Кое ни кара да вярваме(да не вярваме) в съществуването на Бог?

Това сигурно е интересно. Ще разкажеш ли нещо, но което е с теб конкретно свързано, а не преразказ на трето лице.

Не знам има ли бог или няма. Ако няма - ясно. Ако има бог и той е всемогъщ, и ако този бог позволява да се случват неща като това със сестричките Белнейски - този бог мен не ме интересува.

Нещата в живота ми са били тези, които са затвърдили вярата ми. Винаги съм ходела на църква, като дете, тъй като майка ми винаги е била последният човек, когото биха го уплашили неща, като уволнение, червени въжета за ограждане за Великден и т.н. Много късно се кръстих / така се бяха стекли нещата / и то по мое желание.
В продължение на много години молех за нещо, което да ме спаси от сълзите и мъката в душата. С години молбата ми не беше чута, но вярата ме крепеше. След известно време нещата се промениха. Може би, не по начина, по който хората край мен са искали или мислели, че за мен е най-добре.  Аз го приемам за даденост дадена ми с някаква причина, а не току така.
Според мен хората, които вярват живеят и приемат нещата / хубавите и лошите/ по-лесно. Имат опора, която им дава сила да продължават напред.

Иначе за мен няма по-отпускащо и щастливо чувство, когато вечер си се прекръствам и благодаря за поредният ми подарен ден.

Здравейте 

Много хубава,дълбока  и интересна тема!Преди да отговоря лично,бих искала да помоля за отговор ,какво според вас е Бог?
Един вид бих искала да открехна вратата малко по-широко и да е  като допълнение към основния въпрос по темата на  Lilqna...
Или един вид какво е Бог и Кое ни кара да вярваме(не вярваме )в неговото съществуване?

Аз още от дете се противопоставях на атеистичните идеи, които ми втълпяваха, в къщи, в училище. Трудно ми беше да заучавам пионерските и комсомолските устави, не ги приемах. Биологията ми беше любим предмет и си спомням, че тогава с учителката събирахме доводи срещу еволюционистичната теория (тайно), категорично отказвах да приема идеята, че съм произлязла от маймуна. Започнах да се замислям...Но не бях убедена. Затова, не съм отдавала такова значение и на постъпките си в тинейджърските години-бях див heavy metal -носех дори знака на дявола, ей така, на шега!   За, което много, много съжалявам сега!
Междувременно се случиха някои неща, заради които чух от устата на баща ми, уж атеист: "Абе, има Господ!"
Майка ми беше убедена, че има такъв, защото, като малка е изпаднала в кома и казва: "бях отгоре, виждах себе си и другите и чувах всичко" -
Когато сестра ми, която била на годинка се разболяла, лекарите не давали надежда за нея, майка ми щяла да полудее, не и останало друго, освен, с цялото си сърце да се обърне към Господ! Тогава е станало чудо! Сестра ми оздравяла! Слава Богу! Но и след тази случка, в къщи Бог е бил тема табу... Времена....
Трудно съм стигнала до Бог. Минавайки през атеизъм, съмнения, залитания в друга, грешна посока, но никога не съм имала мир, докато не се докоснах до Истината. Затова съм толкова убедена, не само заради конкретните случки в живота ми, а заради усещането за пълнота, мир, който получих, все едно съм се върнала в къщи, след като съм се била изгубила!

Като дете, са ме учили, че има Бог. Водили са ме на църква, кръстена съм и т.н. В училище ми втълпяваха, че няма Бог. После изведнъж навлязоха всякакви църкви, секти, религии и т.н., а всеки имаше свобода да вярва в каквото пожелае. Аз бях объркана - преминах от силна вяра, през колебание, после пълно отричане, дори стигнах до крайности, които няма да коментирам. И тогава имах една странна случка - последната година в училище ни водиха на Охридското езеро и ходихме до църквата Св. Наум. В този момент аз бях абсолутно скептична и, когато ни обясняваха, че понякога, когато си допреш ухото до саркофага, ако имаш някаква нужда или Бог иска да те закриля, можеш да чуеш сърцето на светеца. Никой не го чу и дойде моят ред. Дори с присмех реших да пробвам и го чух - ясен и отчетлив сърдечен ритъм 9казват, че се чува плискането на вълните, но аз не мисля така). Почти припаднах, разплаках се и едвам ме изведоха от там.
После започнах да се интересувам от религия. Не само християнска - четях всичко, което ми попаднеше, а този интерес го имам и сега. И така, реших, че има Сила, която е над нас - независимо от името й.
По убеждения съм православна християнка, но не спазвам всички догми, а търся моя Бог навсякъде, защото от личен опит се убедих, че в основата на всички религии стои едно и също.
Сега приемам всички хора с техните вярвяния и убеждения - съпругът ми е протестант; имаме приятели православни християни, католици, евангелисти, будисти, мюсюлмани и др.
Единственото, което не приемам, е точно това разграничение на религиите.
А кое ме кар, конкретно, да вярвам... Нямам отговор - нещо неразбираемо вътре в мен и още търся отговор на този въпрос.

да вярваш означава да не ти трябват доказателства за нищо,просто вярваш

Интересна теория. Следваш някакъв инстинкт или... Все нещо трябва да те е накарало да вярваш. Някак не мога да си представя просто да вярвам.

просто вярвам-един атеист не би могъл да го разбере

При мен е същото - "просто вярвам" - безусловно ! В живота ми е имало случки в които ми се е доказвало , че има някаква по-висша сила от нас ...и каквото трябва това става, въпреки че е имало моменти в които съм се питала "къде е този бог сега ", но след време съм прозряла някой истини !
Вярвам, защото чувствам с душата си че има бог. Хареса ми определението на SilIli  - "Затова съм толкова убедена, не само заради конкретните случки в живота ми, а заради усещането за пълнота, мир, който получих, все едно съм се върнала в къщи, след като съм се била изгубила".
Това се отнася и за мен .

Няма конкретно нещо,  което да ме кара да вярвам. И аз просто си вярвам, дори не знам от кога. 

И аз! 

Е, много е лесно да казвате така "просто вярвам", без да можете да се обосновете. Обяснявам си, че това е някаква вътрешна потребност... носи спокойствие за бъдещето и оправдава лошото, което се случва. И като не ме опровергавате по никакъв начин го приемам като проява на слабост. Поне така изглежда в моите очи, без да искам да обидя никой. В мен също се борят желанието да повярвам в някаква добра и справедлива свръхсила и обективната преценка на дейтвителността. И за сега логиката побеждава емоциите. Чак ме е яд, че не съм по-наивна и доверчива.

Никой нищо не ми е втълпявал, нито ме е "възпитавал" религиозно.
Част от процеса ми на самоизграждане на светоглед и морал на самостоятелна и зряла личност явно са и религиозните ми убеждения. Ужавам правото на околните да вярват или не в каквото изберат, стига този избор да не им е натрапен насилствено с едни или други средства.
За мен вярата е дълбокото убеждение, че съществува ясна граница между добро и зло, редно и нередно. Стремеж да помагаш на някого без да очакваш благодарност или отплата. Някакво вътрешно пристанище, извор на покой, сила и оптимизъм.
А не пости, църкви, библии и литература, сляпо спазване на канони и пр. Естествено, тук нямам предвид 10-те заповеди, тях спазвам с всички сили