Публикувана: 5 юли 2025, 14:14 ч.
Последно мнение: 24 септ. 2025, 14:14 ч.

Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 440

37 949
738
1

# 600 11 септ. 2025, 13:31 ч.

Мнения: 10 954

Радвам се за номинациите на Енгин ,Демет и Фара ,стискам палци да спечелят 🙌

Това момиченце се снимало с Енгин, Гюлсим и други актьори

Гюлсим много руса ми се вижда тук

# 601 11 септ. 2025, 14:19 ч.

Мнения: 24 875

Страхотни вълнения имахме тогава! Приятно е човек да си спомни!
Направих си труда да видя номинациите за тази година - два сериала от Турция, без номинации за актьор и/или актриса.
The Good & The Bad / Original Title:Deha и The Nightfall /Bir Gece Masalı.

Който иска, може да се "разходи" и да види миналите победители в различните категории.

Номинации 2025 година.

https://www.seouldrama.org/eng/bbs/content.php?co_id=advance

# 602 11 септ. 2025, 15:38 ч.

Пловдив
Мнения: 36 241

https://www.formatbiz.it/dettNews.aspx?id=13417

Нов турски драматичен сериал Terra Rossa на MIPCOM

Eccho Rights ще представи чисто новия турски драматичен сериал Terra Rossa (оригинално заглавие: Плодородни земи) на Mipcom. Сериалът е продуциран от Sürec Film и ще има премиера тази есен по турската Show TV.

В актьорския състав е Енгин Акюрек, едно от най-разпознаваемите лица в турската телевизия, познат от сериали като Фатмагюл и Мръсни пари и любов, за който спечели номинация за международна награда „Еми“ в категорията за най-добър актьор. Акюрек играе заедно с Гюлсим Али, чиито проекти включват „Анадолска история“ и международната сензация „Възкресение: Ертугрул“. Сред другите звезди са Билал Йигит Кочак („За моето семейство“), Илайда Акдоган („Диво сърце“) и Сарп Аккая („Клетвата“).

Хандан Йозкубат, директор на турската драма в Eccho Rights: „С актьорски състав, воден от несравнимите Енгин Акюрек и Гюлсим Али, Terra Rossa съчетава най-доброто от турската драма: страстно разказване на истории, незабравими герои и изпълнения от световна класа, готови да пленят сърцата по целия свят.“

В Адана враждата между семействата Берекетогулари и Караханлъс се разпалва отново. Докато Йомер Берекетоолу (Енгин Акюрек) се бори да защити семейството и земята си, новоназначеният прокурор Невин (Гюлсим Али) пристига, търсейки справедливост за смъртта на годеника си. Сблъсъкът им поражда опасна връзка, където дългът и желанието се сблъскват, а любовта се превръща в най-непредсказуемото оръжие от всички.

# 603 11 септ. 2025, 15:50 ч.

Мнения: 24 875

Цитат на: mariana51 в чт, 11 сеп 2025, 15:38

https://www.formatbiz.it/dettNews.aspx?id=13417

Нов турски драматичен сериал Terra Rossa на MIPCOM

Дали ще идат на представянето?

# 604 11 септ. 2025, 15:55 ч.

Пловдив
Мнения: 36 241

Момичета, ето и последната история, написана от Енгин за бр.64 на списание Kafasına görе.
Превод Barisea, с благодарност.

МИРНИ ДНИ

Kafasına göre, 64
September 2025

Сякаш не му стигаше бремето на живота, ами стана и човек, който за награда на своята некомпетентност мъкне туби.

Нито тялото, нито душата му имаха отговор за въпроса: „Каквоси постигнал в този живот?“. Опитваше, отново и отново, товареше се с работа, която не е по силите му, но въпреки ръста си остана смазан от неща извън неговия контрол. А то, като не става, не става – всяко наложено със сила нещо се взривява отвътре, от самите си дълбини. Това е пре-древно знание, пуснало корени в живота чак до субатомните му частици; древна гледна точка, приемана като възможно най-добрата формула за щастие от всички, които опитват, но търпят неуспех.

Серкан не беше нещастен от това, че мъкне туби, но и щастлив не беше. Отхвърляше формулировката „не-съм-нещастен-следователно-съм-щастлив“ и търсеше щастие в конкретни неща като изгрева на слънцето или прохладния северен вятър, и чакаше. Обаче просто не му се получи да стане щастлив. След като завърши училище, човек трябва да намери своето място и да потърси причините за неуспехите си в своята собствена природа и решения. Години наред Серкан прави точно това и постигна баланс между ум и душа. Но срещнеше ли съученици от началното училище, положили много по-малко усилия от него, вътре в него почваше да се надига всичко, което можеше да го направи нещастен. Три години мъкна туби на гръб, изкачва етажи без асансьор, изчаква ония, дето не бяха си приготвили пари, не можеха да си намерят портфейлите или не бяха оставили празните бутилки пред вратата; върши си работата, игнорирайки всички със зли лица, тъпи души и дрезгави гласове.

Серкан никога не разговаряше по време на работа, затова клиентите, на които доставяше вода, дълго време го смятаха за ням. Ако му зададяха въпрос и можеше да отговори с езика на тялото, това го успокояваше и тубите с вода, които носеше, за миг ставаха по-леки. Не обичаше излишни разговори, при които езикът на тялото се комбинира със звуци, вдишвани през носа. Колкото по-малко говори човек, толкова по-човечен става...

Шефът му го отпрати припряно с изсъхнал от жегата глас:
- Ей, немият, бегом три туби, адресът е на листчето.

Не се впечатлявайте от думата „шеф“, Серкан беше единственият му работник. Но на площ от пет квадратни метра той се чувстваше като собственик на холдинг. Сутрин Серкан му казваше „добро утро“, вечер като върнеше празните туби, му казваше „лека нощ“; всички останали разговори считаше за загуба на време.

Откара трите туби вода на посочения адрес с мотопеда си – две прикрепени зад гърба му и третата – в дясната ръка. За пръв път отиваше на този адрес. Като пристигна, се оказа че това е една от онези стари триетажни дървени сгради в Истанбул с очарователни градини. По принцип добре знаеше къде да остави тубите като влезе и от кого да си вземе парите по най-бързия начин. Но сега влезе толкова бързо, че не разбра веднага къде се намира. Застана на входната врата и надникна в коридора. Беше къща със стара камина и портал, разделящ помещението на две. Зад матовото му стъкло се очертаваха няколко силуети. Серкан остави тубите на пода и с неочаквано дори за него самия любопитство пъхна вътре глава, продълговата също като тялото му.

Възрастни хора разговаряха в нещо като хол, някои играеха на табла, приседнала в ъгъла до прозореца бабичка опитваше да шие нещо, из въздуха циркулираше шум, създаден от хрипливи гласове. Гледайки възрастните хора, Серкан осъзна, че е попаднал в старчески дом. Внимателно затвори вратата и отстъпвайки назад се озова лице в лице с възрастен мъж. Голямата му глава и едрото му тяло препречваха входа. Косата и брадата му бяха посивели, а кожата му приличаше на безплодно поле, но човешкият смисъл не беше напуснал очите му. Серкан си спомни, че го познава. Не искаше да го доближава и отмести поглед встрани. Тъкмо, когато се канеше да излезе...
- Ей, момче!

Серкан застина на място, нямаше сили да погледне стареца в очите.
- Ела насам, момче, ела!

Серкан искаше бързо да си тръгне, но не можа. С вцепенено тяло пристъпи назад в стаята и отново срещна погледа на стареца. С необичайно звучен за външността му глас той каза така, че да го чуе цялата стая:
- Хайде, момче, ела при мен!

Останалите старци не реагираха, все едно в стаята бяха само този старец и Серкан. Пристъпвайки от крак на крак, Серкан се запъти към стареца, чийто поглед беше толкова дълбок, колкото и гласът му.
- Позна ли ме, момче?

Плахият поглед на Серкан плъзна към пламналите му бузи:
- Да, познах ви.
- И кой съм аз, моето момче?
- Учителят по математика г-н Мюрсел.
- Браво.

Серкан позна учителя Мюрсел, но беше потресен, че и учителят го позна.
- Учителю, вие почти не сте се променили, но как помните мен? Минаха почти двайсет и пет години!
- Помня те. Само не мога да си спомня името ти.
- Серкан Йълмаз, 11д клас, гимназия „Ататюрк“.
- Да, сетих се.

На Серкан математиката не му вървеше, всичките си контролни предаваше празни, за което получаваше линия по главата. Линията на учителя Мюрсел беше прочута, оценката на контролното определяше нейната степен на строгост.
- Учителю, аз бях много зле по математика, не мога да повярвам, че ме помните.
- Седни тук, моето момче, дай да си поприказваме.

От този ден започнаха разговорите между Серкан и учителя Мюрсел, отвориха се стари тефтери, мълчаливият Серкан се превърна в човек, който едва си сдържа езика зад зъбите. Той говореше, учителят Мюрсел слушаше, включваше се рядко с някоя реплика или даваше съвет, пропит от духа на неговата възраст.

За Серкан учителят Мюрсел беше непоносим, зъл по душа, изгубил всякаква вяра в хората човек. Не обичаше математиката заради страха си от него и напук на ударите с линията предаваше празни листове. Тези празни листове бяха символ на неговия протест срещу живота. След новата си среща с учителя той се размисли за откритите рани в своя живот, за смачканото си самочувствие, за публичното си унижение и прекършената си гордост... Всичко това беше загнездено някъде в душата му и чакаше възможност да се размножи.

Посещаваше учителя Мюрсел веднъж седмично и му купуваше някаква закуска или сладкиш – каквото му се беше прияло в този ден. Като го видеше да влиза в старческия дом, учителят Мюрсел разтваряше ръце:
- Мирни дни!
- Мирни дни, учителю.

Серкан също почна да спазва този ритуал. Това бяха първите думи, които произнасяше, когато влезе някой. Не че чувстваше мир, когато напускаше дома, но поне изливаше душата си и се наслаждаваше на факта, че някой го слуша без да очаква нищо в замяна. Всяка нощ трябваше да се бори с гласовете, кънтящи в главата му: „Заради теб в гимназията аз се превърнах в лузър – защото търпях подигравките ти, защото линиите, които строши в главата ми, разбиха на пух и прах не живота, а гордостта ми.“

Шест месеца подред, всяка неделя Серкан посещаваше учителя Мюрсел, но не успя да изкара навън полепналите в главата му гласове. Не можа да застане пред него и да запрати баничка в лицето му: „Проклет негодник! Месеци наред ти нося всичко, което поискаш, а всичко хубаво в живота ми се провали заради теб!“ Когато изричаше това на глас пред себе си, все едно някаква празнина в него се запълваше, изпитваше облекчение, че е открил виновника за своите неуспехи.

Посещенията при учителя Мюрсел заприличаха на рехабилитация. Човекът така или иначе не говореше, просто си ядеше баничките и сладкишите, но тъй като самият Серкан говореше, му ставаше по-добре, тромавите му фъфлещи фрази ставаха по-гладки и душата му намираше мир. Изживяваше свободата, която донася откриването на убиеца. Вече не беше мълчаливец, за всичко имаше готов израз, готово възражение. Онези, които го смятаха за ням, бяха поразени, стояха безмълвни пред изреченията, които строеше, и се взираха в лицето му. Това не беше вече предишният Серкан, вътрешното му аз проговори, натрупаните в него изречения се отразиха в речта му.

В разговори с учителя Мюрсел измина цяла година. Това не можеше да продължава повече, положението трябваше да бъде пречупено от най-дълбоко...

Една неделя Серкан се приготви да отиде в старческия дом и най-накрая да излее там строените в главата му изречения. В душата му цареше смут, но тялото му бе спокойно. Тази седмица учителят Мюрсел беше поискал лаваш с кайма и айран. Серкан ги купи и с бърза крачка се отправи към дома. Неделната тълпа по улиците припяваше на вътрешния му глас. Силните безсмислени шумове отекваха в ритъма на стъпките му. Днес щеше да бъде денят за разплата – щеше да запрати лаваша в лицето му, речта си вече знаеше наизуст. Толкова беше приятно да повтаря изреченията ѝ, точно така изглеждаше свободата...

Влезе в старческия дом, протегна както винаги глава през вратата, учителят Мюрсел си седеше в креслото. Ароматът на лаваш с кайма проникваше в носа на Серкан, миризмата на зелен лук съчетан с току-що изпечено тесто беше като обещание за свобода. Хвана здраво торбичката, която държеше, така че удобно да я запрати към главата му, и пое контрол над дишането си. Тъкмо да влезе, непознат глас го бутна в гърба – първо с интонация, а после и с пръст:
- Синко, може ли за минутка?

Серкан се обърна и видя пред себе си жена с пухкаво лице, румени бузи, светла кожа и глас, по-стар от самата нея.
- Да, лелче.
- Чедо, трябва да ти кажа нещо.
- Кажи, лелче.

Ароматът на лаваш с кайма почна да се разнася от ръцете на Серкан из целия старчески дом.
- Чедо, месеци наред подслушвам вашите разговори.

Докато казваше това, пухкавата лелка гледаше навътре към стаята, примляскваше с устни и вдишваше дълбоко през носа, поглъщайки миризмата на каймата от лаваша.
- Слушам те, лелче.
- Чедо, този човек не се казва Мюрсел.
- Как така?
- Той те лъже, казва се Шакир и не е учител.
- Тоест?
- Ти идваш при него в неделя. През останалите дни идват други. Вчера например, идва момчето електротехник. Пред него той се нарича Фахри.

Докато слушаше пухкавата лелка, миризмата на лука почна да гори стомаха на Серкан и да разбърква вътрешностите му. Откъм вътрешността на старческия дом се разнесе дълбок глас – учителят Мюрсел беше видял Серкан на вратата и разтвори обятия:
- Мирни дни.

# 605 11 септ. 2025, 17:21 ч.

Мнения: 24 875

Цитат на: mariana51 в чт, 11 сеп 2025, 15:55

Момичета, ето и последната история, написана от Енгин за бр.64 на списание Kafasına görе.
Превод Barisea, с благодарност.

МИРНИ ДНИ

Скрит текст:

Kafasına göre, 64
September 2025

Сякаш не му стигаше бремето на живота, ами стана и човек, който за награда на своята некомпетентност мъкне туби.

Нито тялото, нито душата му имаха отговор за въпроса: „Каквоси постигнал в този живот?“. Опитваше, отново и отново, товареше се с работа, която не е по силите му, но въпреки ръста си остана смазан от неща извън неговия контрол. А то, като не става, не става – всяко наложено със сила нещо се взривява отвътре, от самите си дълбини. Това е пре-древно знание, пуснало корени в живота чак до субатомните му частици; древна гледна точка, приемана като възможно най-добрата формула за щастие от всички, които опитват, но търпят неуспех.

Серкан не беше нещастен от това, че мъкне туби, но и щастлив не беше. Отхвърляше формулировката „не-съм-нещастен-следователно-съм-щастлив“ и търсеше щастие в конкретни неща като изгрева на слънцето или прохладния северен вятър, и чакаше. Обаче просто не му се получи да стане щастлив. След като завърши училище, човек трябва да намери своето място и да потърси причините за неуспехите си в своята собствена природа и решения. Години наред Серкан прави точно това и постигна баланс между ум и душа. Но срещнеше ли съученици от началното училище, положили много по-малко усилия от него, вътре в него почваше да се надига всичко, което можеше да го направи нещастен. Три години мъкна туби на гръб, изкачва етажи без асансьор, изчаква ония, дето не бяха си приготвили пари, не можеха да си намерят портфейлите или не бяха оставили празните бутилки пред вратата; върши си работата, игнорирайки всички със зли лица, тъпи души и дрезгави гласове.

Серкан никога не разговаряше по време на работа, затова клиентите, на които доставяше вода, дълго време го смятаха за ням. Ако му зададяха въпрос и можеше да отговори с езика на тялото, това го успокояваше и тубите с вода, които носеше, за миг ставаха по-леки. Не обичаше излишни разговори, при които езикът на тялото се комбинира със звуци, вдишвани през носа. Колкото по-малко говори човек, толкова по-човечен става...

Шефът му го отпрати припряно с изсъхнал от жегата глас:
- Ей, немият, бегом три туби, адресът е на листчето.

Не се впечатлявайте от думата „шеф“, Серкан беше единственият му работник. Но на площ от пет квадратни метра той се чувстваше като собственик на холдинг. Сутрин Серкан му казваше „добро утро“, вечер като върнеше празните туби, му казваше „лека нощ“; всички останали разговори считаше за загуба на време.

Откара трите туби вода на посочения адрес с мотопеда си – две прикрепени зад гърба му и третата – в дясната ръка. За пръв път отиваше на този адрес. Като пристигна, се оказа че това е една от онези стари триетажни дървени сгради в Истанбул с очарователни градини. По принцип добре знаеше къде да остави тубите като влезе и от кого да си вземе парите по най-бързия начин. Но сега влезе толкова бързо, че не разбра веднага къде се намира. Застана на входната врата и надникна в коридора. Беше къща със стара камина и портал, разделящ помещението на две. Зад матовото му стъкло се очертаваха няколко силуети. Серкан остави тубите на пода и с неочаквано дори за него самия любопитство пъхна вътре глава, продълговата също като тялото му.

Възрастни хора разговаряха в нещо като хол, някои играеха на табла, приседнала в ъгъла до прозореца бабичка опитваше да шие нещо, из въздуха циркулираше шум, създаден от хрипливи гласове. Гледайки възрастните хора, Серкан осъзна, че е попаднал в старчески дом. Внимателно затвори вратата и отстъпвайки назад се озова лице в лице с възрастен мъж. Голямата му глава и едрото му тяло препречваха входа. Косата и брадата му бяха посивели, а кожата му приличаше на безплодно поле, но човешкият смисъл не беше напуснал очите му. Серкан си спомни, че го познава. Не искаше да го доближава и отмести поглед встрани. Тъкмо, когато се канеше да излезе...
- Ей, момче!

Серкан застина на място, нямаше сили да погледне стареца в очите.
- Ела насам, момче, ела!

Серкан искаше бързо да си тръгне, но не можа. С вцепенено тяло пристъпи назад в стаята и отново срещна погледа на стареца. С необичайно звучен за външността му глас той каза така, че да го чуе цялата стая:
- Хайде, момче, ела при мен!

Останалите старци не реагираха, все едно в стаята бяха само този старец и Серкан. Пристъпвайки от крак на крак, Серкан се запъти към стареца, чийто поглед беше толкова дълбок, колкото и гласът му.
- Позна ли ме, момче?

Плахият поглед на Серкан плъзна към пламналите му бузи:
- Да, познах ви.
- И кой съм аз, моето момче?
- Учителят по математика г-н Мюрсел.
- Браво.

Серкан позна учителя Мюрсел, но беше потресен, че и учителят го позна.
- Учителю, вие почти не сте се променили, но как помните мен? Минаха почти двайсет и пет години!
- Помня те. Само не мога да си спомня името ти.
- Серкан Йълмаз, 11д клас, гимназия „Ататюрк“.
- Да, сетих се.

На Серкан математиката не му вървеше, всичките си контролни предаваше празни, за което получаваше линия по главата. Линията на учителя Мюрсел беше прочута, оценката на контролното определяше нейната степен на строгост.
- Учителю, аз бях много зле по математика, не мога да повярвам, че ме помните.
- Седни тук, моето момче, дай да си поприказваме.

От този ден започнаха разговорите между Серкан и учителя Мюрсел, отвориха се стари тефтери, мълчаливият Серкан се превърна в човек, който едва си сдържа езика зад зъбите. Той говореше, учителят Мюрсел слушаше, включваше се рядко с някоя реплика или даваше съвет, пропит от духа на неговата възраст.

За Серкан учителят Мюрсел беше непоносим, зъл по душа, изгубил всякаква вяра в хората човек. Не обичаше математиката заради страха си от него и напук на ударите с линията предаваше празни листове. Тези празни листове бяха символ на неговия протест срещу живота. След новата си среща с учителя той се размисли за откритите рани в своя живот, за смачканото си самочувствие, за публичното си унижение и прекършената си гордост... Всичко това беше загнездено някъде в душата му и чакаше възможност да се размножи.

Посещаваше учителя Мюрсел веднъж седмично и му купуваше някаква закуска или сладкиш – каквото му се беше прияло в този ден. Като го видеше да влиза в старческия дом, учителят Мюрсел разтваряше ръце:
- Мирни дни!
- Мирни дни, учителю.

Серкан също почна да спазва този ритуал. Това бяха първите думи, които произнасяше, когато влезе някой. Не че чувстваше мир, когато напускаше дома, но поне изливаше душата си и се наслаждаваше на факта, че някой го слуша без да очаква нищо в замяна. Всяка нощ трябваше да се бори с гласовете, кънтящи в главата му: „Заради теб в гимназията аз се превърнах в лузър – защото търпях подигравките ти, защото линиите, които строши в главата ми, разбиха на пух и прах не живота, а гордостта ми.“

Шест месеца подред, всяка неделя Серкан посещаваше учителя Мюрсел, но не успя да изкара навън полепналите в главата му гласове. Не можа да застане пред него и да запрати баничка в лицето му: „Проклет негодник! Месеци наред ти нося всичко, което поискаш, а всичко хубаво в живота ми се провали заради теб!“ Когато изричаше това на глас пред себе си, все едно някаква празнина в него се запълваше, изпитваше облекчение, че е открил виновника за своите неуспехи.

Посещенията при учителя Мюрсел заприличаха на рехабилитация. Човекът така или иначе не говореше, просто си ядеше баничките и сладкишите, но тъй като самият Серкан говореше, му ставаше по-добре, тромавите му фъфлещи фрази ставаха по-гладки и душата му намираше мир. Изживяваше свободата, която донася откриването на убиеца. Вече не беше мълчаливец, за всичко имаше готов израз, готово възражение. Онези, които го смятаха за ням, бяха поразени, стояха безмълвни пред изреченията, които строеше, и се взираха в лицето му. Това не беше вече предишният Серкан, вътрешното му аз проговори, натрупаните в него изречения се отразиха в речта му.

В разговори с учителя Мюрсел измина цяла година. Това не можеше да продължава повече, положението трябваше да бъде пречупено от най-дълбоко...

Една неделя Серкан се приготви да отиде в старческия дом и най-накрая да излее там строените в главата му изречения. В душата му цареше смут, но тялото му бе спокойно. Тази седмица учителят Мюрсел беше поискал лаваш с кайма и айран. Серкан ги купи и с бърза крачка се отправи към дома. Неделната тълпа по улиците припяваше на вътрешния му глас. Силните безсмислени шумове отекваха в ритъма на стъпките му. Днес щеше да бъде денят за разплата – щеше да запрати лаваша в лицето му, речта си вече знаеше наизуст. Толкова беше приятно да повтаря изреченията ѝ, точно така изглеждаше свободата...

Влезе в старческия дом, протегна както винаги глава през вратата, учителят Мюрсел си седеше в креслото. Ароматът на лаваш с кайма проникваше в носа на Серкан, миризмата на зелен лук съчетан с току-що изпечено тесто беше като обещание за свобода. Хвана здраво торбичката, която държеше, така че удобно да я запрати към главата му, и пое контрол над дишането си. Тъкмо да влезе, непознат глас го бутна в гърба – първо с интонация, а после и с пръст:
- Синко, може ли за минутка?

Серкан се обърна и видя пред себе си жена с пухкаво лице, румени бузи, светла кожа и глас, по-стар от самата нея.
- Да, лелче.
- Чедо, трябва да ти кажа нещо.
- Кажи, лелче.

Ароматът на лаваш с кайма почна да се разнася от ръцете на Серкан из целия старчески дом.
- Чедо, месеци наред подслушвам вашите разговори.

Докато казваше това, пухкавата лелка гледаше навътре към стаята, примляскваше с устни и вдишваше дълбоко през носа, поглъщайки миризмата на каймата от лаваша.
- Слушам те, лелче.
- Чедо, този човек не се казва Мюрсел.
- Как така?
- Той те лъже, казва се Шакир и не е учител.
- Тоест?
- Ти идваш при него в неделя. През останалите дни идват други. Вчера например, идва момчето електротехник. Пред него той се нарича Фахри.

Докато слушаше пухкавата лелка, миризмата на лука почна да гори стомаха на Серкан и да разбърква вътрешностите му. Откъм вътрешността на старческия дом се разнесе дълбок глас – учителят Мюрсел беше видял Серкан на вратата и разтвори обятия:
- Мирни дни.

Благодарности за разказа!

# 606 11 септ. 2025, 19:38 ч.

Мнения: 865

Все по-добър и по-добър става Енгин като писател (според скромното ми мнение, без да имам някакви претенции). Майстор на късия разказ. Напомня ми често на добротата и човечността, които извират от Йовковите разкази.
Ето този мним "учител" Мюрсел го свързах със Серафим и неговото скъсано палто от Йовковия разказ, който учихме много задълбочено в 7-8 клас. Гледам, че даже и досега са го запазили в програмата на училищата ни, учат го в 6-ти клас. Съвременните деца имат нужда от такива истории. С постоянно забити носове в телефоните си, те имат нужда повечко да се сблъскват с човещина в реалния живот (или поне в разкази от реалността).

И - ново стори на Енгин:

Последна редакция: чт, 11 сеп 2025, 19:44 от Burkina

# 607 11 септ. 2025, 22:44 ч.

Пловдив
Мнения: 36 241

Да ни е спокойна нощта.

# 608 12 септ. 2025, 05:55 ч.

Мнения: 865

Тийзърът, който гледахме вчера и който фенките доброволно превеждаха на различни езици, вече е качен и в Нетфликс, с официален превод - аз го виждам на английски, защото такъв ми е абонаментът, но предполагам, че излиза в различните страни на съответния език!

Линк в Нетфликс -САЩ:
https://www.netflix.com/title/81766357

Netflix - Турция:
https://www.netflix.com/title/81766358

Нетфликс в Instagram:
https://www.instagram.com/netflixturkiye/

Нетфликс във Facebook:
https://www.facebook.com/netflixus/?brand_redir=1671758306410919#

Не ми е много ясно защо, но тийзърът, поне в английски вариант, все още е със заглавие "Стари пари" (Old Money), докато в повечето социални медии го пишат като "Великолепна вечер" (или подобни вариации)

Последната принцеса на умираща империя и новият принц на новия свят.
"Една великолепна вечер" ще има премиера на 10 октомври, само по Нетфликс.
Богатството на семейството на Нихал е под заплаха. За Осман животът е само работа и пари.
Но пред тях е любовна история, която ще разтърси дълбоко цялото истанбулско висше общество.

Последна редакция: пт, 12 сеп 2025, 06:02 от Burkina

# 609 12 септ. 2025, 09:06 ч.

Мнения: 24 875

Добро утро в ден петък!
Нека е успешен и да ни донесе нови снимки и новини!
Да пием по кафе и да си подреждаме деня!

# 610 12 септ. 2025, 10:53 ч.

Варна
Мнения: 1 841

Привет, момичета Yellow Heart

Благодаря за всички новини, за превода на разказа и нови снимки Two Hearts

Разказът е много хубав, наистина става все по- добър разказвач Енгин и се
вълнува от малкия човек и неговите проблеми и живот. Много дълбочина има
в разказа му, има над какво да се замисли читателя.
"А то, като не става, не става – всяко наложено със сила нещо се взривява отвътре, от самите си дълбини."

# 611 12 септ. 2025, 14:03 ч.

Пловдив
Мнения: 36 241

От ShowTV: https://x.com/ShowTV/status/1966456804478423214

Най-специалните моменти от фотосесията ни за плакати с #NevEr 🎬
Зад кулисите на нашия международен плакат 🤩
"Плодородни земи" скоро ще бъде по Show TV!

Качих ги за по-удобно гледане и слушане:
Тук: https://videa.hu/videok/film-animacio/12-09-2025-ZJEsx85sz0ZRkwIv

И тук: https://vk.com/id223680451?z=video223680451_456239871%2F50bd983a … st_223680451_4221

Последна редакция: пт, 12 сеп 2025, 14:14 от mariana51