Кога да кажем на осиновените деца

И какво? Да си лъжем децата, така ли?

Ами да.Освен при някакви изключителни обстоятелства,дето рядко се случват.Истината ще направи ли детето по-щастливо?Ще стане на 7-8г.и ще разбере,че дълго сте опитвали за собствено и накрая сте се принудили на компромис и то е този компромис,вторият избор.Започва едно задаване на въпроси,изолиране в себе си,дето не знаеш накъде ще избие.С родната ми дъщеря изкарахме такъв травмиращ и ненормален пубертет,че не знам как я опазихме от нея си и самите ние оцеляхме.Пък ако беше и осиновена,и научеше това,каквато беше бунтарка просто не знам...не искам да си го представям(мина,слава Богу!)Нито детето,нито осиновителите заслужават този тормоз.
Това е личното ми мнение и в никакъв случай не искам да обидя хората,които не го споделят.На всички желая да бъдат щастливи родители   

не съм съгласна с Лилас за това че не трябва да се казва на детето че е осиновено аз искам да я попитам ако това дете е на 4 години и и зададе въпроса как се е родило и как майка му го е кърмила как е било в коремчето и тя би ли го излъгал и би ли помислила след тази лъжа когато то стане на 12 или 13 години и разбере тя как би оправдала тази си лъжа може би със спокойствието на семейството но не и с това на детето защото такива разсъжденя за мене специално са егоистични незнам аз така ги разбирам нещата 

Когато бях дете,имаше едни вездесъщи баби-клюкарки,които,ако кихнеш в къщата си,ще се провикнат"Наздраве".Тези примитивни същества смятаха за свой дълг да кажат на детенцето,че е осиновено,по най-грозния начин веднага,щом го видят без майка му.От тях тайна на осиновяване се запазваше само чрез бягство и изселване.Бабите измряха,а сега сме толкова отчуждени,че се връщаме от работа,заключваме се и изобщо не ни интересува съседите ни живи ли са,още ли живеят тук и какво е това дете у тях(стига да не вика).Тайната на осиновяване се пази много лесно.Не ви ли стигат мъчителното очакване,лечение,унижение,фасоните на баба свеки,че нейният расов син не може да има проблем,въпреки диагнозата(примерно),стреса при осиновяване,ами ще си създавате сами проблеми"кога и какво да кажа на детето си".Самият факт,че си задавате този въпрос,показва стрес и тревога-айде стига толкова,радвайте се на децата си,че толкова бързо растат и животът е кратък...що сами да си създаваме проблеми?Честност-чудесно,браво-ама кой ще спечели от това,какво ще постигнеш,освен още няколко рани да отвориш...как го е кърмила и как е било в коремчето...ами както сме били всички.Аз,като съм имала деца в корема си,да не знам какво е ставало вътре...Може и да съм егоистка.Решението си е ваше.Успех!

 Според мен една от сериозните опасности в укриването на такава информация е, че  когато човек опазва някаква тайна, той винаги се държи по определен начин. Тоест, той може да крие от детето, но от себе си не може. Това го кара да се държи някак гузно и особено. Детето усеща това и разбира, че тази тайна е свързана с него по някакъв начин, но не знае точно за какво става въпрос. Лесно  е, дори и никога да не разбре за какво става въпрос, да интерпретира тайната по някакъв негативен и ощетяващ го начин, защото когато ти липсва информация за нещо, ти просто си я конструираш с подръчни средства /характерен начин, по който функционира човешката психика - там празно няма/. Искам да кажа, че е напълно възможно детето да реши, че не го обичате и затова се държите странно или че заради някакъв свой реален или въображаем недостатък не е достойно за обичта ви или нещо подобно.

Мен специално не ме притеснява това за тайната защото слава богу никога не съм крила и не съм лагала нито него нито някой друг поне от упреците на детето ми че съм го лъгала съм лишена а за другите пролеми които имам те са съвкупност от много фактори аз съм НЕ ЗА ЛЪЖАТА СВЪРЗАНА С ОСИНОВЯВАНЕТО НА ЕДИН ЧОВЕК

Това, че има такава тема не означава, че по цял ден се питаме кога и как да кажем, а просто споделяме. Напълно разбирам lilac - така разсъждават и някои мои познати, които са мнооого далеч от тези неща.  Ако държите нещо в тайна, значи или вие е страх, или се срамувате.  Детенцето ми е още малко, но при всяка ситуация която допуска това , аз му казвам истината. Той все още не задава въпроси, но аз искам да приеме факта, че е осиновен като нещо нормално , като нещо, което се случва навсякъде. Вече не е едно време - да те е срам да кажеш , че родителите ти са разведени например. Сега в повечето случаи те дори никога не са се женили, или пък имаш две майки, едната от които се оказва преди това е била мъж. Изобщо , обществото се развива - за добро или за лошо - такъв е живота.  Моя приятелка е втора майка на едно детенце, което знае всичко за първата си майка /покойница/  , и когато другите й казват да не вика майка на тази, защото не й е такава, тя отговаря -" Аз съм късметлийка, че имам две майки - едната ме е родила, а сега другата ме гледа" 
А дали lilac е сигурна, че осиновените й роднини наистина не знаят? Аз също имам осиновени братовчеди и те научиха от "добрички съседи". Защо е нужно това?  Нищо никога не остава скрито. 
Съжалявам, че се забравих в толкова писане! 

Днес отново имах повод да кажа,да разкажа и покажа ИСТИНАТА на моя син.
Посетихме дома от ,който го взехме.
Той се чувстваше там като в свой води.Познати лелички почнаха да му се радват и той на тях,гледкаше бебета.Видя си отново креватчето,видя как хранят бебетата,показах му къде ги преобличаха и му обяснявах,че и той бе така.
Единствен проблем се оказа голямото му желание да си вземем бебе от там и дори си хареса едно братче,то пък и се казваше  като любимия приятел  - нашия дядо и т.н.
От обяд постоянно обеснявам защо не можем да си го вземем веднага у дома.На всички  в къщи и по телефона се хвалеше къде е ходил и как щял да  си гушне бебето и да си го вземе,но ние не сме му дали.
Все си мисли за това бебе,но  и това ще премине.
Накрая след дълги дебати решихме,че най-добре е да се помолим на Боже всички деца от дома да ги вземат и имат мама и тати.
Моят съвет е да водите децата си там,ако сте го взели още бебе заведете го след година пак,не че ще схване идеята ви,но ще си припомни някои неща,други ще се затвърдят в малката главичка и после,когато порасне например на 5 и осъзнава повечето неща, пак го заведете.Така ще е по-лесно и за него и не толкова болезнен спомена за прекараното време там преди да се явим ние,хората които го обичаме и го научаваме да обича.
Лекарката от дома ми сподели,че по закон социланите трябва да уведомяват родителите,които са оставили децата преди децата да се впишат в регистрите и нали се сещате точно преди да включат някое дете в регистъра и то да си намери семейство се появява някой (който надали ще се сети за детето ако не го подсетят от социалните)и подписва нови документи и  така детето си остава в дома,расте и с това расте и вероятността да не бъде осиновено и т.н.
Преди седмица бях на една пресконференция,организирана от една асоциация,която се занимава с осиновявания.Там бяха изнесени потресаващи факти не само за броя деца в домовете,за бездетните двойки,но и за това как съответните инстанции,отговарящи за процедурите за осиновяване и съставяне на регистри си измислят някакви несъществуващи правила от члеството ни в ЕС.На срещата  освен журналистите,хората от асоциацията,осиновители и директорите на домове нямаше представител на нито една правителствена организация,свързана с проблемите на осиновяване.
Оказа се,че освен ограниченията за памперс има и храноден за около 1 ЛЕВ на дете.Добре,че са спонсорите.
Това е от мен.Нещата се раздвижват и дано по-скоро се оправят.
Бъдете здрави 

Мислех да пусна нова тема за това,но сега ми дойде музата за писане.Извинявам се за дългото четене,което правите.

Този въпрос толкова сме го предъвквали в различни теми, аз самата многократно съм изказвала мнението си от страната на порастнало отдавна осиновено дете, че няколко часа се двоумих дали изобщо да пиша.
Относно становището на lilac, по-скоро нейната сигурност, че 30 годишните и роднини не знаят за осиновяването си, ще припомня моя случай, а именно как моите родители и роднини живяха 36 години с твърдата убеденост, че тайната им е останала неразкрита, а истината беше точно обратната.Знаех го от както се помня, дори не съм сигурна кога точно съм го научила и кой точно беше първият доброжелател, който ме просветли.Това, че роднините ти съхраняват чувствата на родителите си най-вероятно, разбрали колко важно е за тях и колко ги е страх тайната да не излезе наяве, в никакъв случай не означава, че живеят в неведение. Напротив, няма начин през всичките изминали години някой радетел на истината, смятащ че е дошъл на този свят с мисията да извади наяве тайната на "грешниците", решили да предпазят детето си от подробностите около раждането му, да не ги е просветлил за тях с най-загриженият и мелодраматичен тон, на който е способен.
Бих искала да кажа на мама Ирка, да не се притеснява от апатията на малчо по темата за раждането и осиновяването.Просто не го притискай, да не му стане досадно.Или не му е дошло времето да говори за това или по-вероятно според мен е, че просто приема осиновяването си като най-естественото събитие и не намира причина да се обсъжда и драматизира това, точно както разсъждавам аз.Ние сами със страховете си, притесненията и т.н. правиме осиновяването тайнствено, обвито в мистерия, сложно, а аз го чувствам като нещо съвсем нормално.Просто някои по една или друга причина не могат да родят, затова стават родители на деца, родени и нежелани от други.Същината на майчинството и бащинството не се състои в оплождането и износването на яйцеклетка и в последващото раждане, това е най-незначителният период от живота на детето.Важните моменти идват след това, в отглеждането, в безсънните нощи, в превиването на гръб през първите години на детето, докато проходи, проговори, докато опознава света през очите на родителите, в носенето до градината и училището в студ и пек, в непрестанните тревоги правилно ли го възпитаваш или не, в пролетите сълзи при първите му успехи, неуспехи, в трепета от първите удари на сърцето му по отсрещния пол.......................това е да си родител на детето си, а не зачеването, износването и раждането, които са 9 месеца.Какво са тези незначителни 9 месеца, които минават неусетно, пред целият предстоящ живот изпълнен с трепети, вълнения, притеснения, непрестанни проблеми и какво ли още не.А това как си станал родител на детето е най-незачителния факт, пред значимостта и необятността на предстоящите години, с всичките събития, които ви очакват
Пак прекалих с писането, започна ли, спирка нямам

lilac, ти не се притеснявай за това на нас дали ни стигат мъките от неуспехите. Това си е наша работа, изказванията ти за неща, които пряко не си преживяла, са направо неадекватни.

lilac, в този форум повечето сме привърженици на това, да не пазим тайната пред осиновените деца

аз лично с интерес чета обратните мнения, които са малко, а иначе доста срещани в реалния живот

много, много ми е интересна гледната ти точка и ти свалям шапка, че защитаваш мнението си с такава лекота

момичетата преди мен са точни и изчерпателни

да, вярно е, че е трудно да се каже на детето - но трудността идва не от това,че ме е страх от съседката(о, каква прозаична причина), въпреки, че не е за подценяване и това

трудно е да се изправиш обаче пред тези любими, сладки очи - да преглътнеш и да кажеш - ти не си живял с мен винаги

много харесвам подхода на zoika за посещение в Дома(знам, че много майки го правят) - смятам, че това е чудесен начин да обясниш простичко на детето си къде е било, когато не сте живели заедно

а защо е бил там, ее ,това е признайте е въпрос, на който и ние възрастните трудно си отговаряме....на мен лично ми застава буца на гърлото, а смятах, че ще ми е по-лесно

Нико е малък още и не ме разбира много,много какво му говоря, но по тона ми разбира, че е важно

аз знаех още преди да осиновя, че няма да имам тайни от детето си

истината прави хората свободни - аз вярвам в това и живея така

lilac и аз не съм сагласна аз бах на 14 и други хора ми казаха 4е това не са моите родители много ми беше гадно 4е са ме лъгали по добре да намериш одобен момент и да му кажеш истината данамаш грах към него да не те обвинава след време има лоши хора които наро4но могат да му кажат както на мен ми казаха страни4ни хора варваи предпо4итах наше да баха ми казали а не комшики

Мила много си преживяла предполагам какво е било в душата ти точно в този момент когато си разбрала вярно е и съм съгласна че трябва родителите да кажат на детето си а не чужди хора нестига преживяното от теб а и болката от тайната която не са споделили родителите ти но те може би са мислили че по този начин те предпазват  ние казахме на нашия син когато беше на 4 години и той отдавна свикна с тази мисъл трудно е да кажеш но е по добре защото няма да живееш с притесненията и страха всеки ден и всяка нощ и детето ще знае че не си го излъгал няма да изгубиш доверието му 

Когато и да кажем все ще се притесняваме от това дали е навреме, както и да го кажем ще ни мъчи мисълта дали това е най-правилния начин, как ще го разбере детето и как ще реагира - божа работа, а на нас не ни остава нищо друго освен да се молим.
Убедена сме че почти всички майки които пишем тук се притесняваме от този момент. Лично аз си мисля че детето по-скоро усеща това което му казваме отколкото да слуша думите - от нас зависи да го направим спокойно, без да го обвиваме в тайственост - все пак това е факт и донякъде би трябвало да се поднесе като такъв.
Макар и да съм на точно обратната позиция от  lilac уважавам правото и на мнение по-различно от моето и желанието и да защити думите си.
Нека се уважаваме и изслушваме.