Какво да се прави. Животът е забавен. И много труден. И пълен с изненади. И ужасен!
Как бих започнала едно абсолютно смешно на вид писание, е само мой проблем. Затова моля всяка от вас, която само това чака - с други думи да ме види гола, или разголена, или проста малко честна във форума - да се засрами, изчерви или ако се е изчервила от яд, просто да спре да чете. Защото за пореден път ще кажа, че това, което пиша го мисля. И тези, които имат проблеми с това, за тях вече отдавна имам готови билети за ПО ДЯВОЛИТЕ ( така пише на билетите, хм).
Значи, аз съм родена в Казанлък. Прекрасен град. За мен България е Казанлък. Нямам толкова носталгия за страната, колкото за моя град, за моето вкъщи. За моето легло, в моята детска стая. За кучетата на циганите, които живеят в една близка къща и които лаят по цяла нощ. Ама тези цигани са цивилизирани. Много даже. По-цивилизирани и от някои българи, които на 200 метра от нас отглеждат прасета и през лятото смърди на прасе в спалнятат ти, ама те не склоняват да ги махнат. Всичко е въпрос на гледна точка. Точно това и разказвам в момента.
Моят живот. Моята гледна точка. Аз до 10-годишна мисля, че бях много щастлива. Към 12,13 започнах да полудявам. На 14 бях в дълбока кома. 3 дни е траела...казаха ми го по-късно. Половин година след това заминах за Франция. Завинаги.
Ми какво да пиша? Много видях, много прочетох, много изпих и много сънувах. Много усетих и забравих. Много неща не искам да усещам. Много неща искам да усетя.
Кое бих нарекла моята биография, незнам.
Знам, че съм щастлива. Колкото и да продължавам да търся, това което търся. Това. Щастие. Незнам. Търся. Изкуството е моята страст. Това учих. Това спрях да уча. Един ден когато реших да замина завинаги за Берлин. Реших, че слагам край на моят живот тук и заминавам. Но не стана. Не стана и аз помислих, че умрях!!! Знам, че тогава нещо силно в мен умря.
После имаше много хубави моменти. Не мога да се оплаквам. Имам малко, но много верни приятели. Имам уникални хора около себе си. Които много обичам. И тази вечер псувах моят най-добър приятел, ожесточена му захвърлих на земята една торба филми и му казах, че никога не искам да го видя. Това е най-добрият ми приятел. И съм горда с него. Горда съм, че ме понася.
Ок. Забравих, че за вас са важни данните.
Моите технически данни: 27 години, 171см., (кг не се казват), руса коса ( но от години червена), сини очи ( но от години черногледа). Пия и пуша. Мразя хората. Мразя света.
Обичам добрите хора. Те са малко. Обичам да се смея. Звучи абсурдно. Но е така. Смея се с удоволствие и даже рядко плача. Вместо да плача се подигравам. Вместо да стрелям по хората ги иронизирам. Вместо да бягам от огъня, аз се потапям в него и загубвам всеки път нещо от себе си. Или може би печеля.
Преди много години казах на един приятел :
"Хората търсят идеи..."
той ме попита:
"Хора ли? Къде ги видя?"
Незнам. Точка. Това не е биография. Аз пак ще пиша. Очаквам Лискан да пише също. И всеки, който се чувства ангешпрохен.
Лека вечер.