Как да се променя!

Според мен, има различни очаквания, в зависимост от това дали говорим за чисто приятелство, или романтична връзка. Съответно "наивността" може да има някои сходни неща, но има и различни.
Мотивите са леко различни. Съответно има различни форми на "слепота" и неправилна нагласа.

Ако има чувство на страх, липса, крайна нужда, това кара да започнеш да се настройваш "всеки" да ти е приятел и близък. Като бездомно кутре.

Например, ако говорим за чисто приятелство и често те предават, може би си имала някакви липси в семейството и непрекъснато искаш да се доказваш на "новите" "непознати", да се държиш сервилно, от ниско.

Ако пък говорим за романтично приятелство, може би имаш крайна нужда от сериозна връзка и изпитваш някаква липса, слабост, страх от това.

Въпросът е, че такова поведение не предизвиква уважение, а обратното. Хората не започват да те ценят, а обратното. Разбира се, ако са емпатични, мислещи хора няма да ти се качат на главата, а дори ще се опитат да те "сепнат" от това състояние. Но има и други, които просто ще те поизползват, а след това ще те зарежат.

Такова поведение по принцип би могло да се опише като пасивно манипулативно.
Защото реално не действаш от самото си ядро, това, което ти смяташ за редно, правилно, полезно за теб, а действаш с цел манипулация, да накараш останалите да те харесват.
Ами хората, които са центрирани в себе си не намират това за приятно и изобщо приемливо спрямо тях.
Т.е., още по начало ти филтрираш нормалните и около теб се събират все използвачи и с нездравословна психика хора.
Основното е при всяко действие да се питаш, това за себе си ли го правя, или за да се харесам на другите. Правя ли компромис със себе си, времето си, ресурсите си, достойнството си и защо.

Без, разбира се, да съм убедена в правотата си, ми хрумва следното - ти не се харесваш и не се уважаваш достатъчно. Гласуването на доверие към всеки и старанието да изглеждаш добричка са израз на отчаяната ти нужда от външно одобрение, като огледало, в което да се видиш.
Макар да казваш, че разбираш как не може всички да те харесват, всъщност се опитваш да постигнеш точно това, защото зависиш от чуждото одобрение.
И хората около теб го усещат. Интелигентните те заобикалят, защото не искат да те наранят или не желаят да им обесиш на врата цялата отговорност за щастието и самочувствието си.
В една връзка с нормален човек ти ще се размиеш до степен обезличаване, ще бъдеш изоставена, логично е и пак няма да намериш причината у себе си.
Привличаш използвачи и хора с подобни на твоите дефицити. Аурата ти мирише на лесна плячка.
Не се опитвам да те обидя, напротив. Разказвам ти моята собствена история, защото се припознах в твоите думи, само че аз тогава бях на 15. Мен после бая ме шиба животът, за щастие, понеже извадих неподозирани сили в режим оцеляване и се отърсих от повечето досадни и вредни комплекси.

В повечето случаи хората, които определят себе си като "прекалено добри", "наивни", "чувствителни", "всеотдайни" и прочие, са прилепчиви, обсебващи, и не умеят да поставят и зачитат граници. Авторката не е дала конкретни примери, но чак пък "предадена", "наранена", силни думи за сигурно злободневни ситуации. Като чета такива теми, никога не се сещам за наистина добри хора, а винаги за такива, които правят от мухата слон. На 35 години, хората имат обикновено богат и динамичен живот - и професионален, и личен. Ако някой очаква от другите винаги да са на разположение и да откликват веднага на всичките му нужди - няма как. То дори с децата и родителите си човек прави схеми и подрежда приоритети, какво остава за приятелите. Но разбира се пиша на база общите приказки в първия пост, и асоциациите, които ми навяват.

Loveme, какво имаш предвид - какво точно ти се случва, че така те нараняват?

Иначе, аз лично смятам за много хубава нагласа да си добронамерен. Какво значи за теб добронамереността - за какво гласуваш доверие, на кого?
Не те разбрах и затова не мога да дам съвет.

Казваш, че не можеш да отстояваш себе си (ако правилно съм разбрала). Извинявай, ако е прекалено личен въпросът, но да не би да си потискана в семейството си като малка?

Някои са добри - други не са! Какъвто си си бил - с такива се събираш и т.н. Станете джедай!

Трябва да наблегнеш на хора, които са до теб. - семейство, по-близки приятели,евентуално колеги. Когато помагаш винаги си задавай въпроса от какво се лишаваш и тогава помагай и допускай хора до себе си. Звучи егоистично, но в крайна сметка само ти страдаш накрая, докато другите са се възползвали и си гледат кефа.

Танграта е описал много добре хората тип "аз съм много добър, що така не го виждат другите и не се държат подобаващо".
Авторке, като цяло всеки човек трябва да приеме, че не е съвършен, не е светец и другите също не са. Когато приемеш себе си реалистично и знаеш на какво си способна, тогава ще започнеш да гледаш и на другите без розовите очила и ще знаеш, че хората са способни на всичко, включително на лицемерие, на лъжи, на престорена добронамереност.
Твърдиш, че също има хора, които не харесваш, но страниш от тях. Ами приеми, че и теб не всички те харесват. "Защо, когато аз чувствам някой човек близък си мисля, че и той ме чувства така? А това не е така... " - защото не приемаш, че не е длъжен. Може би смяташ, че щом си харесала някой човек като приятел/ любовник, той задължително трябва да те харесва също. Но ако е взаимно много си личи. Според мен ти виждаш взаимност там, където няма. Трябва да търсиш истински знаци на двустранност. Истинско желание, жестове от другата страна. Никой не е длъжен да те харесва, затова приемаш, че отсрещният е човешко същество, тръгваш с възпитание и добро отношение, но и с идеята, че може за него ти да си еквивалент на тези, които ти самата не харесваш. И вече действаш спрямо истински действия, а не защото си си навила на пръста, че да те харесват е даденост.

Избягвам подобни хора, защото обикновено само привидно са добри и добронамерени. Много често са маскирани енергийни вампири и използвачи. Също така са първите, които ти забиват нож, ей тъй, за удоволствие.

Етикети, етикети…и пак, и пак…
Ми, не всеки умее и иска да (ви) забавлява, да не е пък шут. Имам широк социален кръг, имам приятелки, “негативно” заредени, имам и “позитивно”. Не искам да се отрека от първите, скъпи са ми. Не искам да се крия от хората, щото ме товарели. Отрязах една - две от най-позитивните си дружки обаче. Тоест - сложих граници, различни за всяка.

Здравейте на всички, благодаря за отговорите първо.. Дори ги прочетох по два пъти, може би пак ще ги прочета.  Ще отговоря на няколко въпроса които ми за дадохте. Да започна първо с това, че снощи ме бяха налегнали някакви тъжни мисли и за това и реших да пусна пост, за да видя дали някой би ми дал съвет или критика...  Постът ми не се отнася за някакви любовни терзания, нито че вярвам безрезервно на всеки човек, който срещна. Или че съм страшно добра едва ли не... А за това, че не знам защо но винаги в човека срещу мен, било близък, познат или непознат винаги вярвам че е добър. В смисъл, че това, което казва го приемам за чиста истина. Въпреки, че съм наясно, че може и да не е така. Проблемът ми е в това, че във отношенията ми с близките аз почти не мога да си отстоявам границите. Ясно ми е, че това е заради семейството в което съм живяла. Заради майка ми и баща ми, които не са вече между нас. Това е и отговорът ми на един от въпросите, да била съм подтискана, чувствала съм се необичана, родителите ми не се разбира ха, бяха разделени, била съм свидетел на сцени неподходящи за деца(побой на майка ми от баща ми), гледали са ме баба ми и дядо ми, давала съм отчед на всички, съобразявала съм се със всички, има много още какво да напиша но ще стане прекалено дълго а и няма смисъл.
 Та много съм си странна на самата себе си. Имам хубаво семейство, което много обичам, но понякога се чудя защо съм такава? Примерно не мога ли да бъда малко повече егоист или, да да не остъпвам толкова много, за да има мир. Защо ако не отстъпя и ако има малко егоизъм в мен няма ли да ми е по добре. Другото което ме питаха, какво ми се е случило за да пиша...провокира ме случка с моя близка приятелка, не беше споделила с мен нещо и се подразних, защото аз винаги споделям. Има и доста още примери, но ще се въздържа да пиша. Но! Но днес като премислих, това си е в моята глава, никой не е длъжен да ми споделя...аз съм се почувствала  така, преосмислих нещата и продължавам напред. Благодаря ви за всичко написано, има доста верни неща, хубаво е човек да се погледне отстрани. Стана роман...

Хубаво е, че си намерила отговори.
Относно споделянето - приятелката ти е решила така, може да не е искала да те занимава или не е било нужно да ти казва. Не е длъжна всичко да споделя. За мен всички са добри, но в зависимост от начина на живот и навлизането в обществото всеки намира как да се приспособи.

Въпросната случка не ми се коментира, защото ще стане роман, то не е само от вчера, но не мисля, че има смисъл да пиша. Реших да не коментирам защото е дълго и не искам да занимавам никой. Просто ми се искаше, някой наготово да ми даде съвет как да не бъда такава каквато съм. Да разбера себе си, аз знам, че никой с нищо не ми е длъжен, че не ме харесват, както аз не харесвам, че не ми споделят както го правя и аз. Търся отговори за себе си, не намирам вина в никой.
Не знам дали ме разбрахте.

Има нещо такова, че понякога хора, които помагат на другите всъщност имат най-голяма нужда от помощ. Може би това, което ти дава семейство ти не е достатъчно и несъзнателно търсиш нещо от другите като си толерантна и помагаш. Но само предполагам, ти сама каза, че намираш отговори,  успех!

С годините ще свикнеш и няма да се изненадваш от постъпките на близки за теб хора. Но, не е приятно, по-добре си остани с вярата в хората, но с едно на ум.
Не си пожелавай да станеш егоист.