Отношения в двойката

Мен ако питате, всяка крайност е отблъскваща: нито считам, че е добре една жена да е мъжкарана и да не умее да се държи по женски, нито считам за истински жени лиглите, които и за най-малкия дискомфорт започват да мрънколясват и да разчитат на мъжете си. Жената трябва да може да се справи и сама, ако по някаква причина остане без мъжа до нея, но в същото време трябва да позволи на мъжа да бъде мъж, да се чувства такъв. Защото иначе рано или късно ще започне да се пита защо и е този мъж, щом всичко прави сама и той е пасивен. Но, наистина пиклите, които манипулират мъжете постоянно, също не са жени.

Аз не мисля, че опират нещата до нехаресване тук, а по-скоро до нагаждане на характери и съобразяване с другия. Понеже авторката явно по принцип си е от съобразителните, съпричастните, разбиращите, е много лесно на такъв човек да се качиш на главата. Мъжът й си има в момента едно златно яйце, над което да трепери. Явно не е влюбен до самозабрава с нея, за да я сложи пред всичко останало. Детето му е приоритет, това е.

Вилма, питаш ме: не се ли карам с мъжа си пред децата. Аз нямам мъж и деца. Още от раждането си съм с двигателни увреждания, вече съм над 45-годишна.

Аз пък точно такива жени харесвам - да могат да се оправят и сами. Защото семейството е преди всичко партньорство и е хубаво да можеш да разчиташ при нужда на партньора си.

Според мен проблемът на авторката е, че е съвременно мъжко момиче. Оправя се сама, товари се, не си иска помощ, не се глези, не създава драма със сълзи и изисквания, а си казва нещата деликатно и директно и това е резултата за съжаление. И аз обикновено съм така и виждам как мъжете адски се дразнят от този "мъжки" подход, въпреки че те ни потикнаха да сме такива.

Като разбере, че робинята Изаура се изнизва? Няма да има кого да тъпче, кой да тъче на седем стана за него... Според мен, ще обърне другия си образ - оня, с когото много се разбират и са чудесен екип.

Здравейте, момичета,

Пиша тези редове, тъй като имам нужда от независима гледна точка и странично мнение.
На 33 години съм, нямам деца, имам репродуктивни проблеми и отстранени репродукнивни органи, не мога да забременея естествено. Имам хубава, но тежка професия. Живея в провинцията.

От 2 години съм обвързана с мъж на 40 години, с осемгодишна дъщеря. Преди това имах 7-годишна връзка, която прекратихме, тъй като партньорът ми беше работохолик и нямаше време за общи занимания, за домакинството, както и все отлагаше въпроса за децата, докато един ден не заяви, че определено няма намерение да се грижи за деца. Настоящата връзка започна скоро след раздялата ми с предишния партньор, което отчитам като грешка сега. Това е историята ми накратко.
Имам трудности в отношенията си с мъжа до мен. Той е добър човек, внимателен е, учтив, умее доста неща. Като цяло се разбираме, но като всяга двойка имаме трудности.
Детето живее основно при майка си, баща й я взима през уикендите и ваканциите, понякога и за седмица-две, докато е на училище. Много харесвам детето, весело е, любознателно.
Живеем близо до майката на партньора ми, нямам нищо против нея, понякога обаче нахлува без предупреждение в нашата къща, сърди се, че прекарваме време насаме, а не с нея, че се храним отделно, а не я каним всяка вечер. Неведнъж е казвала, че не е редно да сме отделно и тя да не е част от ежедневието ни. Дразни ме и ме притеснява, че има такова отношение, но се старая да не обръщам внимание на тези настроения. Аз не мога да си представя да разсъждавам така. Всеки си има негов живот и не желая да живея, както се е живяло преди 50-100 години. Макар че тя се опитва да наложи именно това - тя била правила това и това, и онова като била на моето място, търпяла била роднините на мъжа си, сега аз съм длъжна да го правя. Но аз не съм! Нито веднъж не съм й повишила тон, не съм я нагрубила. Въпреки че от нея съм чувала не особено мили думи. Обръщам се към нея по име, не с "мамо или майко" (никога не бих го направила, не съм такъв човек), неведнъж ми е казвала, че бившата й снаха я е наричала така. Правя се, че не чувам.
И стигнах до бившата снаха, тя е майката на детето. Развели са се, понеже не са се разбирали по отношение на възпитанието, бащата е искал да се вижда с родителите си, прекарвал е време да им помага, докато жена му е обичала да се излежава до късно и да се вижда със своите родители. По разказите му, тя не е готвила, купували са храна.
Моят партньор понякога работи по определен месечен график, но понякога и през уикенда. Съответно, планирането на срещите с детето са малко по-сложни. Но винаги, когато той знае, че идният уикенд ще е свободен, звъни на майката още от понеделник, за да може и тя да си направи планове, да е информирана. И тя винаги отговаря: ще ти звънна утре, още не съм си направила планове. Но не звъни, минава цяла седмица, понякога партньорът ми звъни в средата на седмицата, да напомни, отговорът отново е: ще ти звънна, още не съм решила. Съответно става петък по обяд и още не е звъннала. Тогава той отново я търси и вече се разбират, че ще я вземе от училище. Което поставя и мен в неподготвена ситуация, детето не яде всичко, например. Аз готвя и обичам да готвя, винаги се старая да приготвям гозби, които тя харесва. Десерт, закуска, всичко. Случва се и да имат уговорка да я вземе събота сутрин и да я закара в неделя вечер, но когато отиде, те да са приготвили багаж за една седмица. Без предупреждение, без да попита. За мен това не е нормално, бъркам ли? Случвало се е аз да имам прегледи, които отменям, заради това. Но бащата приема това като нещо съвсем нормално, дори е страшно щастлив, че ще прекара повече време с детето. Случвало се е и да имат уговорка да я закара обратно в определен ден и час, но майката да не е вкъщи, а извън града и следващите пет дни. Без предупреждение и не в случай на някакъв неотложен спешен ангажимент. Но когато аз повдигна въпроса за плануването на времето и ангажиментите, винаги ми се казва: тя ми е дете, ти искаш да ми ограничиш времето с нея. Не знам как сърцето му позволява да изрича такива неща. Напротив, именно аз всеки път му напомням, щом си освободи допълнителни дни или уикенд, да се обади отрано, за да може и онези хора да си направят планове. Но въпреки това винаги съм лошата.
За детето освен за храненето полагам грижи и за домашните, за дрешките, случвало се е да идва няколко пъти със скъсана дрешка, която си харесва и с която ходи и на училище и ми е било неудобно да я зашия, защото ще обидя майката. Но на третия път попитах детето дали иска да я зашием, тя поиска и  заших дрешката. Играем заедно, занимаваме се доста, гледаме детски филми, водим я на кино, пътуваме по природни забележителности, музеи. Тя е от децата, които не умеят да се занимават сами. При майка си живее с още роднини, които винаги й обръщат внимание. Аз не винаги имам възможност, за мен уикендите са време за домакинство и битови задачи. Но никога не съм я пренебрегнала, никога не съм легнала да си почивам, вместо да й обърна внимание. Дори измисляме разни игри, които да й улеснят ученето в училище. Мен детето възприема като приятелка, не ме слуша, ако й кажа да направи нещо, а аз просто предлагам с мек тон, не й заповядвам. Все пак, коя съм аз! Но на мен споделя доста неща, дори повече, отколкото на баща си.
Но се случи веднъж да настоява да се включа в игрите им с баща й. А аз нямах време тогава, готвих две неща едновременно, чистих, простирах. Партньорът ми не участва в нещата, с които аз се занимавам по домакинството, когато детето е при нас. Цялото му време е за детето, за всяко нейно желание. Сякаш дори аз спирам да съществувам. Не си и говорим особено, защото дори по време на хапването играем игри, а също и защото можело детето да разбере и да разкаже на майка си. Нищо не се отказва на детето, което според мен откъм възпитание не е съвсем редно. Но той се грижи тя да е доволна, да е изпълнено всяко нейно искане, тя е център на вниманието. Спи на едно легло с баща си, съответно аз се местя в друга стая. Той не вижда проблем, това щяло да се промени, като порасне. А на мен, честно казано, ми е тежко. И това не се промени повече от 2 години. Най-много ми тежи, че когато кажа, че имам ангажименти и нямам точно сега време да играя, патньорът ми застава срещу мен и ми казва: ти не й обръщаш внимание, тя е обшдена от отношението ти, твоите настроения ми провалят времето с детето. А аз смятам, че е редно детето да е запознато с тези неща. С това, че хората имат ангажименти, планове и че храната на масата не се озовава там от нищото, а за нея е необходимо време.
Не знам, греша ли? Грешно ли е едно дете да се запознава с нещата, които се вършат в един дом? С ежедневните задачи, с нуждите на другите хора. Не е ли правилно на тази възраст детето да умее да приема и другите хора поне малко като хора с желания и задачи? Трябва ли цялото време да е за децата? Как успявате вие да се справяте с домакинството? Как се чувстват други от вас в моето положение?
На мен не са ми делегирани права по възпитанието на детето, аз просто я съветвам. Как действате по отношение на такава обсебваща бивша, която не се съобразява? Случвало се е да имат уговорка да вземем детето в определен час и да чакаме цял час пред тях, защото не са готови. И това е пълна загуба на време. Нарочно ли го прави бившата? Тя няма друг мъж до себе си, допускам мисълта да се опитва да ни дразни нарочно. И успява, разбира се, защото това й се позволява. Защото никога той не обсъжда с нея тези неща, не й казва, че е редно да си спазват уговорките. Неговото обяснение е, че тя просто е такава и няма да се промени. В същото време, обаче, аз трябва да се променям, да търпя всички тези фактори. Защо? Просто имам нужда от съвет.