Литературен клуб - ІІ

Вчера прочетох "Сломената жена" на Симон дьо Бовоар.
Нямам дар словото на Ив, Тони и някои от вас, та ми е трудно да изразя впечатленията си.
И все пак...
Това е книга дневник. Книга за изневярата. Чувства се.
Много истинска, без излишни изразни франтифлюшки.
Накрая горчи. И ти се иска никога да не се случва да бъдеш на мястото на Моник.

Не знам и дали бих я препоръчала. Разклаща равновесието.

Любопитно ми е да разбера нещо повече за авторката.
Никак не ми се вярва историята в книгата да не е преживяна лично.

Подредени чакат Уелбек, Никол Краус и М. Фучеджиева.
В какъв порядък - ще видим.

Симон дьо Бовоар /1908-1986/ е една от най-значимите френски писателки и интелектуалки от първата половина на миналия век.
Най-известното й произведение в 2 тома се нарича "Вторият пол" /1949г./ и е едно мащабно изследване на културно-историческите фактори определили подчинената роля на жените в обществото. В книгата Бовоар прави интересни културологични, социологически, политологични и психологически анализи и характеристики.
Заради "Вторият пол" Бовоар е смятана а "майката"  /не бащата, естествено/ на модерния феминизъм.
Пише есета, новели, биографии.
Цитат от wikipedia:
"Основен проблем пред Бовоар е невероятната ефикасност на мъжката власт над жените, при положение, че доминацията е обикновено крехко и временно явление. За да отговори на този въпрос Бовоар използва и разширява Хегеловите разсъждения за връзката между господар и роб. Тя смята, че в центъра на Хегеловите разсъждения е дълбокото прозрение, че в самото съзнание има фундаментална враждебност към всяко друго съзнание; субектът може да бъде поставен, само ако е противопоставен – той се определя като значим, противопоставяйки се на незначимия, на обекта. За да стане субект всеки се нуждае от признание, а то може да бъде получено единствено чрез доминация над Другия, чрез превръщането му в обект. Така в публичната сфера мъжете се стремят да станат субекти чрез борба и тези битки водят до несигурни господари и неохотни роби. Но жените, способни да разпознават мъжете субекти, вместо да се борят да станат субекти, опитвайки се на свой ред да превърнат мъжете в обекти, позволяват да бъдат доминирани и дори помагат за собственото си подчинение. Притежавайки ги, мъжете се сдобиват с Друг, който ги подкрепя, а не ги заплашва, и срещу когото няма нужда да се борят. Така те получават статута на субекти за сметка на жената, която няма Друг и не може да избяга от позицията си на обект на мъжа.

В по-голямата част от Вторият пол Бовоар се занимава със скицирането на културните образи на мъжествеността и женствеността, в чиято светлина мъжете и жените се възприемат. Тя разглежда многообразните социални действия, които имат за цел да държат жените в подчинено положение и да не им позволяват да търсят собствено превъзходство. Именно чрез тях човек, който не се ражда жена, се превръща в жена - може би най-прочутото твърдение на Бовоар."

"Вторият пол" е наистина интересно четиво и фундаментален труд, маркира абсолютно всички европейски и американски феминистични движения, дори и най-противопоставените.
Това което съм запомнила от книгата са обстойните "разходки" в различни епохи и култури. Макар, че е голяма по обем книгата е написана в есеистична форма.
Помня момента, в който Бовоар коментира "Дневниците" на съпругата на Толстой, как намира време да преписва всяка една страница от романите му /хич не са от кратките /, да се грижи за 19 деца и да пише своите "Дневници", които от съвременна гл.т. са творчество, доста по-ценно от доста романи.

В другия постинг по-пикантната част - Бовоар и Сартър, че тук стана длъжко.

За да не редактирам повече горния постинг, тук искам само да уточня, че въпросното произведение на Бовоар е начало само на сериозните теоретични изследвания върху феминизма. Но не и негово фактическо начало. Европейският феминизъм в литературата се ражда с творчеството на Вирджиния Улф в Англия през 20-те год., следват серия от немски писателки.

Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартър

Срещат се като студенти, и двамата учат философия. Остават любовници през целия си живот, до смъртта на Сартър, без да сключват брак. И без да имат общо жилище. Запазват личната си свобода, включително интимна- "гостували" са си  за по една нощ, седмица, месец, по-дълги или кратки периоди, но никога с чувството, че домът, животът, личното пространство или мислите на другия могат да бъдат напълно споделени.
Използват без задръжки опита от съвмесния си живот в литературните си творби.
Друг техен колега в Университета и приятел е "бащата" на структурализма Клод Леви Строс.
Поддържат близки отношения и с Албер Камю, преди двамата със Сартър да се изпокарат заради "левите" му убеджения.

През 1943г. Бовоар пише романа "Поканената" и още един на който не помня името. В тях, проблематизира детството и юношеството си, както и отказът от културната традициа на богатото буржоазно семейство, в което е отраснала, разказва за търсенията си през студентските си години на нов, друг път за светоусещане и утвърждаване на личността.

В романа "Мандарините" описва сложните отношения между Камю и Сартър, литературната им работа, приятелството им, както и неговия разпад.
От френското название на романа става ясно, че визира китайските мандарини- символ на богатство, финес и съвършенство. Затова по-късно заглавието на романа става повод за честа игра на думи - напр. "екзистенциализмът и неговите мандарини"

В "Церемония на сбогуването" - описва съвместния си живот със Сартър, както и неговите последни години, през които се грижи за него. Не спестява детайло описание на чисто физическата му деградация и упадък, поради което търпи критики от оскърбените му почитатели.

Най-четеният й роман е именно този, който те е впечатлил "Сломена жена". Който за мой срам, не съм чела и затова оставям думата на анотацията на "Колибри" :
Романът "Сломената жена" (1967), блестяща илюстрация на екзистенциалистката теза за жената, изпаднала в криза, и до днес си остава най-четеното й произведение именно защото в изповеден тон осветява съкровени кътчета на женската душа.

В него Симон дьо Бовоар проследява съдбата на една привидно щастливо омъжена жена, направила от съпруга си кумир и единствен смисъл на съществуването си.

Когато разкрива изневярата му, светът рухва за Моник.

Романът е равносметка на краха на илюзиите и на идеала за семейно щастие в изпълненото с предразсъдъци буржоазно обкръжение.

Любопитка: През 1943г. в кафене Флор на Сен Жермен са се събрали Сартър и компания, на масата им присъства американски издател, който е събрал том есета, за да представи различни литературни и идеологически тенденции. Та въпросния американец пита Бовоар, дали е екзистенциалистка, а тя познавайки добре екзистенциалната философия не намира за възможно да се нарече така. Но на американеца му трябва име, което да продава и така....

elsi, след това, което написа, истински се запалих да прочета авторката   .
Явно сега на пазара има само Сломената жена и ще е малко по-трудно да се намери Вторият пол (а точно тази книга ми влезе в главата).

Чудесно представяне, elsi!  Ето, заради такъв пост ще се престраша и аз да пиша, а не да се чувставам постоянно некомфортно.
Симон дьо Бовоар не е съвсем "майката на модерния феминизъм", защото по това време е имало доста течения в Европа, но „знаменита”  и „вдъхновителка”, както я определя Юлия Кръстева  (българка структуралист, семиотик, но живее във Франция; наскоро, мин. год. издаде роман „Убийство  във Византия”, който аз не харесах, но "Черно слънце. Депресия и меланхолия"е сред любимите ми нейни книги, на бълг. за мое съжаление, няма нейни книги за театър или теоретичните й  семиотични текстове). Но пък и би могла да се счита, заради първият манифест на феминизма, написан от нея, нали? Не беше от руска поетеса?
Срещата през 1943 г. в прочутото Сартърово кафене (където пише "Битие и нищо"! ) на булевард "Сен Жермен дьо Пре" - кварталът на творци е запомнена, но терминът "екзистенциализъм" е измислен от пресата, доколкото помня; а за връзката им повече в Пол Джонсън „Инетелктуалците” в главата за Сартър. Така, че вмъкната от теб "любопитка"  е изключително важна. А по отношение на любопитки, ще кажа, че и Астрид Линдгрен в "Кати в Париж" пише за този не по-малко прочут от Монпарнас живописен френски квартал  - "Сен Жермен". Може да почетете на децата си от книжката. Само напомням.
А жената на Толстой е писала големи глупости за него според  мен в дневниците си, но тя е била и без това проклета, а той с труден характер по отношение на нея.
Клод Леви Строс е представител на структуралната антропология, защото за стуктурализма е трудно да се сложи "баща" - т.к. корените му идват от руски формализъм (Р. Якобсон), пражката лингвистична школа , а структурализма в антропологията води началото си от Строс и разбира се от лингвистиката... Но може да мине за пръв във френският струтурализъм, да. Това не е забележка, а прецизирам.

Професионална деформация. 

Не съм чела нищо на Симон дьо Бовоар. Аз обаче предпочитам социалният феминиизъм в текстовете на Хана Арент (философ - ка в любовна връзка с М. Хайдегер).
Verdad, харесвам начинът по-който пишеш!

 И много ти се радвам и на теб, elsi !

Опасявам се, че мога да пиша само нахвърляно. Не ми се сърдете, само така мога. Искам да споделя:
Към Daffodil- "Страх от петдесетте" на Е. Джонг не харесах. Не че няма своето очарование, но пък и по никакъв начин не напомня за "Страх от летене". А това последното, наистина е пир за душата и сетивата
Като започнах да говоря за крайно различни книги от един автор...,
да посоча още двама автори:
Отново Р. Гари- "Обещанието на зората". Книга за ключовата роля на възпитанието за формирането на личността. Въпреки че Гари за никоя своя книга не признава че е автобиографична, тази май е точно такава... Трябва да споделя, че бях ужасно предубедена, мислех че става в-с за някакви едипови комплекси, понеже майката има ключова роля... За тази книга споменах преди време, но, опасявам се, в момента не може да се намери; затова си спестих и двете изречения, които трябваше да кажа. Гари във всяка книга е толкова различен, неслучайно самите критици навремето са имали проблем да разберат кой се крие зад псевдонима Е. Ажар.
Още една книга, която трудно ще намерите- "Наталия" на А. Гомес Руфо. Героят е един чешит, който от всяка ситуация прави абсурд. Уникална книга, написана с великолепно чувсто за хумор и вещина. "Наталия" няма нищо общо с "Душата на рибите"- последната е претенциозна скука и меланхолия.
За Т. Пратчет- ако някой сега иска да го започне- горещо препоръчвам "Автентичната котка". Четивна, свежа, с блястящо чувство за хумор. На Пратчет съм прочела 7-8 книги, ей така, от инат- но историите от света на диска не ме грабнаха. Има страхотни попадения, наистина, обаче те ми изглеждат като изтънчена подправка сложена в блудкаво ястие. А да прочетеш 300 стр., за да намериш 10 добри... вече нямам този хъс.
И да споделя за "Невинният" на Гришам. Съжалявам, че я взех; стигнах докъм 100 стр. и престанах да я чета. Потискаща. Не само защото е по истински случай, а и защото в центъра на действието е една личност с психични отклонения,... аз може би съм прекалено чувствителна, не знам.
Сега ще си препрочитам "Дванайсетте стола". После ще си взема поредния Удхаус. Експериментите за месеца съм си ги изчерпала.
Лек ден!

"Артър и Джордж"
Джулиан Барнс



Признавам абсолютно честно, че книгата не успя да ме впечатли и не оправда очакванията, с които подходих към нея.
А имах определени очаквания заради например ето такива откъси от публикации за стила на Джулиан Барнс и новата му книга:

„Джулиан Барнс отдавна е признат за един от най-забележителните британски писатели. Запознатите с неговото творчество ще се насладят на оригиналността, остроумието и мъдростта на новата му книга за човешкото във всеки от нас, но в същото време “Артър и Джордж” несъмнено ще спечели на автора и хиляди нови почитатели.”

Водещи в книгата са образите  на сър Артър Конан Дойл и Джордж Ейдълджи. Първият няма нужда от представяне. Джордж пък е провинциален адвокат с индийски произход, израснал в семейството на викарий. Съдбите на двамата се пресичат заради несправедливо обвинение в извършване на престъпление. Обвиненият е Джордж, а писателят е този, който взема присърце идеята да докаже на всички невиносттта му.
Правя паралел между тази книга и „Невинният” на Джордж Гришам, макар и в същността си книгите да са абсолютно различни. И в двата случая обаче сме изправени пред действителни случаи на  несправедливо обвинение в извършването на престъпление, и в двете книги в основата на несправедливостта са предразсъдъците и предубежденията на разследващите.
Образът на Джордж за мен бе много по-интересен от този на сър Артър Конан Дойл. Дерзанията на последния на моменти бяха откровено досадни – особено тези, свързани с романтичните му увлечения/по време на брака си той се влюбва в жена и изживява криза, разкъсван между морала и чувствата си/. Имаше и други моменти, които изглеждаха като кръпки в повествованието – излишни и не място.
Това, което ми хареса все пак в книгата, е, че си изградих по-пълна представа за личността на Артър Конан Дойл, която личност познавах досега единствено опосредствано - чрез неговите книги. А той несъмнено е бил много интересна личност. В тази връзка може да прозвучи грубо, но си мисля, че Джулиан Барнс би могъл да се справи много по-добре с изграждането на образа му и с представянето на житейския му път.

Ив, корекциите ти са напълно прецизни и коректни  Опитвах се да не звучи като лекция, та отдалеч да личи професионално изкрейзване  . Не се чувствай неконфортно тук. Не си сама  Сигурна съм, че много хора четат без да пишат, поради липса на време или защото са затрупани със специализирана л-ра и работа и от тях не им оставя "празно" място за едно "нормална" книжка.
Аз, напр. като чета колко много четат момичетата тук и направо направо се депресирам 
Просто няма какво да споделя...
А за Ю. Кръстева и манифеста  , има еднин популярен манифест на анархофеминизма на руски, но не знам кой е автор, а за публикация с такова име на Кръстева не се сещам.

Подозирах, че ще се разберем с теб, elsi!
Написала съм го слято явно, но не манифест на Ю. Кръстева (тя няма такъв), а имах предвид, че 1-ят манифест на модерният феминизъм е на дьо Бовоар, с което е предтеча на движението. Не оспорвам това твое твърдение, че "Бовоар е смятана за "майката" на модерния феминизъм." ( elsi ) Разколебах се за момент, защото си спомних и за руски представителки в литературата през 20 те год., но остави. Литературен феминизъм е имало и в 17-18 в. в САЩ, но не е важно.
 
За Тони. Понеже не съм забравила за въпросът ти.
„Тайната история” на Дона Тарт – живота на колежани, сноби някакви, изучаващи древногръцки език, потопени във философията на езика –  разглеждат красотата (естетическа категория) като ужас (и други интересни за мен мисли в/у Платон и Аристотел). После  книгата става трилър, но заради това философско илизане/влизане в Дионисиевото (1), бесовското, екстаза...

1.по-ясно за това още в текста на Ницше "Раждането на трагедията от духа на музиката"- за Аполоновото и Дионисиевото начало -въпреки, че авторката не е споменала изобщо; също и в текстове на Вячеслав Иванов за античното дионисийство).
Мисля, че без текстове по философия и естетика, не би била толкова ясна осн. идея.

И моето е такова.

Така си е, "Страх от петдесетте" е автобиографична книга. На мен пък не ми хареса и "Вeнеция, serenissima". Не че е лоша, но ми липсва оная пълнокръвна Айсидора 

Ох, на мен ми беше много тъжна "Наталия"  Познатите ми, които са я чели, са се скъсвали да се хилят, а на мен такава... безнадеждност ми лъхаше от нея... но повредата явно си е в моя телевизор 

Набързо да споделя, че Супата на Кафка беше доста приятна.
Много сполучливи "пародии" ли да ги нарека, не знам, харесаха ми повечето, изключение бяха тези на Омир и Чосър (и двете ми се сториха насилени, може би заради стихотворната форма).

Обратно на теб,от супата очаквах повече....Както писах и по-горе,забавлявах се само с разказа а ла Ъ.Уелш и още 2-3...Смукал си е от пръстите в повечето моменти...Намерил се е на екстра пари и си е позволил удоволствието да издаде това,младият фотограф.Във форума има поне 5-6 пишещи,които ще се справят далеч по-добре,мисля аз.
   

От излизането си в 1980г тази книга е с неоформена жанрова принадлежност (би трябвало да напомня роман ) - авторът е все така една любопитна литературна загадка .Комичното в това съчинение е тясно взаимнообусловено с трагизма на едно календарно точно определено време .,действителното на места се покрива с ирационалното .Неукротимата фантазия съжителства с една болезнена ирония ,фарсът е само маска на една убийствена реалност.
 
Шантава работа  .Но аз си падам по такива книги сега се сетих за една книжка с разкази - Лъвска кожа .

"Наталия" я възприемам като някакъв наръчник по самоирония, аз самата доста често се набутвам в абсурдни ситуации. Но не се самосъжалявам, дори се обичам, та... свежа ми е
Но като стана въпрос за повреда в телевизорите- аз със сигурност имам такава. Не можах да прочета напр. "Мизъри" на С. Кинг /но никак не ме е срам/, "Невинният" също не можах да преборя... Изобщо, фабула, съградена около психиатрична диагноза, ми се струва безкрайно зловещо. Може би трябва да отскоча до клуба на почитатеклите на Кинг, за да разбера има ли смисъл да поправям телевизора.

Момичета, дали новелата Painted Veil  на Съмърсет Моам е преведена и издавана някога на български?
Бих искала да я прочета.
Благодаря ви!