Любими откъси, мисли, цитати, с които живеем - 12

   
I

   Автобусът, пълен с шведски туристи, пристигна в испанското планинско селце. По-голямата част от пътниците бяха хора на средна възраст, повечето жени — внушителни омъжени дами, но имаше и няколко без семейства, които бяха предприели пътуването с надеждата, че ще им излезе късметът да преживеят по някое приключенийце и при всички положения — да направят покупки.
   Има нещо забележително в магнетизма, който излъчва самата дума „купуване“. Първоначалният смисъл на това да си купиш нещо, което да занесеш в къщи, да „напазаруваш“, от дълго време насам се е променил. Пазаруването съвсем не отговаря на онези сладки мъки, с които чужденците купуват и носят у дома си съвършено ненужни вещи. Единствено думата „покупки“ може да изрази тази страст. Затова шведите значително по-бързо бяха усвоили някои испански изрази от рода на Cuánto cuestá, отколкото краткото gracias.
   Най-напред се купува огромна чанта. Това означава, че покупките могат да започнат, след като е обезпечено складирането им. Сетне чантата се пълни с ръчни изделия, изкуствена кожа, по-малки чантички, табакери, ножове за разрязване на книги, накити от рода на обици и гривни, кукли, магаренца, миниатюрни рицарски щитове, бутилчици с ликьор, различни видове сирене — всичко, което може да се купи и което се посочва като типично за дадено селище или област.
   Автобусът пъхтеше по шосетата и спираше в градове и села, за да могат туристите да направят покупките си. Местното население се бе научило да предугажда желанията на пришълците. Дори и в най-затънтените паланки имаше търговски лавки. Там, където никога не бе съществувало местно производство на сувенири от подобен род, бяха започнали да изработват какви ли не боклуци. Навсякъде дялкаха от дърво малки кутийки или щитове с хералдически гербове, продаваха шишове за печене на месо, които изглеждаха странно неудобни и затова можеха да се нарекат „ръчна изработка“.
   „Ръчно изработеното“ привличаше. Често пъти всяка област се специализираше в някакъв определен вид подобно производство. Това нерядко се изтъкваше в брошурите на туристическите бюра и при внимателно вглеждане наистина можеше да се открие някаква разлика в евтините безвкусни предмети, предлагани на купувачите в различни места на страната.
   Пазарлъците бяха неделима част от правенето на покупки. Те обикновено носеха най-голямо удоволствие за туристите. Започваше се с това, че продавачът искаше за стоката си някаква фантастична цена. Тъй ставаше в повечето случаи. Тогава на купувача оставаше само да си сложи плътно перде на очите и да подбие цената по не по-малко фантастичен начин. Подобни опити нерядко успяваха.
   Бедняците, които произвеждаха стоката, трябваше и да я продадат. Затова понякога се виждаха принудени да се разделят с нея почти на безценица. Всеки купувач изпитваше огромно, почти сладострастно чувство на гордост, когато беше сигурен, че е успял здравата да измами продавача.
   Понякога и това ставаше.

   II

   Лъкатушещият, зле поддържан път доведе накрая туристическия автобус в една област, където жените от векове бродираха покривки. Още като малки и мършави седемгодишни деца тукашните момичета се приучваха да държат иглата в ръце. След това целият им живот минаваше в едно и също нещо — везане. Плата за покривките купуваха отвън. Но го покриваха с такава богата бродерия, че в крайна сметка самата тъкан не се виждаше. Превръщаше се в звезди, раковини, лозови плетеници, ярки цветя. Бродериите се простираха върху плата като в белоснежна градина.
   Готовите покривки бяха два или три метра дълги. Извезването им поглъщаше извънредно много време. Често бяха истински шедьоври. В случай че жените, които ги създаваха, получаваха донейде прилично възнаграждение за огромния труд, който влагаха, една готова покривка би им донасяла пет или десет хиляди песети, т.е. толкова, колкото струваха няколко готови костюма според цените в тяхната страна. Жените, които продаваха покривките, обикновено започваха с това, че искаха две хиляди песети. Но такава сума винаги предполагаше мъчителен пазарлък.
   Гидът на туристическата група си бе поставил за задача да покаже най-напред „обитателите на пещерите“. Това бяха чисто и просто работнически семейства от Южна Испания, които нямаха къде другаде да живеят. Те или се настаняваха в някоя естествена пещера, или пък с голям труд си издълбаваха „стая“ в шуплестия туф на планината. Вътре поставяха тенекиена печка, на която готвеха храната си, купчина стари одеяла или завивки, под които спяха нощем, поличка с няколко паници и други най-необходими вещи, без които човек не може да мине и в най-голяма оскъдица. Пред пещерите-жилища растяха палми, евкалипти, безплодни бадемови дръвчета, кактуси и агави. В очите на чужденеца тази растителност придаваше райски вид на пейзажа и допринасяше за прикриване на беднотията.
   Туристите се скупчиха пред входа на едно от пещерните жилища. Вътре седеше стара жена, която бродираше голяма покривка, дълга най-малко три метра. Тя бе облечена в черно и изглеждаше също тъй мълчалива, както планината, която я бе родила. Пред себе си бе поставила голям гергеф.
   Старицата едва вдигна очи, когато дойдоха чужденците. Покривката бе почти завършена. Личеше си как бърза да направи последните бодове. Единствено тя самата и нейните съседи знаеха, че я везе от четири месеца и че се надява да я продаде колкото може по-бързо. Покривката бе смайващо красива.
   Шведките искаха веднага да започнат преговорите. Но гидът ги посъветва да почакат.
   — Не бързайте. Тя сигурно ще слезе долу при автобуса, преди да сме тръгнали.
   Поради липса на други теми за разговор туристите започнаха да я разпитват с помощта на гида за това, как се препитава.
   — Живея от бродериите си.
   Очите на старата жена очевидно някога бяха притежавали мекотата на черното кадифе. Сега ирисът им бе заобиколен от кафяви кръгове, което може би се дължеше на старостта.
   — Сама ли сте в живота? Вдовица?
   Тази, към която бе отправен въпросът, едва повдигна глава.
   — Вдовица съм. Но имам дъщеря, която живее с мъжа си в една пещера наблизо. Дъщеря ми е тежко болна от туберкулоза. Мъжът й е безработен.
   — Но как се препитават?
   — Аз ги издържам с иглата.
   — Имат ли деца?
   Жената в черно, изглежда, все повече се измъчваше, от тази натрапчивост.
   — О, да. Няколко. Едно от децата им живее при мен, тъй като у тях е прекалено тясно.
   — Колко припечелвате месечно в най-добрия случай? Това бе явно въпросът, който пронизваше сбръчканата старица до мозъка на костите й.
   — Зависи от това как върви продажбата. Около петстотин песети.
   Туристите мислено си направиха сметка, като преведоха сумата в шведски пари. Това правеше около четиридесет крони. А всъщност жената бе преувеличила прекалено цифрата от стеснението, което изпитваше пред елегантните посетители. Най-често тя не получаваше и половината от тази сума, а нерядко дори и една четвърт от нея.
   И затова сметна, че трябва да каже истината.
   — Всъщност аз съм спечелила толкова пари само веднаж в живота си.
   Половината покривка бе просната над гергефа. За да се разстеле по-голяма част от нея, нямаше място. Старицата искаше да наблюдава шарката на онзи край на покривката, който доизработваше, и всъщност й оставаше да направи още няколко бода с иглата. Големи черни мухи бръмчаха около сгънатата на две покривка. Изглеждаха ядосани, раздразнени.
   — Колко голямо е внучето, дето живее при вас?
   — Внукът ми е на дванадесет години.
   — Ходи ли на училище?
   — Не.
   В същия миг платът, който тя извозваше, се размърда, сякаш раздвижен от свръхестествена сила. Една от шведките любопитно повдигна крайчеца на готовата, сгъната част на покривката. Рояк разярени мухи изхвърчаха тутакси от скривалището си тъй стремително, сякаш бяха пуснати от кошер.
   Под покривката лежеше полуголо, мършаво момче с хлътнали в черепа очи, а ребрата му стърчаха като пръчки на недоплетена кошница. Не беше необходимо човек да е лекар, за да види, че момчето е на умиране. Сякаш там не лежеше човешко същество, а осъдено на гибел животно.
   — Това ли е внукът? Гидът преведе отговора:
   — Да.
   Отначало туристите бяха шокирани. Обзе ги спонтанна щедрост. Всеки пусна по една дребна монета върху почти завършената покривка, всеки наблюдаваше по колко дават другите, всеки чувствуваше как в гърдите му набъбва онова чувство на гордост, което изпитваш винаги, когато даваш, без да те молят.
   Жизнерадостната, пълничка госпожа, която се бе представила на останалите от групата съвсем фамилиарно като Свеа, пусна една кръгла жълта песета.
   — Хайде, стига сме стояли вече тук — дочуха се гласове. — Я да видим, преди да сме потеглили, дали в селото няма някое магазинче.
   Пътят бе осеян с ерозирани камъни, които приличаха на кремъци. По една алея с цъфнали светлозелени агави, чиито стъбла напомняха клонки на шведски бор, те се понесоха в стегната група надолу към планинското селце, разположено в подножието — сякаш в пещера, препълнена с жълта слънчева светлина.
   Жадните за покупки туристи иззеха всичко, което можеше да се купи в единствения магазин на селото. Простички накити, които тук се продаваха по-евтино, отколкото по улиците и на пазара, разположен на площада край хотела им.
   Купиха също и по-малки бродирани покривки и салфетки, каквито везеха в тази местност. Един от туристите зърна кошница с батати — кореноплодни, каквито в Швеция не се срещат. Онези, които си купиха от тях, се осведомиха най-напред дали плодовете ще се запазят добре в продължение на три седмици. Би било добре да бъдат сварени веднага след пристигането със самолет в родината.
   Онези, които избираха покривките и салфетките, винаги първом питаха дали става дума за „ръчна изработка“, за нещо „истинско“.
   — Оригинални ли са тези бродерии?
   — Да, напълно оригинални — отговаряше гидът.
   — Везани от техните пръсти?
   — Да, от собствените им пръсти, от окървавените връхчета на пръстите им.
   — Интересно как платът все пак се запазва тъй бял, макар те самите да живеят като свине.
   — Сигурно след това го перат.
   — Но не мислите ли, че в такъв случай употребяват някакви отровни средства за изпиране?
   Една от шведките се обади за утешение:
   — Ами! Че те въобще нямат такива средства. Само ние имаме. Тук са толкова нецивилизовани.
   Най-сетне автобусът бе готов за потегляне. Жените се качваха и сядаха най-отпред до шофьора, сигурно от страх, че може да им прилошее по време на пътуването. Те носеха в ръце пазарните си чанти, претъпкани догоре, настаняваха се по местата си и започваха да вадят покупките си. Сравняваха качеството и цените им. Ако някоя бе успяла да купи нещо на по-ниска цена, а другите бяха взели същата вещ по-скъпо, веднага ставаше предмет на всеобща завист. Онази, която бе платила най-много, пък се боеше да не би съотечественичките й да я сметнат за глупачка.
   Появиха се пет от тукашните жени, облечени в черно, с толкова на брой големи, бродирани покривки. Зад тях цъфтяха бадемовите дръвчета. Жените разпериха покривките, които почти затулиха прозорците на автобуса. Шведките тутакси се подадоха навън. Започнаха пазарлъците и увещанията.
   — Хиляда песети — поиска една от местните жителки за особено красивата си творба, която й бе отнела месеци усилна работа.
   Пътничките мигновено преведоха сумата в шведски пари. Хиляда песети, това правеше около осемдесет и пет крони. Не можеше да става и дума за такава цена.
   — Триста — заяви една от шведките и показа банкнотата.
   — Тогава седемстотин.
   — Триста — не отстъпваше шведката, без да обърне внимание на факта, че местните жени бяха научили да изговарят цифрите на шведски. Облечената в черно испанка отчетливо промълви: „Седемстотин.“
   — Седемстотин — повтори пак.
   — Триста.
   Шофьорът започна да става нетърпелив. Той имаше график, който трябваше да спазва. Включи бавно мотора, сякаш проверяваше дали работи.
   — Триста — прошепна накрая жената в черно и протегна умоляващо едната си ръка, докато с другата подаде покривката, давайки да се разбере, че приема цената.
   Сделката бе сключена.
   — Ето ти точно триста.
   Пробивът бе успял. Окуражени, останалите също настояваха за тази срамна цена. Четири покривки бяха купени за триста-четиристотин песети. Съревнованието бе отчаяло продавачките, а бе направило купувачките още по-безсърдечни и настървени.
   Най-отзад на опашката от облечените в черно жени бе застанала старицата от пещерата. Тя бе привършила навреме своята покривка, която беше най-красива от всички. Истински шедьовър. Дълга три метра и половина, покривката грееше с изумителните си шарки.
   Като че старата жена дори не мислеше да я предлага за продан, когато чу скандалните цени.
   — Cuánto cuestá? — попита Свеа, седнала най-отпред и трескаво обмисляща колко голяма става масата й в къщи, когато я разтегне и подреди за вечеря за осем-десет гости.
   Жената направи немощен жест.
   — Само някакви си хиляда песети.
   — Ще получите сто.
   Покривката клюмна. Автобусът щеше да тръгне всеки момент. Под колелата му се кълбеше прах.
   — Тръгни, но спри след десет метра! — заповяда Свеа на шофьора. — За това ще получиш бакшиш.
   Автобусът потегли. Облечената в черно старица се затича, олюлявайки се, след него. Държеше покривката пред себе си така, че приличаше на голямо бродирано платно.
   Автобусът спря. Вратата му през цялото време беше отворена.
   — Добре, сто — прошепна в отговор испанката. — Вземи я.
   Онази, която бе спечелила играта, сложи покривката на коленете си. Автобусът се понесе към следващото селище.
   — Естествено трябва да я изпереш добре, преди да я сложиш на масата — посъветва я съседката й в автобуса.
   — Разбира се — отвърна Свеа, като мислеше за дома си, където покривката винаги щеше да й напомня за пътуването. И имаше защо.