такъв.
Но мисля, че това донякъде ме остави без достатъчно възможност да говоря за тези емоции, да казвам какво чувствам, да бъда открит, да изживявам свободно емоциите си и да разбирам, че всичко това е част от човешката природа.
Мисля, че перфекционизмът ми също идва от майка ми.
Баща ми е по-спокоен човек. Той е от типа „ще се оправи“. Но майка ми е малко по-перфекционистична. Мисля, че е добра майка, която е искала да отгледа много успешен син.
Можете ли да говорите за емоционалните неща сега? С майка ти?
Трудно ни е.
Но говорим. Сега говорим много повече отпреди.
Майка ми също стана малко по-гъвкава в това отношение, може би заради преживяното и заради възрастта си.
Аз също много се опитвам да го правя. Но не е лесно.
Когато човек е израснал по определен начин, естествено се връща към познатото.
При нас нещата по-често се обсъждат не от гледна точка на емоциите, а от гледна точка на това какво ще донесе или отнеме нещо от живота ни.
Как да го планираме? Финансово какво означава това? По-разумно ли е да живееш тук или там?
Тоест повече се занимаваме с математическата, плановата и инженерната страна на живота, отколкото с това какво чувстваме.
Но бих казал, че сега сме по-добре отпреди.
А баща ти? Като дете каза, че е бил по-скоро от типа „ще се оправи“. Но какви бяха отношенията ви като баща и син тогава?
С баща ми бях малко по-далеч. Когато бях на 7 години, се роди сестра ми. След раждането на сестра ми майка ми спря да работи. Затова имах възможност да прекарвам повече време с майка ми в сравнение с баща ми.
Разбира се, и с баща ми прекарвах много време. Те не бяха от онези семейства, в които родителите работят като луди и не виждат децата си. През уикендите винаги бяха с нас. Вечер и двамата бяха с нас.
Но в сравнение с майка ми мога да кажа, че виждах баща ми малко по-малко.
Имахме хубави отношения. Баща ми е човек, който поставя морала и добродетелността много високо. Има определени ясни принципи в живота си и винаги се опитва да ги следва.
Но от друга страна, не е прекалено строг. По-скоро е човекът, който казва: „Ще се оправим някак. Ще го направим. Всичко ще бъде наред.“
Той е позитивен към живота. Майка ми е малко по-склонна към негативизъм, защото винаги се опитва да види най-съвършеното.
Баща ми е по-позитивен. И с него имам много хубави отношения. И сега е така.
Как се чувстват родителите ти, когато те гледат в последно време?
Сигурно все още се изненадват. Баща ми има една реплика, която казва всяка година: „Вече доста си станал актьор.“
Да, татко, вече 12 години се занимавам с тази професия.
Те имаха малко по-различен план за кариерата ми. Но сега и двамата са много щастливи от това, което съм постигнал.
И двамата, разбира се, са различни като два противоположни полюса.
Баща ми, дори когато нещо не е идеално, казва: „Много добре се справяш. Изглеждаш страхотно. Представянето ти е много добро. Великолепно. Продължавай така.“
Майка ми е по-скоро: „Да, но тук не беше така. Тук не беше достатъчно добър. С това не се справи по този начин.“
И двамата го правят, защото искат най-доброто за мен. Осъзнавам го.
Но всъщност те двамата са двете противоположности, които са ме научили колко важен е балансът.
И аз самият много се люшкам между тези две крайности, но обикновено се опитвам да стоя по средата.
Имам една по-малка сестра. Да, между вас има седем години разлика. Дори сте живели заедно в един период, когато вече сте били възрастни.
Да.
Какви сте като брат и сестра?
Имаме хубави отношения. Не сме типичните брат и сестра според обичайните представи.
По-скоро сме като приятели.
Аз не се меся много в живота ѝ. Тя не се меси много в моя живот. Но същевременно винаги присъстваме в живота един на друг.
Когато имаме най-голяма нужда един от друг, когато сме в най-трудното си състояние, си помагаме.
Не сме прекалено критични един към друг. Опитваме се да се подкрепяме.
Притесняваме се един за друг, страхуваме се един за друг. Правим неща, за да бъде другият добре.
Имаме много хубави отношения със сестра ми.
Ще ти задам два въпроса за детството.
Първият: „Коя страна си развил много силно като дете и която днес можеш да кажеш, че те е направила по-силен?“
Може би навикът да бъда добродетелен човек.
А какво според теб ти е липсвало в детството?
Чувствата. Емоциите.
Те вероятно са се превърнали и в своеобразно изпитание, когато си станал възрастен — как да усещаш и изразяваш тези чувства.
Може би коренът е именно там.
Интересно ми е. Перфекционизмът покрива и тези чувства и емоции. Той ги прикрива.
Това води до живот, който е по-фокусиран върху целите. Живот, изграден около това да бъдеш достатъчно добър. Понякога дори около това да бъдеш съвършен.
Преди малко те питах за различните емоции. Имало ли е или има ли хора в живота ти, които познават всички твои страни и пред които можеш да бъдеш напълно себе си?
Хора, които са виждали повече от гнева, срама и страха ти.
Имам такива приятели.
Със сигурност не са родителите ми. Пред семейството си по-скоро предпочитам да показвам положителната си страна. И аз самият така се представям пред тях.
Сестра ми е такава. Имам и приятели.
Да. Те са ставали свидетели на много неща от живота ми.
Аз съм човек, който се опитва да живее повече чрез разума, отколкото чрез емоциите. Но все пак съм човек.
Разбира се, има ситуации, които не мога да контролирам и които излизат навън.
Има приятели, които са ставали свидетели на това, именно защото съм човек. Сестра ми също.
Интересува ме юношеството ти.
Някои от нас така и не успяха истински да бъдат тийнейджъри. По онова време е трябвало да вървим по определен път. Имало е очаквания към нас и не сме могли да се отклоним.
Идентичността трябва да се разпадне, за да се събере отново и да станем възрастни. Затова има бунтове, опити да се отдалечим от семейството, да поставим дистанция, кризи и разпадане.
Как премина твоето юношество?
Не съм сигурен дали изобщо преживях истински юношеството си.
Имам чувството, че моето юношество настъпи някъде в края на двадесетте и началото на тридесетте ми години и тогава приключи.
Бях „мъдро дете“.
Такъв си спомням себе си.
Винаги съм имал тази страна в себе си — по-разумна, по-практична, която се опитва да потиска нещата и да се съобразява.
Това го имаше и когато бях тийнейджър.
Не мога да кажа, че изживях юношеството си напълно.
Частта с разпадането я преживях малко в края на двадесетте и началото на тридесетте.
Честно казано, не беше приятно преживяване.
Потиснатото в крайна сметка излиза по неподходящ начин.
Точно така.
Затова, когато гледам назад днес, не знам какво точно се случи, но си мисля: добре, че се случи.
Ако го бях потискал още повече, може би щеше да излезе по още по-неподходящ начин.
Кога за първи път се влюби?
В средното училище.
Представи си, че разделим екрана на две. От едната страна е сегашният ти аз, а от другата е онова момче от средното училище, което преживява първата си любов.
Как ти изглежда то?
Виждам едно момче, което не знае какво да прави. Не знае къде да си сложи ръцете, как да се държи.
Бях малък. Наистина бях много малък.
Тогава още не знаех какво означава любовта.
Но сега, когато мисля за това, мога да кажа, че наистина съм бил влюбен.
Виждам едно дете, което не знае какво да прави.
Превърна ли се в истинска връзка или остана само платонична любов?
Превърна се във връзка.
Но за онова време пет дни бяха невероятно дълга връзка.
Това беше най-дългата връзка, която бях имал дотогава.
Да, беше много дълга връзка.
По онова време семействата ни имаха планове за нас. Ние също прекарвахме детството и юношеството си с усещането, че това е правилният път.
Когато беше на тази възраст, наистина ли искаше да станеш инженер?
Не знаех какво означава да бъдеш инженер.
Бях на около 16 години.
Колко правилен избор може да направи един човек на 16 години? Възможно ли е изобщо?
Аз съм на 36 и все още не мога да правя правилни избори.
По-късно разбрах, че всъщност не съм искал това, защото не съм знаел какво представлява.
Мислех си, че го искам.
Разбира се, и семейството ми донякъде ме насърчаваше.
Те никога не са ми казвали директно: „Ще избереш тази специалност.“
Но виждах колко много го искат. И заради желанието да ги направя щастливи и да ги удовлетворя, направих този избор.
Университетът беше много труден за мен.
Толкова не исках да бъда там, че изкарах университета доста неуспешно.
Защото това не беше нещото, което исках.
Но всъщност това донякъде ме насочи към тази професия.
Дори мога да бъда благодарен за това.
Трябваше да потърся изход.
Ако не бях стигнал до това положение, може би никога нямаше да намеря този изход.
Бях толкова притиснат, че трябваше някак да изляза оттам.
И тогава намерих това. Хванах се за него. Прегърнах го.
Затова всъщност мога да кажа, че ми е помогнало.
Сега ще те попитам за повратна точка.
Има ли момент, за който можеш да кажеш: „След това нищо повече не беше същото. Това беше преломът“?
Всъщност никога не бях мислил да превръщам актьорството в професия.
Но когато бях студент в последната година на университета, един ден съквартирантът ми се прибра.
Той учеше индустриално инженерство, а аз машинно инженерство.
И ми каза: „Ще стана актьор. Ще прекъсна университета.“
А той беше в последната си година. Оставаха му около четири изпита.
Казах му: „Завърши първо, а после прави каквото искаш.“
Той каза: „Не, ще прекъсна.“
Тогава му казах: „Добре, хайде да потърсим училище за актьорство.“
Потърсихме няколко училища.
След това открихме мястото, където двамата заедно започнахме обучение.
Отидох с него, за да го подкрепя.
Там ми разказаха за обучението и започнах да си мисля, че може би има и друга страна на живота за мен.
Тогава казах: „И аз ще се обучавам.“
И започнах обучение.
Откакто започнах там, мисля, че беше през 2013 година, нищо в живота ми вече не е същото.
Животът ми стана напълно различен.
И не само в професионален план. Мога да кажа, че това напълно промени начина, по който гледам на живота.
Ти самият казваш, че може би голямото ти житейско изпитание идва именно оттам.
Да изградиш връзка с емоциите си, да се докоснеш до тях — вероятно това е било преминаване към следващ етап.
Разбира се. Перфекционизмът има своите проявления в живота.
Често ме питат като психолог: „Какво се случва най-вече, когато човек е перфекционист?“
Първият отговор, който идва наум, е: „Ставаш успешен.“
Нищо в живота не е изцяло черно или бяло.
Ако си талантлив и имаш естествена склонност към нещо, успехът наистина идва.
Но освен това прекарваш живота си в опити да се справяш с огромна купчина от потиснати, разрушени и пренебрегнати емоции.
При перфекционизма има и постоянен стремеж да не се чувстваш недостатъчен. И точно този стремеж, за съжаление, постоянно те връща към усещането, че не си достатъчно добър.
Но положителният резултат е, че ставаш успешен.
А при теб виждаме, че има и талант.
Изглежда, че нещо в теб е чакало това.
Перфекционизмът също е вървял заедно с него.
Ако не греша, получаваш награда още за първата си театрална постановка.
Номиниран си за театрални награди и получаваш една от важните награди.
След това, когато започва телевизионната ти актьорска кариера, също не минава много време, преди да достигнеш до голяма публика.
Всъщност ставаш успешен.
Как ти се отрази всичко това на човек, който е завършил инженерство?
Идва успехът, но той има цена.
Една от тези цени е усещането за недостатъчност.
Трябва постоянно да се бориш с чувството, че не си достатъчно добър.
Но си спомням, че в онези кратки периоди бях малко щастлив.
Имаше усещане: „Направих нещо. Направих го, защото го исках. И се получи.“
Този епизод се казва „Песента, която промени живота ми“.
Заглавието е голямо, но ако трябва да посочиш песен, която ти е била близка през определен период от живота ти и ти е правела компания, коя би била?
Не знам дали е променила живота ми, но ми напомня много силно за един период от живота ми.
Вероятно това е песента, която съм слушал най-много през живота си досега.
Има една песен на Карлос Сантана, „Maria“.
След това бяха направени кавъри, а Риана също я направи популярна, но оригиналът е на Сантана.
Ние сме поколението, което я слушаше от Сантана.
Разбира се.
Много обичах тази песен.
Харесва ми едно особено чувство — малко тъжно щастие.
Изпитваш го, когато напускаш някое място.
Например отиваш на лятна ваканция, прекарваш три невероятни месеца, забавляваш се страшно много, събираш хиляди преживявания и всичко е прекрасно.
Но когато си тръгваш, малко се натъжаваш, защото напускаш това място.
Същевременно в теб остава щастието от преживяното.
Има и вълнение, че можеш да се върнеш отново.
Това чувство ми харесва.
Песента винаги ми напомня за него.
Малко романтична песен е. Любов, латино страст, улици, хора, които танцуват заедно.
За мен е много специална песен.
Винаги съм я обичал.
За теб има и друго усещане, различно от самото усещане на песента.
Да.
Има ли лято, към което много би искал да се върнеш?
Едно лято.
Да.
Ако можеше да се върнеш към едно лято, кое би било?
Прекарвах го като дете.
Отиваx в лятната къща на баба ми в Айвалък.
Много обичах Айвалък.
Там се чувствах много свободен.
Ловях риба, хващах раци, играех мачове, баскетбол, футбол.
Отиваx тайно в друг комплекс и пиех бира.
Правехме много, много, много неща.
Много бих искал да се върна към онези времена.
Бяха хубави времена.
Обичаш ли да бъдеш сам и да оставаш насаме със себе си?
Разбира се. Но психиката е нещо динамично.
Понякога ми е трудно.
Постоянното осъзнаване колко сме сами понякога е трудно за приемане.
Всъщност сме сами.
Да живееш сам също е много трудно.
Човек не е създаден да живее напълно сам.
Искаш да споделяш неща, да разказваш, да слушаш.
Понякога просто искаш да седиш до някого, без да говориш, и заедно да гледате в празното пространство.
В момента съм в период от живота си, в който съм малко сам.
Това е самота, която съм избрал.
Но понякога самотата ми идва прекалено много.
Понякога си мисля: „Сега ще се прибера вкъщи и искам никой да няма там. Искам да съм сам, да легна на дивана и просто да гледам в тавана.“
В такива моменти обичам самотата.
Но през повечето време не се справям особено добре с нея.
Защото мисля прекалено много.
Ако трябва да избираш — последната седмица от живота ти или последната седмица от последната ти връзка?
Последната седмица от последната ми връзка.
Изобщо не се замислих.
Трябваше малко да помисля.
Това не прозвуча много добре.
Обикновено последната седмица на една връзка е трудна седмица.
Да, въпреки това и заедно с всичко останало.
Може би затова напоследък прекалено много се занимавам със самотата.
Моята самота всъщност беше избрана, но ми се струва, че продължи малко прекалено дълго.
Затова вероятно веднага избрах момент, в който не съм бил сам.
Епизодът се казва „Сблъсък“.
Не ме интересува и няма да те питам кой е човекът.
Някой, който те е наранил в живота, който те е разстроил, ядосал или причинил болка, влиза през вратата и сяда точно до теб.
Ако имаш една минута и можеш да му кажеш нещо с днешните си чувства, какво би му казал?
Не е необходимо, за да избереш едно нещо, да се отказваш от всичко останало.
Понякога можеш да избереш няколко неща едновременно и да им дадеш еднаква стойност.
Да се чувстваш недооценен е лошо чувство.
Според мен никой няма право да кара друг човек да се чувства без стойност.
Може би това е свързано и с мен по някакъв начин.
Но всеки човек има стойност.
Когато му се даде възможност и когато наистина иска нещо, всеки човек прави всичко възможно, за да използва тази възможност.
Бих казал отново: не карай никого да се чувства без стойност.
Какви мечти имаш в живота си?
Искам да имам семейство.
Когато си представиш тази картина, как изглежда тя в ума ти?
Малко ме плаши, но е нещо, което искам.
Искам да имам семейство.
Искам да създам семейство.
Не знам дали ще бъде голямо или малко.
Но имам такава мечта.
Страх ме е и същевременно го искам.
Не искам моето дете да преживее в този живот това, което аз съм преживял.
Не искам да се чувства длъжно да удовлетворява всички.
Не искам да живее живота си, за да прави другите хора щастливи.
Епизодът се казва „Животното в мен“.
Ако трябва да сравниш начина, по който живееш и съществуваш в природата, с някое животно, кое ти идва наум?
Мога да кажа слон.
Отвън изглежда спокоен, търпелив и безобиден, но има огромно присъствие и тежест.
Можеш да го обичаш, да се качиш на него, да се снимаш с него. Има зъби, остри са, но изглежда, сякаш не прави нищо.
Докато не го ядосаш сериозно.
Докато не направиш нещо много голямо.
Той е търпелив.
Избрах този отговор, защото виждам и себе си в него.
Аз също съм много търпелив.
Опитвам се да бъда много разбиращ и да разбирам хората.
Подходът ми към живота е донякъде такъв.
Но когато този превключвател се изключи в мен, всичко приключва.
Не означава, че полудявам и разрушавам всичко.
Но връзката приключва.
Разговорът приключва.
Работата приключва.
Просто приключва.
Тогава се появява малко по-разрушителна моя страна.
Ти търпиш толкова много и даваш толкова много пространство по начина, по който го разбираш.
Да.
И когато въпреки цялото това пространство нещата не се получат, тогава всичко приключва.
„Какво повече да направя?“
„Какво повече да направя?“ Вероятно това е гласът на много от нас.
Имаш ли добри приятели от твоята професионална среда?
Има такива клишета, че в този сектор няма приятелства или че има.
Оставяме настрана обобщенията. Има ли такива хора?
Имам познати.
Нямам много близки приятели от сектора.
Това беше много категоричен отговор.
Да, категоричен беше.
Имам хора, които познавам. Хора, с които се разбирам добре. Хубави и приятни хора.
Има много прекрасни хора, с които съм работил или с които не съм работил, но съм се запознал.
Но няма човек, с когото да съм успял да изградя много дълбока връзка.
Опитвал ли си и не се е получавало, или по принцип си избягвал такива близки отношения?
И двете се е случвало.
Понякога съм опитвал и не се е получавало.
След известно време започнах и аз да ги избягвам.
Започнах да гледам на отношенията малко по-професионално.
Може би започнах да не се свързвам толкова силно с хората и да не се доближавам прекалено.
Вероятно е заради това.
Започнахме програмата с рейтинги и статистика.
Казахме ти, че „Seni Tanıyorum“ се гледа в толкова държави и достига до толкова хора.
Това наистина е впечатляващ старт.
И сериалът е много интересен.
Не мога да определя актьорството по някакъв професионален критерий, но гледам и си казвам: „Колко добре играе.“
Тези неща са конкретни и се проявяват чрез реакциите на хората.
Но има и една система.
Има механизъм.
Как се разбираш с това да бъдеш гледан в много държави, да получаваш висок рейтинг в праймтайма, а ако не го получиш, сериалът да бъде спрян?
Или с театъра — да продаваш билети, залата да се пълни.
Как се разбираш с тази система?
Не мога да кажа, че отношенията ми с нея са много добри.
Когато има успех, всички са щастливи.
Старите обиди и разочарования се забравят и всички отново стават много близки.
Това е нормално.
Но не искам да използвам думата „провал“.
Говоря конкретно за телевизионните рейтинги.
При сериалите, които се излъчват в дигитални платформи, измерването е малко по-здравословно, защото могат да видят колко хора са гледали, колко са продължили, колко са спрели и така нататък.
Но телевизионната система не е точно такава.
Има много малка извадка.
И тази извадка по никакъв начин не може да представи цялата 85-милионна държава.
Не съм достатъчно запознат, но не съм сигурен дали измерването е напълно коректно.
Затова не я харесвам много.
Не мисля, че времето, програмата и планирането на дадено нещо трябва да зависят изцяло от рейтинга.
Предварително се създава една история, определя се определен поток и той се представя на хората.
Трябва да бъде така: ако получи отзвук, добре; ако не получи, не получи.
Не мисля, че всичко трябва да бъде изцяло подчинено на това.
Има толкова много добри произведения, които не са получили отзвук и не са били достатъчно разбрани.
Понякога в същия момент има друг сериал, който се гледа много повече.
Просто не е дошъл редът на другия.
А тъй като се инвестират много пари, хората дават на един проект два-три епизода шанс и след това решават да го прекратят.
И стотици хора, които изкарват прехраната си от този проект, изведнъж остават без работа.
Разбирам всички страни.
Разбирам хората на снимачната площадка, продуцентите, телевизионните канали, рекламодателите — разбирам всички.
Но сякаш има нещо, което не работи.
Мисля, че нещо трябва да се промени.
Отношенията ми с тази система не са много добри.
И отношенията ми с авторитетите никога не са били особено добри.
Можеш ли да се предпазиш от цялата тази система, от всичко, което се случва?
Не е много възможно.
За да съществуваш в тази система, трябва да бъдеш част от нея.
Мога да се предпазя, като изобщо не участвам в нея.
Но май предпочитам да участвам.
Може би мечтата ми е някой ден да бъда част от група хора, която може да промени това.
Имам някаква фантазия, че един ден това ще се промени и че това ще стане благодарение на хора като мен.
Историята още не се е случила.
Но мога да кажа, че имам такава мечта.
Последният епизод се казва „Право на отговор“.
Ще прочета три критики, написани за теб.
Трудно ги намерихме. Не намерихме много.
Целта не е да видим какво пишат за теб, а да видим какво чувстваш, когато ги чуеш, или ако искаш да отговориш — какъв би бил отговорът ти.
Дори ако се ядосам и напусна студиото?
Излиза, че съм ужасен човек.
А ти досега си ме задържала тук.
Реших да го извадя.
Първата критика е: „Докато се очакваше да стане звезда и да пробие, той изпусна този влак, като избра грешния сериал.“
Може да е прав.
Не знам дали съм станал звезда, но понякога правим определени избори за кариерата си.
Така че всъщност може и да не е прав.
Защо да не е прав?
Защото това отново се измерва чрез рейтинги.
Хората естествено мислят и вземат решения според това.
Понякога човек може да направи грешен избор в живота си.
Може да е свързано с работата.
Може да е свързано с професионалния му път.
Така че може да е прав, а може и да не е.
Не съм сигурен.
Следващата:
„Брат, много си красив. Добър актьор си. Талантлив си, перфектен си и така нататък, но не се сърди, само със средностатистически отговори не стават тези неща. Като правиш така, накрая ставаш много скучен.“
Да поканим приятеля тук.
Искаш ли да дойдеш?
Както казах, не мисля, че имам задължението да не бъда скучен.
Аз не намирам себе си за скучен.
Един ден да изпием по едно кафе с този приятел.
Този човек създава усещането, че един ден ще избухне и ще изсипе всичко, което е държал в себе си досега — от продуцентите и актьорите до целия сектор.
Чакам този ден.
И аз самият понякога си давам такова усещане.
Надявам се такова нещо да не се случи.
Надявам се да не се случи.
Каква е мечтата ти?
Питам те за теб самия и за живота ти оттук нататък.
Аз съм малко работохолик.
Винаги съм искал да съществувам чрез работата си.
Искам да си върша работата добре.
Много хора са такива.
Имам професионални мечти.
Готов съм за всичко, до което професията ми може да ме отведе — независимо в коя държава, кой град или какъв проект.
Не си представям конкретно такива неща.
Но много силно искам да създам семейство.
Искам да имам семейство.
Професионално мечтая да бъда част от нещо глобално.
Всъщност в момента малко по малко преживяваме точно такова нещо и съм много благодарен за това.
Но бих искал да получа предложение от чужбина, да го приема и да участвам в такъв проект.
Да мога да се реализирам и да изпъкна в него.
От тези земи вече са излезли много талантливи хора.
Мечтая да бъда един от представителите им.
Нека всичко се случи според желанията ти.
Нека бъде така, както го искаш.
Аз много се насладих на разговора ни.
Благодаря ти, че дойде.
Аз благодаря, че ме поканихте.
И аз много се насладих на разговора.
Благодаря ви много.
В края на всяка програма говорим за децата, които се нуждаят от подкрепа и помощ за своето здраве.
Днес...Продължавам настоятелно да говоря за това, защото знам и съм виждал колко много помага приносът на зрителите към такива кампании.
Искам да ви разкажа за Мухамед Серхат Саваш. Профилът му в Instagram в момента е изписан и на екрана — DMD Muhammed Serhat Umutoğlu.
Дори когато не можем да помогнем с бюджет или финансова подкрепа, семействата наистина приемат много добре, когато хората ги потърсят, когато чуят думи на подкрепа, пожелания и молитви, докато се борят с такъв труден процес. Имайте го предвид.
Ако има нещо, което можем да направим, нека го направим.
Отново благодаря за Мухамед Серхат.
— Аз благодаря.
Препоръчани теми