Кристалните и индигови деца

За нищо! Това може би също ще е интересно.

Добави и точка е) тези, които се опитват да прикрият собствената си родителска безпомощност и неспособност да се справят с детето си с красиви думи. Защото, съгласете се, много по-успокоително и сгряващо душата звучи "Синът ми е индигово дете", отколкото "Синът ми има поведенчески проблем и не мога/не желая да се справя с него".

Което не означава, че не вярвам в теорията за индиговите деца. Самата аз откривам в себе си почти всички индиго-черти, и мога да кажа само, че всеки ден благодаря на Бога, че дъщеря ми, въпреки изключителната си интелигентност е едно нормално дете. Страшно е да си различен.

Андариел,   респект за поста ти.

   Аз съм чувала за това понятие и преди,но по адрес  на моя син го чух  от психолог,а в последствие и от един езотерик.
    И двамата направиха заключението още от пръв поглед,всеки според свои си критерии.

Делфина фон Ю. ,твоите родители как са се справяли със теб?

Ами по времето на соца не бяха и чували за индиго Но аз не бях открито проблемно дете, в училище си скучаех кротко и не създавах грижи. По-скоро си се бях капсулирала в мой свят.

Фиатаджия, това с подигравките е ужасно. Тийновете могат да бъдат невероятно свирепи с по-различните.

    Да....Много ми е познато....И едното и другото.....

Дамммм, след като оцелях през училищните години, мога да оцелея навсякъде

Ей това ми се вижда чудесен съвет за оцеляване. Ако си сред овце, не е зле да се маскираш като овца...Сериозно.
А и колкото да се стремим да сме уникални, истината е, че толкова презираното от някои тук "послушание" и "добро възпитание" са абсолютно необходими за гладкото функциониране на социума.

  Не мисля, че различните са винаги отхвърляни. Зависи как различните гледат на света. Ако те се диференцират и отхвърлят света, естествено и света ще ги отхвърли. Може да запазиш индивидуалността си и да прегърнеш света. Първият модел на света е семейството. Естествено, ако се набляга на сравнение и съответно негативна оценка, света ще е различен и враждебен.
   

Така е, но пак отивам в "задънена улица", защото не знам какво да направя. Да набия бащите им го мога, но пък съм на мнение, че това няма да реши проблема. Ще е временно лично мое удовлетворение и после какво?
Не разбирам какъв родител трябва да си.. за да не направиш забележка на детето си, когато е в грешка?!
Това обаче е отклонение от основната тема.
Тааа, как и къде да взема мнение на специалист, дали моето дете е "индиго"? А дали проблемът с тези деца го прави толкова... неадекватен? Ето, вчера е бил единственото дете в 4-те класа, което има отлична оценка по математика. Правили са тест и всички са се сгромулясали, а моят е перфектен. Какво става изобщо? Как да разбера? Това което знам със сигурност е, че нещо се случва...

Ще се учудиш колко много са такива "родители".

Не знам дали е индиго, но със сигурност е различен. Явно имаш надарено дете. Което в очите на масовката е смъртен грях. Какво можеш да направиш? Говори с него, разбери какви точно са проблемите му в училище. Не му се карай, не го поучавай, просто го разбери. Ако смяташ, че ти си сгрешил някъде, поискай му прошка - това ще ти вдигне акциите в неговите очи, да разбере, че го третираш като равен и уважаваш мнението му.  Не го натискай за оценки, само ако знаеш как се пишат Ако има намесена агресия от страна на другите - вдигни врява, имаш право да се оплачеш на класен, директор, в инспектората, в отдела за закрила на детето. Напоследък обръщат сериозно внимание на такива жалби - възползвай се. Работете допълнително с талантите му - с курсове, занимания. Няма лошо да поискате помощ от психолог - и за него, и за вас - но не по нета. Всеки случай е уникален и тук можеш да получиш само най-общи съвети, необходима е работа на четири очи - и с детето, и с родителите.
Това е най-общо. Успех!

Права си, през целия си живот по-скоро съм се мразила, отколкото обратното. Затова и прекарах 11 години от младостта си с жесток и тираничен човек, безкрайно лицемерен пред обществото и звяр в къщи. Това, че дъщеря ми прилича физически на него и има вродени някои негови жестове по-скоро ме дистанцираше от нея, отколкото да ме сближава. Което ме караше да се чувствам виновна пред нея - дълго чакано и много желано дете, но напомнящо ми непрекъснато за чудовището, за което бях омъжена толкова много години. Всъщност статиите за Индиго и то при повторния ми допир с тях една година след първия слабо заинтересувал ме такъв, ме накараха да погледна дъщеря си с други очи. Едва сега започвам да откривам, че тя не е "асоциална" защото е "копие на баща си", а защото прилича на мен в това отношение. В много от "асоциалните" й прояви откривам аналог от собственото си детство. И изведнъж вече не гледам на нея като на "бавноразвиваща се" и "обречена" да бъде "изоставаща в училището" (той е скаран с науки всякакви), а като на прекалено интелигентно хлапе, на което системата не може да предложи подходящите условия. Например - едно от оплакванията на учителите е "липсата на концентрация" и невнимаването в груповите занимания в клас. В същото време успява да направи няколко страници от учебника напред. На същата възраст аз носех книги и четях под чина, защото ми беше скучно да повтарят до безкрайност едни и същи тъпи правила, които съм разбрала още от първото им споменаване. Излиза, че по сегашните критерии и аз съм страдала от "липса на концентрация/внимание" и не съм участвала в глупавото повтаряне и упражняване на елементарни правила. Спомням си как в края на първи клас по време на диктовки за правила "е" или "и", "о" или "у", "а" или "ъ" и разните съгласни, задължително изписвах думите с погрешната буква, като дебело я подчертавах при натъртването от учителката. Тя много добре разбираше, че се "подигравам с нея" и всяка седмица привикваше майка ми, да обсъждат поведението ми. Докато не проумя (май чак когато бях в 3 клас), че би могла да ме впечатли като ми дава по-интересни неща за по-голяма възраст. Така постигнахме мир с тая учителка. Като се замисля, дъщеря ми е далеч по-кротка от тези ми прояви. Може би защото умишлено пропуснах да я науча да чете като по-малка или защото е само от една година в Италия и все още езика й е чужд... Та си мисля, че и двете се "бунтуваме" срещу системата, но сме поставени в различни условия, че тя даже се проявява доста по-скромно от мен (сравнявам със същата възраст)....

За разлика от тези от вас, които критикуват социализма, за мен той беше перфектната среда за развитие - безплатни библиотеки, безплатни школи, кръжоци, тренировки... Безбройни турнири, олимпиади, състезания, конкурси, концерти... всевъзможни форми на изява, съотвено и на подобаващи стимули за постигнатите резултати.... Клюкарско-доносническата система на онази епоха допринасяще допълнително за "популярността" ми сред учителско-инспекторските среди, името ми се знаеше от хора, с които никога не съм общувала. И тук идва другия ми проблем - липсата на социални умения. Да, с годините съм се научила да го прикривам. Да, умея да симулирам прекрасно поведение. Но - вътре в мен се борят всякакви саморазрушителни чувства. Например - умирам от ужас да почукам на врата и да вляза да прекъсна работата на някого. Но, благодарение книги и на курсове за бизнес умения, реторика и други сродни, след като си поема няколко пъти въздух (имало е моменти и да взема по един лексотан, когато ми предстои стресов момент, но реших, че е прекалено опасно и спрях да вземам каквито и да е успокоителни), та - почуквам на вратата решително, изчаквам учтиво няколко секунди за отговор, възпитано открехвам и с най-дружелюбната усмивка (само аз си знам какво ми коства) възпитано поздравявам и тактично питам дали е удобно да вляза. Самото влизане също е предварително планирано - къде ще си оставя връхната дреха, чантата, какво бих извадила от нея, ако ми трябва при разговора, къде и как ще седна, как ще подхвана разговора, колко време ще стоя, какви въпроси ще обсъждаме, при нужда си водя записки... Нито едно от изброените не ми идва от вътре, въпреки че с годините е отработено да изглежда естествено, непринудено, нормално... Ами - не е. Всичко е къртовски труд и непрекъсната вътрешна борба. Ако ми се наложи в рамките на един ден да имам няколко такива срещи, след това поне два дни трябва да релаксирам и да не си показвам носа навън - трябва ми време да се възстановя от изживения стрес и насилието над душата си. Същото, дори още по-тежко, е изживяването ми да звънна по телефона. Страхът, че прекъсвам работата на някого или го безпокоя, ме парализира, чак гласа ми трепери в началото. Това много пъти ми погажда неприятни номера и проваля срещи. Липсата на зрителен контакт, който да ми даде възможност да се ориентирам за отношението на другата страна, ми създава допълнителен стрес. Но тъй като в съвременния свят срещи се уреждат задължително след разговор по телефона, жива-умряла, звъня и се старая да провеждам добре контролирани разговори... Дори известно време продавах софтуер, като на ден прозвънявах поне 20 телефона на непознати. Един от най-тежките ми периоди в живота. Опитвам се да ви обясня, че да си възпитан и да се държиш обществено приемливо далеч не означава, че се интегрираш добре в обществото. Работила съм добре с шефове, с които нещата се казват директно в очите и в спора се раждат идеите, била съм безцеремонна с шефове, които въртят гнусни номера и тормозят служителите си за удоволствие. Изобщо, доброто възпитание не е в състояние да ме спре, когато нещо нарушава чувството ми за справедливост. Нито риска да остана без работа и доходи или пък страхът, че ще ме намрази някой, в частност - някой вишестоящ.... Между другото, дъщеря ми е доста по-"социална" от мен - тя с лекота общува с почти всички, особено с възрастните, но определено трудно гради приятелства. С децата общува предимно с такива, които може да командва, останалите просто игнорира. Но нито една от двете групи не й е от "приятели". Има само една "приятелка" през последните две години, с която почти не се вижда и доста страда от това, но и не пренасочва чувствата си към друго дете. Външно изглежда, че има приятелски отношения с всички, защото играе с тях, но примерно (една от забележките на учителките и критерий за работа на психолога) е, че не знае (и не иска да знае) имената на съучениците си.

За себе си съм перфекционист (някои хора мразят тази дума, вероятно имат основание), но изисквам и перфекционизъм от хората около себе си. Или поне да не ми се пречкат в краката, ако не могат да са на необходимото ниво. В този смисъл изобщо не съм снизходителна към противообществените прояви на дъщеря ми и всеки каприз бива наказан своевременно. По-жестоко, октолкото може да си представите. Примерно, когато цяла година отказваше да научи азбуката, но учителките ме успокояваха, че нямало страшно и да не съм им се бъркала в работата, накрая ни пратиха на психолог. Просто "арестувах" всички играчки върху гардероба и условието за "спасяването" им беше - изписването на една страница с буква от азбуката й даваше възможност да получи една играчка. Първо провери всички начини да се докопа до играчките си като се катери върху разни предмети и пирамиди от тях, после се опита да ги бутне с дръжката на метлата, да ги събори с подхвърляне на други предмети, да изнуди мъжа ми да й ги даде... След като не проби, седна и изписа десет(!!!) страници. Спаси десет играчки, по една от всеки вид (!!!), не десетте любими, както очаквах. Номер едно беше компютъра. Номер две - плюшено животно за гушкане през нощта, номер три - книжка за оцветяване и т.н. След което вече не се интересуваше от останалите играчки и се наложи да търся други начини да я придумам да продължи да пише... Та, аз съм последния човек в света, който няма да направи забележка на детето си! Не само забележка има, но и принудително коригиране на поведението - например да купи със собствените си пари подарък - компенсация и извинение за момиченце, което е ударила и е паднало (от завист - защото то сложи очила, което й се видя много интересно). След като изяснихме много добре въпроса защо се носят очила, колко е опасно да падне човек с очила на лицето и защо е важно да се извиниш, котаго си направил грешка, втора подобна изцепка нямаше. Признавам си, че жестокостта, с която мен са отгледали и възпитали, ме прави също безцеремонна по отношение на детето ми, но да кажем, че е в малко по-мека форма. Определено не бих я пребила от бой, както са правили с мен. Но и не позволявам да си легне, та ако ще и да е след полунощ, ако не си е написала домашните. В момента това ни е актуалната тема - борбата с нежеланието да си свърши работата и предпочитанията към игрите. Естествено, насила не може да спре да играе, но пък и не позволявам да си легне преди да е приключила със задълженията. Има избор да си свърши работата предварително и да получи допълнителни награди като стикери и бонбони, или да играе колкото иска, но накрая пак ще опре до задълженията. Според мен това дори си е либерален подход - има право на избор, може нагледно да се увери в последиците от поведението и избора, който прави, научава се да си планира времето (нещо, което насила също не се приема - трябва да се изстрада, за да се проумее). При това не налагам никакви изводи - оставям я тя сама да си ги състави и да ми ги предложи. Вече сама се сеща, че е по-добре да си направи първо домашните. Но ако не желае, знае какво я чака. И знае, че е справедливо. Общо взето този подход по-скоро ни сближи през последните месеци, колкото и невероятно да звучи. Вече си говорим като равни и обсъждаме съвсем сериозно времето и задълженията си. Това повишава и чувството за отговорност към собственото поведение.

Фиатаджия , това, че синът ти има математически талант е страхотно и е рядко срещано качество. Но такива деца стоят по-изолирани от другите (личен опит) и често страдат от подигравки, освен ако другите не ги използват да им пишат домашните и контролните. Според мен, ако ти се намесиш да го защитаваш пред учители, директор, инстпектори и т.н. само ще влошиш положението и ще предизвикаш не само повече подигравки от съучениците му, но и ще му смачкаш самочувствието. Трябва да наблегнеш по-скоро на личната част - разговори с него от какво не е доволен в живота си и как да се справи, какво да прави ако някой го тормози (бих наблегнала на техники за сприятеляване - лично откритие като възрастен, като дете просто им пишех домашните и контролните), с кого да разговаря, ако има нужда от подкрепа, как да поддържа външния си вид, за да съвпада с "куул" представите на поколението си, помогни му да следи модните сред съучениците му тенденции за музиканти, актьори, игри... В смисъл - да се интегрира колкото може повече сред тях, дори да се чувства различен. Само така по-лесно ще му простят "прегрешението" да се справя с "гадната" математика и да има по-висока оценка от тях. Пази го и от другата опасност - прекалена самонадеяност. Аз в някакъв момент реших, че знам "всичко" за компютрите и "няма какво повече да науча за тях" и то точно в момента, в който избирах какво да следвам.... Няколко години след това горчиво съжалявах за тази си "преценка"... Стимулирай го да чете повече и да се упражнява повече, щом му е интересно, но в същото време нека е в максимално добри отношения с връстниците си, дори ако това му коства повече труд отколкото решаването на задачите (поне при мен си е живо наказание да чета разни глупости от живота на измислени медийни звезди...)

Успех и от мен!

х-х-х,

Направо се плаша от постовете ти, особено от предпоследния, дългия. Детайлът с непозволяването да си легне без да си напише домашните за мен граничи с малтретиране. Твоят перфекционизъм е твой проблем, а не на детето ти. Сори, ама мисля, че е време да потърсиш специализирана помощ първо за себе си, пък после за детето. Пиша ти го най-добронамерено, макар да пристъпвам принципите си да не отнемам вярата на човек в каквото и да е, дори да е пълна глупост. Накрая ще побъркаш себе си и детето с този твой перфекционизъм и негативно отношение към света! Защо си мислиш, че подходът с играчките в дългосрочен план е добър? Детето ти утре ще порасне още и ще стане по-силно от теб. Тогава няма да можеш да го наказваш с играчки или с нещо друго, защото ще те прати по дяволите и ще започне да прави каквото си иска. Зарежи ги тези истории за индиговите деца и се заеми сериозно за работа по себе си и по детето! Наясно съм, че насила хубост не става и най-вероятно ще ми теглиш една кратка я наум, я писмено и ще си помислиш, че аз се опитвам нещо да те манипулирам, но ако ми беше близък човек много бих се притеснила за теб и детето ти.

Относно последния ти пост - не виждам нищо лошо в това един родител да застане зад детето си и да го защити. Разговорите с детето са едно, публичнотата защита също върши чудесна работа. Не само няма да му навреди на самочувствието, а и ще заздрави връзката му с бащата, защото ще усеща, че има опора в живота. Ако го остави "само да се оправя" само ще бие върху самочувствието му. Често децата не могат да си кажат, че имат нужда от помощ, но самото споделяне на проблеми и заявка за такава. Нататък топката е у родителя.

Не е възможно наистина да вярвате в тези глупости, нали?
Впрочем, това не е ли тема, подходяща за алтернативния подфорум? Там се вихрят магии, аури, хомеопатии и... всевъзможни други подобни духове, привидения и уроки.

Фиатаджия, смени училището на математика. Очевидно просто съучениците му са под нивото му. Това води до много лоши неща. По никой начин не означава, че са го топнали в индиго, нито, че е уникален и неповторим - поне не повече, отколкото всеки човек е. Просто е попаднал на крайно неподходящо място. А това, виж, наистина може да съсипе бъдещето му. От една страна, ще снижи естественото му ниво, желание за познание... и, навярно, лекотата, с която усвоява - просто поради липсата на каквото и да било състезателно начало, а от друга, ще го превърне в... ами, самотник, ще унищожи самочувствието му. Вместо да се гордее с дарбата си, ще се срамува от нея. Много, много глупаво. От страна на родителите, не на детето, нито на съучениците му. Сигурна съм, че има много училища, където ще попадне точно на мястото си.

И кое по-точно? Като изключим НПМГ, училищата са пълни с разглезени дечица на родители "фактори", които са там именно защото тате е фактор, а не защото непременно са добри в математиката, а тормозът е същият, но къде по-префинен. Нали не вярваш, че щом пред името на училището стои титлата "елитно", то и кадрите вътре са такива? Не и в БГ в поледните години.

х-х-х, подкрепям всяка твоя дума. Все едно пишеш за мен, без частта за дъщерята. И късмета ми да имам точно моите родители. Само не съм съгласна  с това:

...защото БГ през последните години е залята с примери на чудовищна агресия на деца към деца, която е стигнала такива размери именно поради ненамесата на възрастните. Хората си казват "Абе, това са детски работи - нека си се оправят сами" и после се чудят защо тихото им кротко дете е хванало ножа и в хладилника отлежава нечия глава. Децата трябва да бъдат научени, че всякаква агресия няма да буде толерирана.