Каква възраст на детето писахте в заявлението и защо?

Здравей wa_wa
Аз съм минала през две много различни ситуации с двете си деца. Дъщеря ми нямаше 3 месеца, когато си я взехме от дома. Естествено, нямаше никакви спомени, ноакво изоставане в развитието (освен в килограмите, беше отчайващо слаба, защото тогава - 1994 - в домовете нямаха пари за храна и ги хранеха с разреден айран, колкото да не умрат от глад - това по думите на самия директор на дома). Нямахме проблем да кажем за осиновяването. Всъщност, никога не съм си позволявала внейно присъствие - дори когато беше на месеци - да кажа "когато се роди", винаги казвах "когато я взехме от дома". На 2,5 тя попита какво значи "осиновихме"; обясних. Последваха още въпроси, разговори. И на около 3,5 тя беше твърдо решила за себе си, че иска да си "осиновим братче" - това се споменаваше в писмото до Дядо Коледа, това искаше от бабите и дядовците за рождения си ден; на въпроса "каква ще станеш като пораснеш?" отговаряше: "кака, защото ще си осиновим братче".

Някъде назад в темите можеш да намериш нашата история, затова сега няма да се повтарям.
Ще кажа направо, че синът ми беше на 3 години без 2 седмици, когато го видяхме за първи път ии на 3 г. 2 мес., когато си го прибрахме. Не можеше да говори, почти не можеше да върви, не можеше да се храни, изобщо нямаше идея за какво служат зъбите. Наложи се да го учим на всичко. Не съм се обръщала към специалисти, защото вицдах, че детето е умно и има потенциал, но той спи скрит там някъде надълбоко.... Отне ни около година да го научим да говори - звук по звук, дума по дума. Имаше период, в който нищо не му разбирахме и чакахме каката да с е прибере от градина да ни преведе какво иска малкият. %-6 години носи ортопедични стелки, защото от плоскостъпието ходилата му бяха обърнати навътре. .. С много търпение, уговорки и немалко сълзи го научихме да дъвче...
Няма да навлизам в подробности. Ще кажа само, че сега, 7+ години по-късно си имам едно любвеобилно, приказливо, пъргаво и красиво момче, което се справя отлично с училището (4 клас) и за което никой, който не го познава от самото начало, няма дори да заподозре, че е прекарало 3 години в институция и че е имало токова много проблеми.
Чудесно е да осиновиш бебе, неповторимо изживяване.
Предизвикателство е да отвориш сърцето и дома си за по-голямо детенце.
Не бих се лишила нито от едното, нито от другото.
Всички деца трябва д аимат шанс да бъдат обичани, да имат семйство и дом.

Естествено, вие сами ще вземете решението. Не написах всичко това, за да те агитирам. Само исках да споделя своя опит. Надявам се да ти е от полза.

Успех и бърза процедура!

Всеки от изборите има своите плюсове и съответните минуси.

  Няма тук да отговарям конкретно на въпросите ти, а само ще кажа, че може би е била много на място онази традиция преди век или преди години - на вратата на мили и почтени бездетни хора да се оставя кошница с бебе или им се праща малко дете уж за помощник .

  Не знам колко са истинските такива случаи и дали не е плод на литературна измислица това, но май така осиновителите са били освободени от отговорния  и нелек избор да посочват какво дете искат.


Дано Господ ти подскаже

и каквото и да решите -

да имате много топлина и усмивки.

 

в първото заявление писахме до една година

признавам си чистосърдечно, че решението ни беше повече от емоционално - просто нямахме никаква представа от това, какво е да осиновиш дете

чакахме точно една година, през която коренно се промених - изчетох де що има литература за осиновяването, запознах се с осиновители, открих форума, правих консултации с психолог ... успокоих се, узрях

всъщност един познат юрист ни посъветва да вдигнем границата на годините и ние го направихме - писахме до година и половина, направихме и други промени. Сега си давам сметка, че по същото време са излезли документите на Ники. Няма да забравя, когато социалната ни каза, че като е видяла досието му, веднага се е сетила за нас - едно към едно нашите вече променени данни

аз просто някак си знаех, че ще стане така...но това е друга тема

Нико беше на година и три месеца, когато го видяхме и на година и пет, когато го осиновихме. И да има спомени, не ме притеснява - имам сили да застана срещу целия свят заради него, а иначе не съм много от смелите и решителни хора

така ще е и с тебе, бъди сигурна

знам, че ще ти прозвучи като клише, но остави сърцето ти да ти подскаже какво да пишеш

пристъпвай смело, всичко ще е наред

Ние също бяхме писали до 1г.и 6 м. , но когато ни се обадиха за Ники ,прочетохме , че е на 2 и половина.  Когато го видяхме , обаче, вече знаехме , че това е нашето слънчице. Съвпаденията бяха "страшни" и сега, почти 5 месеца от тогава, съм повече от сигурна, че Бог ни събра.

wa_wa, водени от твоите притеснения писахме до година и половина. Не е грешно да си признаеш че нямаш увереност дали ще се справиш с видимите вече нанесени травми от престоя в институция /е, не може да ми се обърне езика да го нарека дома-а/. Друг е въпроса че не се знае до колко сме подготвени да се справим с невидимите травми, но Април го е написала перфектно

Този въпрос стои на дневен ред и при нас. Много мислихме, но все още нямаме конкретен отговор. Мисля си, обаче, че ако детето е по-малко, ще се адаптира към нас по-бързо и по-безболезнено (доколкото е възможно). Моля ви споделете с нас вашия опит, който винаги ни е от полза!!!

wa_wa, принципно шансовете ви за по-бързо осиновяване се увеличават с увеличаване на възрастта.

Би могла да увеличиш месеците от 15 на 18, но ако усещаш някакви вътрешни съпротиви, не поправяй възрастта в заявлението.

Детето на 12, 15, 18 или 24 месеца не осъзнава, че е осиновено. Както и детето над 2 годинки. Това, което и малките, и големите деца осъзнават, е ПРОМЯНАТА - промяна, която изживяват на всякакво ниво - физическо, пространствено, емоционално, психическо.

Аналогично, възрастта е без значение за спомените. Спомени са неизбежни, животът в институцията, осиновяването и промяната са се случили и няма как да бъдат отхвърлени. Те съществуват, но децата на тази възраст не могат да ги изкажат, защото все още не са овладели езика. Ето тук е едното предимство при осиновяването на малко по-голямо дете - възможността да изкаже на глас преживяното, възможността да говори за спомените и да отреагира в новата реалност случилото се, но този път в защитения уют и любовта на мама и тати...

Дали детето не се опитва да забрави това, че е осиновено? Не се опитва. При децата съзнателните опити да забравиш нещо почти не съществуват. След промяната и адаптацията, детето просто приема новата среда и заживява в нея, "тук и сега". Спомените за преживяното са вътре в него, но то не бяга съзнателно от тях. Те просто са някъде там... И ти ще ги видиш в очите му, когато започнеш да му разказваш за осиновяването.

За удари, свързани с осиновявнето, е малко трудно да говорим, когато детето е малко. Може би първият удар е на около 6-7 години. Тогава осиновяването се възприема по по-различен начин, защото детето овладява причинно-следствените връзки. Затова се препоръчва разговорите за осиновяването да започнат много преди това - на годинка и половина, две. Не че тогава детето ще разбере и осъзнае за какво точно става въпрос - но когато преживяното от детето в периода, когато то не е можело да говори, се изговаря на глас и се потвърждава от родителите му, когато то расте с истината за себе си, вероятността за кризи е много по-малка.

Опасявам се, че ако започна да пиша по темата, няма да се спра повече.
Затова ще се опитам да бъда по-конкретна, а проблематиката при по-големите деца, която все още откривам и е станала наше ежедневие е отделна тема.
Жалкото е, че не се отделя нужното време от страна на социалните работници за по-подробно запознаване със спецификата на подобен акт.

Осиновяването на по-голямо детенце носи и добрите си страни и своите трудности. Няма невъзможни неща, ние хората имаме доста по-големи възможности от тези, които си мислим, особено ако движещ мотив е любовта.

Ние вписахме желана възраст 3 години. Питала съм се: защо? Защо не вписах 7 или 10, или дори 15? И съм си отговаряла. От чисто егоистични чувства. Не ме разбирайте погрешно. Не е подсъдно да искаме да гушнем бебе. Няма нищо лошо в това. Но моят отговор пред самата себе си, не пред някаква аудитория, не пред социалните, а пред собствената ми съвест, беше такъв - егоизъм. Защото искам да сме повече време заедно. Защото и мен ме е страх дали ще се справя. Защото исках по най-нормалния и естествен начин да дойде думичката 'мама'.

Две седмици след като бях официално вписана в регистъра, ми се обадиха за Ирина. Току що беше навършила 4. И като с магическа пръчка се изпариха всички колебания. Още преди да я видя си знаех.
Две седмици след първата ни среща и подаването на молбата ми се обадиха пак...За момиченце на 2,5 години...Информацията се забавила, съжалявали...Така и няма да разбера дали постъпих правилно. Може би така ми беше отредено, а може би просто системата ми изигра лоша шега. Името й е запечатано в съзнанието ми и често мисля за нея. Но в онзи момент вече познавах Ирина и знаех, че няма да е лесно. След няколко дни терзания, реших да жертвам вторият дар, който някой ми отреди, заради първия.

От началото до края (образно казано) ни се налага да взимаме трудни решения. Страшно е като си помислиш, че се касае за човешки съдби, не за нещо преходно, не за предмет.
Впишете възрастта, която желаете. Така или иначе после какво ще ви бъде отредено...кой знае. Тогава всичко става за миг и няма логика или разум, който да ви помогне. Банално, но само сърцето ви ще ви води.

Не искам да отегчавам. По-големите деца си носят своите проблеми, но те не са нерешими. Нито двигателната, нито емоционалната, нито интелектуалната неразвитост (намирам думата 'изоставане' за неподходяща) не са непреодолими. Времето, търпението и любовта правят чудеса!

Относно спомените, понятията и други специфики при по-големите деца: научих доста за краткото време, което сме заедно и има да уча още много. Не искам да отегчавам, обаче. Понякога ми се иска да споделя някои неща, за да предпазя други от незнанието водещо до панически ужас в първите дни на по-голямото дете у дома, но виждам, че засега процента на тези деца е сравнително малък, затова подобна тема сякаш не е необходима на този етап. Знам, че има няколко майки с доста по-дълъг опит от мен. Стига да има интерес, убедена съм, че могат да разкажат много и да ви помогнат да повярвате в силите си.

Засега ви желая, бързо и успешно приключване на процедурата, впишете това, което чувствате, другото...е Божа работа.

Ние писахме до 2 години, макар че аз исках да пишем до три, но съпругът ми не се съгласи. Той искаше до 1 година, а аз не исках бебе, така че компромисът при нас е от 0 до 2 години. Но ако ни се обадят за малко по-голямо дете, няма да се притесня. И при по-малкото дете и при по-голямото дете има трудности, важното е да се появи.

По-голямото дете може да изкаже страховете си, по малкото може да ги изпищи - избора е голям 
Напишете такава възраст, за която си мислите че ще сте по-подготвени /накрая ще се окаже че сте отсъствали от час по подготовка, но това да не ви притеснява/.
Послушайте сърцето си - то няма да ви подведе 
Ние искахме бебе бебе - исках колики и повърнато на рамото - избраха ни за дете на година и половина - икономисах от прането на оповръщано - такъв е живота 

DarzaMen, моля те не мисли, че отегчваш някого. Пиши, за много хора ще е полезно, пиши, защото никой не може да даде тази инфомрация по-добре от майките тук.
радвам се, че толкова хора се включиха в темата, събрах много ценна информация и се надявам да събирам още.

Писахме 0 до 2, но защо? Предполагам, че е от чисто егоистични подбуди - мъж ми иска по-голямо детенце, но на мен така ми се иска да гушна едно бебенце (може би защото така и не можах да гушна моето ). Подбудите на мъж ми са по-практични - и двамата работим, изплащаме заем... Той искаше дори на 3 години, но постигнахме компромисен вариант 0 до 2, пък и по-големичко да е, важното е да се намерим

Ние искахме до година и половина.

Защо? Ми заради първото зъбче, първата стълки, първи шарки и много други първи неща, които искахме да изживеем заедно...

Но не беше само това. Немалка доза страх от възможните усложнения при осиновяването на по - големи деца.
И най- вече страх от самите нас. Имаме ли необходимите сили, знания, опит, желание и кураж да се справим?

Когато подавахме заявлението определено не знаехме. И затова предпочетохме по - лесния (според нас) вариант - малко дете.

На нас също ни предпожиха след няколко месеца момиченце с много специално име.  Между другото знаете ли от какво ме беше най - много страх по време на осиновяването? Да не получа второ писмо преди да сме приключили... това, което се е случило на Дар За Мен. Необходимостта от съзнателен избор и неговите последствия щеше да ме следва цял живот... И винаги щях да се съмнявам в решението си.

Казваше се Аксения. Грешка в системата. Не били ги уведомили, че сме осиновили. Страшно много исках да я видя и още повече се плашех от това. Много спорихме с Джу аз настоявах да я вземем, но... Беше много егоистично от моя страна. И точно в онзи момент наистина беше невъзможно.

Аз лично много тъгувам за нея. Ако бях я видял може би нямаше да мога да се откажа толкова лесно. Но това му е хубавото на осиновяването. Много трудно става от сам човек иска си 2 - ма:)

Сега след доста време заедно с Боби смятам, че може би скоро ще бъдем готови и за голямо дете. Дано не само аз си мисля така:) 

Izwinqwam se, no nqmam kirilica.


Nqma formula za adaptaciqta, za jalost, no ako si powqrwash i si spokoen sreshtata wi shte se osyshtestwi i shte razberesh, che towa e twoeto dete.

Kakto kazwa April, naistina sluchajnostite ne sa sluchajni.


Praez ostanaloto ti wreme si pochini, uspokoj se, otspi si i wsichko shte se podredi.

Osinowitelite, koito poznawam, sa razlichni po tolkowa pokazateli, wsichkite sa i po-mladi ot men,  no wsqko dete sled 2 meseca s tqh i weche ne mojesh i da si go predstawish w drugo smejstwo.

Ako iskash ili ne iskash dete ot dadena wyzrast - towa e twoe prawo e i ne se ukorqwaj i za mig za predpochitaniwta si, a ako stane neshto sluchajno i si shtastliwa -