Как преодоляхте факта, че(може би)никога няма да можете да имате биологично дете

Не зная защо така подигравателно описваш написаното от мен DarZaMen .Просто този поклон изразява бурята от топли чувства, която върлува в душата ми, когато става въпрос за майки-осиновителки.Написах го съвсем искрено, от сърце и наистина смятам, че тези жени заслужават поклона ми. Колкото до самотните майки, аз също спдам към тази категория, макар да имам партньор до себе си в момента, но без брак и обврзаност.Аз също съм разведена майка на две деца, чиит баща е напълно дезинтересиран относно потребностите и преживяванията им. Смятам, че ние прсто се грижиме за децата си и ни е доста по-трудно, отколкото н несамотните.Но да ни се покланят е прекалено, по-скоро нямаме избор, не можеш да изхвърлиш детето си или да забравиш, че го има.Продължаваш напред да се бориш сама за стандарт на живот, с битовизмите и всички други проблеми и това е.
Всъщност няма значение и не искам да се изтълкува като заяждане или нещо негативно.Просто вложих чувства в поклона си и се почувствах малко засегната от омаловажаването му и иронията с която си го приела.

Подигравателно?! Ирония?! Ти ме остави без думи...

мери попинс по-спокойно
ако беше чела добре щеше да разбереш ДАрЗАМЕн
обаче ДарЗаМЕн ситла ти е по-особен и ако си спомняш и аз реагирах като Мерипопинз - просто стила ти е по-различен от нашия и не винаги човек възприема правилно нещата

а по темата - нямам отговор, защото не съм минала по този път, но ако нещо ми се стри вярно - това е първия пост на ДарЗая Мен - за това, че всеки минава през живота според натурата си
на авторката желая да намери сили да не носи постоянно болка в душата си... а вярвам, че надали ще се сктигне до осиновяване /асвен при груба намеса от страна на партньора8 ако няма реално желание..а после всичко само ще се нареди

Aми явно е така, ако си давах сметка за стила ми, със сигурност щях да го сменя, защото намерението ми е много далечно от това да иронизирам и подигравам...

По прицип идеята на темата беше да пишем за болката, та затова се присетих за стари истории.

Иначе бях повече от искрена казвайки, че думите на мерипопинс са много разчустващи, наистина не разбирам защо нещо казано емоционално и прието също толкова емоционално, може да бъде изтълкувано като ирония...
Надявам се от сърце да спомогна, поне отчасти, един ден детето ми да пази подобни спомени. (Дано този път стила ми да е малко по-ясен).

нека не размиваме темата пове4е, явно аз не съм разбрала смисъла, вложен от DarZaMen.Просто съм много емоционална и излях това, което извира от душата ми.После сьщо така първи4но се хвьрлих да защитя емоциите си.Явно говориме едно и също без да разберем.
  и най-топлите и сърде4ни поздрави!!!

Преодоляхме го заедно със съпругът ми.
При него проблеми никакви нямаше,проблема беше при мен,проблем който се лекува но бебето така и не идваше.
След вторият неуспешен опит ин витро,мъжът ми каза"Стига толкова".
Тъй като той присъстваше на втората манипулация и през цялото време беше плътно до мен,държейки ръката ми,видял и разбрал,че няма да ми позволи да се подложа на това трети път.
Самият той,е доста борбена личност и когато след вторият неуспешен опит,психиката ми буквално рухна,той беше човека на чието рамо плаках и прокилинах съдбата си.За миг не се замислих,че колкото ми е тежко на мен,толкова му е тежко и на него.
Тогава бях изпаднала нещо като черна дупка,не ядях,не спях,не се интересувах от никого и от нищо.Усещах,че не това е начина но просто не можех да изляза от там.И двамата осъзнавахме,че нещата все повече и повече се влошават,докато в един момент на откровенност,именно той ме накара да говоря......
Тогава повдигнахме въпроса за осиновяването.Искахме дете,дете което да обичаме,дете за което да се грижим,дете което да обичаме,дете на което да дадем цялата си любов.
Не вярвах,че един ден ще чуя така желаната и чакана думичка от детската уста"Мамо"
Сега,когато се върна във спомените си съжалявам за всичкото похабено време,съжалявам за всичката болка която трябваше да изтърпим,но явно така е трябвало да стане,докато се срешнем със нашите слънчица.

Когато неодавна,една позната,която от години се бори със стерилитета,все още неуспешно,ме попита"Не си ли любопитна,какво е да носиш девет месеца във корема си детето,не искаш ли да преживееш това?"
Отговорих и съвсем простичко и убедено"НЕ"
Много повече радост ми носи това да гледам,как всяка сутрин децата ми се събуждат и със протегнати ръчички,прегръщат и целуват мен и  татко си за добро утро,как всяка тяхна усмивка ме кара да се чувствам,невероятно щастлива,че именно аз съм майка на тези невероятни деца.
Тези всекидневни радости не бих заменила за нищо на света.

Написаното от Kordelia V.  ме подтикна да споделя с вас една житейска история. Най-близката приятелка на майка ми от ученическите години още има две деца, момиче и по-малък син.Години не е могла да забременее и е осиновила момиченцето, като след това явно от факта, че се е успкоила, спряла е да мисли само за това и чудото става-ражда синът си.От много малка все ми казваха, че въпреки момиченцето да не е рождено нейно дете, тя го обича много повече от родното си.Чувала съм това и от нея.Преди месец беше дошла на гости на майка ми за седмица от Пловдив и се видяхме.Вече като жена, майка чух отново с какъв патос и блясък в очите разказва за успехите на дъщеря си, която е по-голяма от мен, към 40 години мисля.Тъй като е имала неуспешен първи брак, майка и дори се разплака разказвайки ми как е успяла да срещне мъжът на живота си и как се развиват нещата при нея.Попитах я за синът и, отговорът и далеч не беше така емоционален.Не че не обича детето си, просто казва, че дъщеря и е най-големият дар, който някога е имала, най-красивото нещо *тя наистина е много мила и красива жена*, освен това е дошла при нея когато е била стигнала до крайно отчаяне и е преобразила напълно живота и.... Та ето, че не е важно дали детето е рождено или не, стига да имаш сърце, което да умее да обича.Знаете има жени, на които да се чудиш на божията милост, дала им способността да износят сто деца, но не могат да бъдат майки и да дадат топлина и на едно.....На това казвам аз несправедливост, но за жалост нямаме силата да я променим.
ivka10, ти определено си щастлива жена.Имаш всичко, към което всеки се стреми през живота си.Открила си истинският човек, нещо което рядко се среща, а заедно двамата сте открили децата си.Това е истинското и стойностното, това е щастие.Повечето никога не го срещат през житейският си път.Сърдечен поздрав от сърце на теб и цялото ти семейство.
За сравнение ще ви разкажа нещо от живота си, с риск да ви досадя. Тъй като съм с отрицателен резус фактор на кръвта, след първото раждане не можех да забременея 7 години.Това ме убиваше, накрая при всяка менструация изпадах в истерия и ревях с дни.Една вечер казах на бившият си вече съпруг, че ак това продлжи рискувам да полудея.Освен това е пълно с изоставени, мили дечица, такива като мен, като му обясних, че не само циганета изоставят, дадох себе си за пример отново и това, че въпреки всичко съм постигнала много в живота си, независимо гена, който нося в себе си.Отговора беше категоричен, че съм луда естествено беше първото.В къщата му нямало да влезе сополиво цигане, абсурд било да приеме, камоли да се грижи за някакво си дете, на което кой знае какви са родителите и какво ще стане, крадец, убиец или бавноразвиващо се в най-добрия случай и какви ли още не ужасни неща, които се притеснявам дори да пиша пред вас.Обясни ми, че си имам едно дете и не разбира какъв е тоя зор за още едно, да не спя отново по цели нощи, да пилееме пари, вместо да отгледаме добре дъщеря си.Накрая заключи да съм благодарна, че заради истериите ми се съгласил на второ, а за чуждо да не мисля дори или се развежда, пък аз ако искам после да ставам майка Тереза и т.н. грубости, глупости и обиди.
Сега разбираш ivka10 защо ти казвам, че си щастлива жена с такъв истински и стойностен мъж до себе си.Ако аз бях на твое място, моят сигурно щеше да ме мъчи първо 1000 пъти с ин витро и накрая щях да свърша най-вероятно в лудницата.
Моля, да ме извините за огромните писания, но имах нужда да споделя чувствата си. 

[color=blue]ivka10, ти определено си щастлива жена.Имаш всичко, към което всеки се стреми през живота си.Открила си истинският човек, нещо което рядко се среща, а заедно двамата сте открили децата си.Това е истинското и стойностното, това е щастие.[/color]
[/quote]
 
Да, Marypoppins е напълно права като казва, че да преодолееш това и да се решиш на осиновяване трябва и да имаш някой, който те подкрепя.  Аз имам до себе си такъв човек и затова не ми се наложи да гледам така драматично на осиновяването. Още от самото начало, след като се оженихме, ние си обсъждахме най-разни варианти как би протекъл съвместния ни живот и то поради факта, че наши приятели които уж много се обичаха, пък после бързо-бързо се разведоха и то след като вече имаха и дете.  Та си говорихме , че ако до 5 години нямаме дете, ще подадем документи за осиновяване.  Впоследствие се разбра, че аз имам хормонални проблеми, които уж бързо се оправяли/според докторите/, но така и не забременях. Пет години минаха и една сутрин съпругът ми ме попита дали не съм се отказала от това, което сме си говорили... и така , отидохме и подадохме документи. Не съм правила никакви скъпи процедури, ин витро  и др., защото първо нямам доверие на лекарите, а и предпочитам да си дам парите за детенце, а не на доктори или здравна система. Моя приятелка прави всичко , което ви дойде на ум и нищо.  За мен това е Божа работа - вярвам в съдбата и ако е писано - ще стане. Именно за това нямаше какво да преодолявам. Но истината е, че имахме подкрепата на цялото ни голямо семейство /моето и на съпруга ми/. И сега всички се радват на нашето слънчице.  Ако не можете да преодолеете факта, че няма да имате рожд. дете, просто сменете гледната точка.  Аз изстрадах три бременности-две на моята най-близка приятелка и на жената на брат ми /рискова/. Толкова се притеснявах през цялото време за тях и за бебетата, че ако аз забременея, сигурно ще се побъркам от притеснение. 
Май малко се позабравих в писането, извинявайте!