Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 437

Всяка нощ, всяка минута той изливаше чувствата си върху тетрадката с редове върху коленете му. Записваше всичко случило се през деня, с всички подробности, под командата на молива, без да ги докосва с филтъра на емоциите. Одеялото напомнящо за медицинска палатка, осветяваше с малко фенерче. Съкращаваше последните изречения, за да не се изтощи батерийката на фенерчето, и завършваше нощта с окончания от многоточия. Всяка нощ започваше с едно и също изречение: „Аз съм Яшар Йълмаз, сирак на четиринадесет години... Не знам кои са родителите ми, живея в това сиропиталище откакто се помня...“

Щом запишеше това изречение върху листа, тревожната сянка на реалността почваше да изрича фрази, докосващи емоциите му, и той се предаваше на волята ѝ. Всеки път, когато опиташе да опише чувствата си, преследващите сънищата му сенки го събуждаха и дърпаха насам-натам. Всеки ден беше копие на предишния... Олющени стени, мътна неонова светлина, миризма на сажди, проникваща през прозореца, тонове ругатни и подигравки... Ако понятието сирак имаше миризма (а то имаше), тя първо пропиваше в чаршафите и след това се скриваше завинаги във влагата на погледа. За това свидетелстваше вечно плачливото изражение стаено в очите на Яшар.

Светлината угасва, всички в голямата стая са погребани под одеялата в спящо положение. Един кашля, друг киха, друг се опитва да диша през запушен нос, друг обръща хъркането на приспивна песен... Всички звуци се събират накуп, разсейват се по студените стени и падат като сянка върху мръсните щори. Всеки от тези странни звуци си има сянка. Може би малко страшничко за онези, които нощуват тук за пръв път, но с времето всички свикват. Яшар включва малкото си фенерче под одеялото, напук на бродещите над него сенки. Сенките се трупат, броят на заспалите се увеличава. Яшар подава глава изпод одеялото, проверява отразените върху щорите сенки и убеден, че вече всички спят, започва да пише. Тази нощ в душата на Яшар броди тревога, която помита всички сенки.

„Днес времето беше толкова студено, че дори не ми се искаше да изяза на разходка в двора на приюта. Откакто се помня, ме владее чувство, което не мога да опиша. Дори да не искам, това скрито в тялото ми чувство ме контролира. Краката ми сами ме отведоха на двора. По това време там обикновено е оживено, но явно заради студа никой не беше излязъл. В най-затънтения край на двора има огромен бор, клоните му се простират от стената до улицата. Толкова е величествен и огромен, може би най-голямото живо същество, което съм виждал някога. Ходенето из затънтените краища на двора и в близост до стената е нежелателно, не се насърчава. Краката ми се затътриха неохотно и отнесоха тялото ми до бора. Не знаех защо съм дошъл, но чувството в мен вероятно знаеше, защото ме насочи към хриплив глас, скрит в сянката на бора. Там лежеше бяло куче и ме гледаше. По провисналите ѝ бозки разбрах, че е женско и е родило наскоро. Гласове на кутретата не се чуваха никъде. Като ме видя, тя размаха опашка и ме погледна със състрадание. Не знам какво точно представлява състраданието, но чувствам, че е нещо хубаво, защото стопли сърцето ми...“

Яшар прочете написаното с крайчеца на окото си – батерията на фенерчето беше почнала да се изтощава. За пръв път от много време насам бе успял да напише нещо, без да използва израза „Аз съм Яшар Йълмаз, сирак“. Сам не знаеше дали написаното е реалност или фантазия родена от въображението му. Затвори тетрадката, уви се хубаво в одеялото изпълнен със страх от сенките, преследващи съня му. Ядоса се на себе си – откъде се взе това куче, защо написах това? Поиска да потъне в сън. Като се събуди на сутринта, почувства, че сънят му е бил спокоен, че е спал без сенки-спътници.

Препрочитайки отново и отново написаното, реши да покаже на сенките своята смелост. Последното изречение за състрадателния поглед в чифт очи така му хареса, че сълзите в неговите разплакани очи пресъхнаха и му стана топло. Започна да разказва за мама куче на всички в приюта. Сам ѝ измисли име:

„Когато ме попитаха как му е името, аз казах, че кучето е бяло, женско. Но трябваше да има име. Много е трудно да се даде име на живо същество. Не знам кои са родителите ми, дали им е било трудно да ми изберат името Яшар. Кучето майка нарекох Памук...“

Спря да пише за мама Памук в тетрадката си и почна да изговаря изреченията, които докосваха сърцето му, пред всички в приюта. И други деца пожелаха да видят тази мама Памук, да почувстват състрадание и топлина, каквито не бяха видели от родителите си.  

– Лъжеш, малкия, колко пъти ходим вече, гледаме, но така и не я видяхме.
– Заклевам се, защо не ми вярвате, как мога да си измисля такова нещо?

И макар числото на невярващите да се увеличаваше, всяка вечер преди лягане задължително караха Яшар да им разказва за мама Памук. Слушаха го като приспивна песен, която разсейва сенките и топли. Яшар заряза тетрадката. Разказваше на опитващата се да заспи голяма стая за кутретата на мама Памук – колко момчета, колко момичета са, с какви шарки е всяко. Дори измисли имена и на шестте. Как го следват, как го придружават отдалеч, как тичат след него, когато е сам на двора.

По залез слънце Яшар излезе на двора с остатъци храна от трапезарията и все едно знаеше къде е мама Памук, отиде до тяхното тайно място. Цялата стая вървеше тайно след него, с вълнение очакваха да видят мама Памук. Когато изсипа съдържанието на торбичката под дървото, цялата стая излезе от укритието си, за да видят мама Памук. Но тя не беше под дървото. Удивен, Яшар каза с прикрит гняв:
 
– Какво сега? Искате да кажете, че съм лъжец?

Цялата стая в един глас:

– Ей, къде е мама Памук? Разбира се, че си лъжец.
– Аз ѝ оставям храната, тя идва и си я взима. Не всеки път я виждам.
– А ние защо никога не сме я виждали? Никой наоколо не е виждал бяло куче.
– Ако щете вярвайте, ако щете недейте. Ваша работа.

След този ден броят на интересуващите се от исторята с мама Памук намаля, но броят на зле спящите през нощта се увеличи; продължиха да тъгуват по нея и да се интересуват. Всички вземаха остатъци храна и ги разнасяха в различни краища на двора. Като видеха на сутринта двора чист, обитателите на голямата стая бяха щастливи. Птици, котки, таралежи и врани получаваха своя дял, децата-сираци станаха родители на живите същества, обитаващи двора. Идва ли мама Памук, какво правят кутретата ѝ, истина ли е това или измислица на Яшар – вече не интересуваше никого. Яшар продължи да разказва разпръсващата сенки история с мама Памук. В стаята пристигаха нови момчета, други порастваха и започваха живота си на възрастни...

Яшар навърши осемнайсет. Заедно с приятелите си изпитваше страх и вълнение от началото на зрелия живот. Техният попечител им намери работа, каза, че ще ги следи известно време, поиска да му пратят адреса си. Заедно с още шест момчета, с подписани и подпечатани документи в ръцете, Яшар се сбогува с обитателите на голямата стая и с учителите, които ги бяха отгледали. Опита да се усмихне, но насълзените му очи бяха свикнали да плачат и не искаха да се разделят с навика си. Вратата на приюта бавно започна да се отваря навън. Строиха се в редица и от прага впериха поглед в новия си живот. Вратата се отваряше бавно. Новороденото слънце приветства лицата им, насочи лъчите си под прав ъгъл и разпиля всичките си цветове по улицата. Вратата се затвори също толкова бавно, колкото се и отвори. Яшар направи няколко малки стъпчици, опитвайки да огледа оцветения от слънцето тротоар. Когато спря, всички останали също спряха. На отсрещния тротоар седеше бяло куче и ги гледаше. Гледаха и те известно време, и после едновременно нарушиха тишината:

– Мама Памук, милата ни майчица...

Втурнаха се на бегом към тротоара и прегърнаха кучето, което размахваше опашка:

– Мамо Памук, толкова ни липсваше...[/color][/i][/b]