Здравейте,
Може би малко тъпо озаглавих темата, но ето за какво иде реч. (Предварително се извинявам ако има такава тема, но не намерих от гледна точка на децата).
Въпросът ми е предимно към разведените мами, но бих приела съвети от всички. Ще дам малко предистория.
Нашите са разведени от близо 30 години. Аз физически много приличам на баща ми, а брат ми на майка ми. Аз съм също по-оптимистична, по си споделям плановете и мечтите, брат ми е по-сдържан и повече действа отколкото да говори. С него сме много близки, още от деца.
Нон-стоп, буквално и до този ден, майка ми ми повтаря аз колко много ѝ напомням за баща ми, не само "визуално", но и явно как се изразявам или видиш ли, че имам мечти и ги споделям. Откакто са разведени, все ми се повтаря колко лош съпруг бил баща ми, как лъжел майка ми, как не можел да си намери читава работа (тя, а не той е издържала семейство), как той само говорел празни приказки, и тн. И как много ѝ напомням за него. В моя живот, първата тежка загуба беше точно като се разведоха и се разбиха представите за семейството (бях на 9).
По-късно, тя започна да излиза с друг, с който всички заминахме за чужбина у който ни изостави (искаше само нея, не и децата ѝ). Прекарах годините, които уж трябваше да са ми най-хубавите, по найгадния начин. Простих ѝ това, че ме откъсна от средата ми тук (имах много приятели, приятел, стипендия, много много висок успех, мечта да стана онколог, куче, което много обичах, баба и дядо и всичко ми беше отнето заради Гъзъ). Тя почти не говори зле за Гъзъ, само на моменти споменава нещо, но за баща ми продължава все едно са били женени до вчера. За мен беше много трудно когато заминахме, защото първо новото семейство не се получи и майка ми въпреки това избра Гъзъ пред децата си, защото също трябваше да взема бърз заем за да не съм на улицата, бях сама, на океан разстояние от родината, без да говоря езика (френската провинция на Канада), успехът ми падна на 5 и съответно мечтата за медицината се изпари (с 5 в Канада няма как), отделно се бях заробила с този 30К заем, работих някакви студентски гадни неща, горих и си рязах ръката за да се "накажа", че не успях да си взема кучето и никога повече не го видях (Гъзъ не даваше пари за нас, и не искаше да плати билет за кучето, а пред мен версията беше, че щяло да умре по пътя и азнаивно бях повярвала). Дядо ми умря, от рак, и аз нямах пари за билет да си дойда. Другите баба и дядо и те си отидоха, и много малко успях да ги видя. С приятеля се разделихме, но поне приятелите още си ги имам. И много други неща, които на никой не пожелавам да се случват. Както и да е, минаха много години, брат ми се върна в България, а аз се ожених и създадох семейство в Канада. Майка много ми помага за детето и като цяло имаме добри отношения. Аз съм ѝ простила, но не съм забравила. Много, много тежко и трудно ми е било и въпреки това, не я обвинявам, и на нея ѝ е било трудно. Аз завърших, изплатих си заема, сега си гледам детето, с мъжа ми имаме стабилна хубава връзка, за което съм много благодарна предвид колко кофти живот имах. Но, откъде идва проблемът и защо се реших да си излея всичко и да поискам съвет: ние сме в България сега и всички много се кефим. Малката играе, излиза, социализира се, за нея е много добре. Аз също съм много щастлива, мъжът и той, и работи оттук дистанционно. Понеже не е български гражданин, ще трябва той да се върне в Канада скоро и решихме аз и малката да останем лятото и да се приберем септември. Баба ми, единствената жива останала, е много добра и много се радва, ние сме при нея. Обаче майка ми започна с едно вменяване на вина по Скайп (към мен) и едни драми, как нямало да я има (жива) ако останем, как все е сама, никой не я разбира, да си се връщаме, че ѝ липсваме, тн. Аз много пъти съм обяснявала, че искам да се върнем в България, даже мъжът ми иска да си вади и той гражданство и да може да остава повече. Но, видиш ли, трябвало да се върна да не седи майка ми сама. И аз се чудя, аз ли съм толкова зла, че искам и аз да имам малко право на щастие, всички ли разведени жени заклето мразят бившите си мъже и постоянно напомнят на децата си това, трябва ли децата (аз съм на 37) да си захвърлят живота за да изпълняват ролята на липсващия мъж, не знам. Много ми е мъчно и хем не искам да нараня майка ми като ѝ кажа, че трябва вече да спре с това какъв бил и не бил баща ми и да гледа тя в какво се превръща, и хем не искам пак да си срина психиката и дъщеря ми да расте с психически травмирана майка. При нея проблемите идват от това, че и брака ѝ с баща ми и после връзката ѝ с Гъзъ се провалиха и че трябва всичко сама да прави (има много работи по една къща) и че е все сама. Аз, от моя страна, разбирам че е било много трудно да отгледа две деца сама, но мисля че 30 години е достатъчно време да обърнеш страницата и да погледнеш напред, само в миналото не може да се живее.
Извинявам се, че стана толкова дълго. Ако все пак някой го е прочел, вие, ако бяхте на мое място, какво бихте направили? Аз дори не искам да говоря с нея сега, просто много ме боли и не искам пак травма, предостатъчно имах вече. Според мен да заплашваш детето ти едва ли не със самоубийство е не просто незряло, но и чиста проба манипулиране.
Благодаря ви предварително за съветите, може аз да не виждам нещо в картината.
Може би малко тъпо озаглавих темата, но ето за какво иде реч. (Предварително се извинявам ако има такава тема, но не намерих от гледна точка на децата).
Въпросът ми е предимно към разведените мами, но бих приела съвети от всички. Ще дам малко предистория.
Нашите са разведени от близо 30 години. Аз физически много приличам на баща ми, а брат ми на майка ми. Аз съм също по-оптимистична, по си споделям плановете и мечтите, брат ми е по-сдържан и повече действа отколкото да говори. С него сме много близки, още от деца.
Нон-стоп, буквално и до този ден, майка ми ми повтаря аз колко много ѝ напомням за баща ми, не само "визуално", но и явно как се изразявам или видиш ли, че имам мечти и ги споделям. Откакто са разведени, все ми се повтаря колко лош съпруг бил баща ми, как лъжел майка ми, как не можел да си намери читава работа (тя, а не той е издържала семейство), как той само говорел празни приказки, и тн. И как много ѝ напомням за него. В моя живот, първата тежка загуба беше точно като се разведоха и се разбиха представите за семейството (бях на 9).
По-късно, тя започна да излиза с друг, с който всички заминахме за чужбина у който ни изостави (искаше само нея, не и децата ѝ). Прекарах годините, които уж трябваше да са ми най-хубавите, по найгадния начин. Простих ѝ това, че ме откъсна от средата ми тук (имах много приятели, приятел, стипендия, много много висок успех, мечта да стана онколог, куче, което много обичах, баба и дядо и всичко ми беше отнето заради Гъзъ). Тя почти не говори зле за Гъзъ, само на моменти споменава нещо, но за баща ми продължава все едно са били женени до вчера. За мен беше много трудно когато заминахме, защото първо новото семейство не се получи и майка ми въпреки това избра Гъзъ пред децата си, защото също трябваше да взема бърз заем за да не съм на улицата, бях сама, на океан разстояние от родината, без да говоря езика (френската провинция на Канада), успехът ми падна на 5 и съответно мечтата за медицината се изпари (с 5 в Канада няма как), отделно се бях заробила с този 30К заем, работих някакви студентски гадни неща, горих и си рязах ръката за да се "накажа", че не успях да си взема кучето и никога повече не го видях (Гъзъ не даваше пари за нас, и не искаше да плати билет за кучето, а пред мен версията беше, че щяло да умре по пътя и азнаивно бях повярвала). Дядо ми умря, от рак, и аз нямах пари за билет да си дойда. Другите баба и дядо и те си отидоха, и много малко успях да ги видя. С приятеля се разделихме, но поне приятелите още си ги имам. И много други неща, които на никой не пожелавам да се случват. Както и да е, минаха много години, брат ми се върна в България, а аз се ожених и създадох семейство в Канада. Майка много ми помага за детето и като цяло имаме добри отношения. Аз съм ѝ простила, но не съм забравила. Много, много тежко и трудно ми е било и въпреки това, не я обвинявам, и на нея ѝ е било трудно. Аз завърших, изплатих си заема, сега си гледам детето, с мъжа ми имаме стабилна хубава връзка, за което съм много благодарна предвид колко кофти живот имах. Но, откъде идва проблемът и защо се реших да си излея всичко и да поискам съвет: ние сме в България сега и всички много се кефим. Малката играе, излиза, социализира се, за нея е много добре. Аз също съм много щастлива, мъжът и той, и работи оттук дистанционно. Понеже не е български гражданин, ще трябва той да се върне в Канада скоро и решихме аз и малката да останем лятото и да се приберем септември. Баба ми, единствената жива останала, е много добра и много се радва, ние сме при нея. Обаче майка ми започна с едно вменяване на вина по Скайп (към мен) и едни драми, как нямало да я има (жива) ако останем, как все е сама, никой не я разбира, да си се връщаме, че ѝ липсваме, тн. Аз много пъти съм обяснявала, че искам да се върнем в България, даже мъжът ми иска да си вади и той гражданство и да може да остава повече. Но, видиш ли, трябвало да се върна да не седи майка ми сама. И аз се чудя, аз ли съм толкова зла, че искам и аз да имам малко право на щастие, всички ли разведени жени заклето мразят бившите си мъже и постоянно напомнят на децата си това, трябва ли децата (аз съм на 37) да си захвърлят живота за да изпълняват ролята на липсващия мъж, не знам. Много ми е мъчно и хем не искам да нараня майка ми като ѝ кажа, че трябва вече да спре с това какъв бил и не бил баща ми и да гледа тя в какво се превръща, и хем не искам пак да си срина психиката и дъщеря ми да расте с психически травмирана майка. При нея проблемите идват от това, че и брака ѝ с баща ми и после връзката ѝ с Гъзъ се провалиха и че трябва всичко сама да прави (има много работи по една къща) и че е все сама. Аз, от моя страна, разбирам че е било много трудно да отгледа две деца сама, но мисля че 30 години е достатъчно време да обърнеш страницата и да погледнеш напред, само в миналото не може да се живее.
Извинявам се, че стана толкова дълго. Ако все пак някой го е прочел, вие, ако бяхте на мое място, какво бихте направили? Аз дори не искам да говоря с нея сега, просто много ме боли и не искам пак травма, предостатъчно имах вече. Според мен да заплашваш детето ти едва ли не със самоубийство е не просто незряло, но и чиста проба манипулиране.
Благодаря ви предварително за съветите, може аз да не виждам нещо в картината.
