Когато попаднах в плен, окупаторите се опитваха да ме унижат, крещяха, че уж съм се обърнал срещу „братята“. Аз твърдо им отвърнах: „Първо – вие никога не сте ни били братя. И второ – не аз дойдох с оръжие на вашата земя, а вие нахлухте в нашата“. За всяка дума на украински ме биеха – жестоко, безмилостно. Та има ли значение езикът?
В Оленивка ме преместиха в килията на смъртниците – „двеста“. Там ни взривиха. Аз по чудо оцелявах: здрава остана само дясната ръка, а останалото тяло – в парчета и болка. Заедно с няколко тежко ранени побратими се вкопчихме в живота въпреки всичко.
В болницата в Донецк се държаха с нас, сякаш не сме хора. Дадоха охрана от местни, които ни гледаха с омраза. Когато от кръвозагубата започнах да треперя, един от тях постави носилката под климатика и включи минус шестнадесет. Лежах гол под ледения въздух четири часа. Персоналът мълчеше. Санитарки ни возеха така, че се удряхме в стените. Превръзка направиха едва на четвъртия ден. Парче метал от тялото се наложи сам да извадя.
Когато ни върнаха в Оленивка, ни чакаше ново „посрещане“. Подкрепях побратим без крак, а нас двамата биеха. Караха ни с натрошени кости да седим часове наред клекнали. А те биеха, биеха, биеха…
По пътя за размяна ни вързаха очите толкова стегнато, че болката пулсираше в слепоочията. Не виждахме нищо. Но след самолета, на пипане усетих меките велурени седалки на автобуса и разбрах: прибираме се у дома.
Всеки украинец трябва да помни: руснакът никога не е бил и няма да бъде наш брат. Затова забравете завинаги фразата „какая разница“.
Олександър „Авокадо“ Гришин.
От 2014 година – в редиците на самоотбраната.
На 25 февруари 2022 като доброволец замина за Мариупол, застана в строя на „Азов“.
Азовстал – Оленивка – барак „200“ – болницата в Донецк – пак Оленивка.
Размяна. Рехабилитация. И отново – служба.
Непокорен. Непречупим. Украински воин. Олександър Гришин. На такива се крепи Украйна.
https://www.facebook.com/photo/?fbid=818830477484059&set=a.227665553267224
Няма да ги разберем. Защото сме прекършени.
