Майки на единствено дете!

Аз работя в сферата на здравеопазването. Представих си патологията на сърдечния порок и последствията от него не само върху физическото , но и върху нервно психическото развитие на детето. Не обвиних никого.
За следващата бременност и раждане избрах същия АГ - специалист. Накрая беше по-удовлетворен от мен.
Може би наистина е време да говоря със сина си....
И да наистина е трудно за преживяване, но не съм единственият случай.

А кое налага подобен разговор въобще ?

И аз това се запитах - кому е нужно? Отделно, че на 18 е с много крехка психика.

Бих говорила с детето само, ако има опасност за неговите деца да се родят с този порок. И то, когато се зажени.

Аз също. Кому е нужно на този етап?

Момичета,  колкото и години да са минали изплуват разни въпроси.
Аз , за себе си съм го преживяла, както и семейството ми. Не намирам, че точно сега трябва да говоря със сина си по темата.Но понякога се замислям....

Не го натоварвай с нещо, което може да му бъде спестено.

Със сестра ми имам 12 години разлика. Нямаме нищо общо една с друга и много се разминахме. Отделно тя има и проблеми с общуването и разговор с нея много трудно се води и това също е обяснение защо не сме близки. Тя е още в училище, а аз завършвам университет. Спомням си като бях малка майката на майка ми постоянно и повтаряше и натякваше за второ и то години наред. Нашите се дърпаха, защото мен са ме изгледали много трудно - финансово и отделно много боледувах, плачех. Майка ми настръхваше от ужас като се сети и за раждането ми. Доводът разбира се беше да не съм сама и че винаги ще си имам компания, дори и нещо да се случи с тях. Да …
Такава компания, че нито се чуваме, нито и почти се виждаме. Като се прибера вкъщи разменяме по няколко изречения и то много измъчен разговор и това е. Каква компания, каква дружина, аз не го виждам изобщо. Майка ми я роди на 35, постоянно се занимава с нея и уроците и в училище, иначе няма да може да завърши. Не им е лесно. Отделно и забелязвам, че начинът по който са ме гледали мен е коренно различен от начина по който се грижат за нея. Според мен сгрешиха. Аз никога не съм искала братя и сестри. Отделно и после е въпросът как ще се разпределят наследствените имоти. Разправията е много по-голяма дори и да са само двама. Единият може да иска да продава, другият не. Става сложно. Не е просто “да се има другарче”. Това, че хората имат кръвна връзка, не ги прави автоматично близки.

Ееее, много грозно изказване - не ме кефи сестра ми, по-добре да не се беше раждала, никога не съм я искала, пък и ще ми вземе половината наследство.....

Защо да е грозно? Изказва се гледна точка, че на първородното дете, може да не му е добре. Това е реален довод. Ако желае авторката, може да се съобрази, ако ли не - ще подмине.

Аз съм с едно дете и така ще си остана. Искаше ми се синът ми да има брат или сестра, защото съм убедена, че така щеше бъде по-добре за него, но при сегашните обстоятелства няма как да стане.   Вероятно трябваше да направя това преди 7-8 години. Вече съм на 44 години, синът ми приближава пубертета, който се очертава още отсега бурен, освен това не желая до 65-70 години да имам финансово зависим от мен човек. Не се терзая от това обаче.

На първородното дете как ще му е добре като е расло в среда, в която бабата дудне за второ дете, майката настръхва от ужас като си спомня раждането му и прочие. За възпитание и отношение в семейството няма да отварям дума.

Аз ще изкажа гледната точка на второ дете.
Имаме 9 години разлика с моята сестра, тя е по-голяма. Никога не сме си споделяли, говорили за гаджета, за любов, за общи интереси, не сме си празнували рождените дни заедно, нито имахме обща приятелска компания. За мен беше човек, с когото делях стаята си.
Откровено не се разбираме и детството ми не беше точно безгрижно, защото ме обиждаше по всякакъв начин, подиграваше ми се и нарочно ме дразнеше, удряше ми шамари, след като пораснах и заякнах, започнах да ѝ отвръщам разбира се. Бяха скандали почти постоянно. Мислех, че всички сестри се мразят и се бият, но с времето си давам сметка, че при нас е екстремно.
При нас баща ми е искал второ дете и е дуднел, защото е алкохолик, по цяла нощ е бил на запой, докато майка ми го е чакала, изведнъж заявил, че няма да пие повече и решил да започне начисто с второ дете хахаха
Стана ли? Разбира се, че не.
С годините си давам сметка, че не са дали възможност на сестра ми да отработи ревността, която е изпитвала към мен (която е нормална), директно съм била предпочитана от една страна от майка ми, защото съм по-малка и съм се нуждаела от грижи, от друга страна от баща ми (казах защо) и това се е трансформирало в агресия към мен.
Ходила съм и на психолог. Там разбрах, че заради нея съм така свита, трудно се отстоявам. Мразя да звъня на някого. Имам непрекъснат заложен страх, че съм досадна на другите, който все още не съм успяла да отработя. Пренебрегваше ме и ми се подиграваше за моите детски интереси, мисли и т.н. Оттам сложих и маска на Бягащ.
Ето имам връзка с жена от 3 години, не съм ѝ казала, на семейни събирания не ме е питала, а знае. Правиха ми операция преди 6 месеца, също не ме е питала.

За мен изказването е супер грозно и егоистично. Пък всеки да го разбира, както иска... еле пък това с наследството!!!

Това е реалността на жената, така ги вижда нещата, така ги пише и споделя. Да, реалността е грозна, живота е труден, това е. По добре ли щеше да е да се пише, че всичко е чудесно винаги.