Биете ли децата си

Имаше един период в който постояно я биех,направо ме изкарваше извън нерви    
само се биеше с децата и грам не ме слушаше.Знам,че това не е решение на проблема,но.........не можех да си сдържам нервите  
сега обаче е различно ........    

Подаръчетата не са вариант. Не знаеш дали го прави, защото очаква награда, защото така трябва или защото е убеден. Тц, подаръците са подкуп.

Или "Ако се удавиш ще те пребия от бой"

Тити, то според детето ... Аз не казвам, че ще успея - просто ще пробвам!
В моето възпитание имаше ефект...

Не смятам че са подкуп, защото никога предварително, не съм знаела че нещо ще получа. Никога майка ми не ми е казвала "направи така и ще получиш това и това" !  Но никога старанието ми не е оставало невъзнаградено ...

Аз също не мисля, че подаръчетата са вариант. Похвали, поощрения - да, но не и подаръци. Има си правила, които трябва да се спазват, защото... еди какво си. И подаръците, и боят издават безсилие, което децата веднага надушват.

Аз просто споделих подхода на майка ми, като и за миг не съм "надушила" безсилие от нейна страна... Тъкмо напротив. Продължава да държи по контрол и мен и ситуацията! Да ми е жива и здрава ...

Аз разглеждам детето си, като равностоен човек . Никога не се е тръшкал, но и аз не съм позволявала. Когато беше малък и се заинатеше, което се случваше мнооого рядко. Просто му отвличах вниманието, докато се успокои и чак тогава обяснявах. Иначе запъвахме и двамата и никаква полза. Само си мерим ината а моя е голям  За колите  , никой не е застрахован. И да ги спукаме от бой, не се знае на какъв шофьор ще попаднат. Хубаво е да ги учим на правилата, но каква полза ако самите ние не ги спазваме? А иначе аз процедирах така, казвах да не се излиза на улицата, че е опасно и показвах къде играят децата и къде могат да ходят. Естествено милион пъти, докато свикне. Но и тези, които биеха и викаха, пак милион пъти го правеха, така, че не видях смисъл в това. Една позната ми беше разказвала за детската психология, че ако кажеш на едно дете:" Не се цапай"  в главата му оставало " ...цапай, цапай". Ако му кажеш :" Бъди чист" оставало "...чист, чист". Та по този повод аз предпочитам да наблягам на хубавите неща, които е правил, а за лошите казвам и изслушвам мотивите. И в диалога стигаме заедно до решение.

 В детската градина на сина ми имаше един татко, който пребиваше детето си, че плаче и не иска да ходи на градина. Като казвам пребиваше имам предвид удари с юмрук по главата, шамари.. А детето седеше върху шкафчетата и хлипаше: " не иска-а-м да ходя, и-с-кам п-ри ма-ма" . А "бащата":" ...Ще се научиш, че моята дума е закон". Лелките помолиха бащата да не прави това пред останалите деца, че се травмирали. А как ли живее това дете, и майка му как понася това ? Казаха, че я било страх от бащата. Незнам, не мога да коментирам как е при нея, но ми се струва, че ако някой докосне детето ми ще го удуша с голи ръце, пък дори после и да го излежавам. Но сигурно и тя си има своите мотиви. Жалко за детето, едва ли ще е пълноценен човек.

Не само ще стане хитро и манипулативно. Ще стане озлобено, недоволно от живота човече, намиращо във всичко и всеки кусури, невиждащо грешките в себе си. Защото неговата цел в живота не е градивна, а саморазрушителна. В стремежа си да провери докъде ще стигне поредната му "беля" и доколко ще издържат нервите ми, ще бъде склонно да се самонарани, без дори да се замисли.
И всичко се завърта в един кръг на доказване на това кой е по-голям инат.
Това ли е целта на родителя като възпитател, питам аз? Да се налага с инат? Да бие и да удря, докато му дойде акълът в главата на "това същество"?

Да, и аз това съм го чела - че подсъзнанието игнорира думата "не" и чува само останалото.

Подписвам се изцяло под това.

Днес,в градината на по-големият ми син станах свидетел на следното-един баща натупа ,не много,но за моите разбирания предостатъчно,детето си,защото се мотае и не се оправя за влизане в групата,а той бърза за работа.Е,детето се стегна и с рев набързо се качи в занималнята.А моят син ми казва:"Мамо,той казва,че се разревава само пред баща си,защото баща му после дълго време го глезел и му угаждал,даже наскоро му купил играта "бидаман"за близо 100 лева.А,то(детето)било свикнало ,така казвало на другите,и изобщо вече не се стряскало като ядосвало майка си и баща си-изобщо вече не му пукало,даже нарочно го правел и все се хвалел после какво е получил за компенсация.Спирал да плаче веднага щом баща му си тръгнел.А детето...не е хубаво да се говори така за деца,ама детето е едно нервно,прикрито и зло същество,от което всички деца се боят,че даже и учителките се стряскат от него,като изпадне в истерия-неконтролируем става...а родителите не виждат проблем.На родителската среща,бащата страшно се очуди,че детето му прави проблеми-в къщи било "като часовник",както той се изрази-никакви проблеми не съдавало...Ми-и-и-и-и...вие си правете сметката,като удряте децата си-докога ли ще ви слушат с тия методи и кога ли ще се обърнат и срещу вас...

Наистина,не виждам никакво,ама абсолютно никакво извинение да удряш или да си прекомерно груб с едно дете.Това,че имам две палави момчета,не ми дава никакво основание да се държа като тиранин с тях,само щото те са деца и не са безмълвни роботи.И пак се разбираме,и пак ме слушат,защото ме обожават и ме гледат в очите,в момента,в който си отворя устата.Разбира се,че не винаги у нас се сипе "дъжд от смях и рози" ,но да си твърд и строг,не значи да си жесток с детето си!!!Абсолютно против боя на деца съм.Той е само временно решение,при това грешно!!!

Шляпвала съм го по д-то. Инцидентно става, когато ми изпушат тотално бушоните.

Последният път когато се случи ми пищя по средата на един магазин "Няма, няма да те слушам!", след като го помолих да ме послуша и да ме хване за ръка. Плеснах го по д-то и така... Не се гордея хич.

Случвало се е да отнесе някое леко шамарче по дупето.

Не, не я бия. Тоест не го използвам като стандартен метод на възпитание.
Но се е случвало да не ми издържат нервите. Последният път беше преди половин година, след едночасова истерия на автогарата. Точно един час я държах (за да не ме удря тя, както не преставаше да се опитва) и слушах какво точно ще се случи с костите и другите части от анатомията ми. Никакво "заковаване с поглед" не оправя разбесняло се дете, не и в тази фаза от бебешкия пубертет. Пищя, крещя, заплашва ме, аз стоях и я държах, докато край мен преминаваха тълпи зяпачи. Нямаше как да си тръгнем по-рано, чакахме една позната.
Не че и от напляскването имаше някакъв ефект, но вече самата аз не издържах.

Не мисля, че това ме прави майка-чудовище.

Анда, благодаря Знам, че съм нормален човек все пак.

Да пошляпвам го, писах инцидентно, но си е с мисъл... Много е бесен, има моменти, когато просто с думи не става. Например търчейки да пресече улицата, без да се огледа дори (много добре знае, че не трябва) или да се качи на катерушката и да се провеси с главата надолу "държейки" се само с крака или когато обърна работещия телевизор (добре, че не гръмна и не го удари  ) и тем подобни... Говоря, обяснявам, много добре знае защо не може, че е опасно, но все едно нещо го кара да го прави... А това с тръшкането и пищенето насред улиците, вече съм привикнала, дори не му се карам, изчаквам да премине истерията (може и дълго да почакам) и така... Вече и не ми и пука от ужасените погледи на хората, когато го гледат как се търкаля по земята 
Разбира се, че не го удрям силно, даже понякога дори не докосвам дупето, жеста е от значение.
Честно казано завиждам на майки, които казват, че никога не са си шляпвали децата. Аз като дете, което никога не е удряно винаги съм била на мнение, че няма да си посягам на детето, че ще обяснявам, говоря, отвличам вниманието... Дааа, ама не, на теория много добре зная как да действам във всяка ситуация, но на практика не става... С чуждите деца се получава, с моето не винаги...

- това ви е смешно, но аз често го прилагам като заплаха, нещо такова: "ако паднеш, ще те набия"  Звучи много комично, ама вече в безсилието си и аз се чудя какво да кажа 

Честно казано, струва ми се, че не са си удряли децата само тези родители, които са били "благословени" с АНГЕЛЧЕТА.Има такива деца - дори когато се инатят, го правят някак нежно, тихо, сякаш страдат, изглеждат милички и нещастни - как да ги удариш.
Обаче, да ми е жив и здрав синът, като реши да се инати, става някакво чудо на чудесата - самият той налита на бой, размахва ръце, вика "Не!" с такава сила и твърдост на характера, че всякакви обяснителни методи губят смисъл.Аз вече не го и шляпам - сега му давам 5 секунди време да си избере - изгонване навън, наказан или да направи това, което му казвам.Броя до три, докато той крещи, че е по-силен от мене, че не мога да го наказвам и че ако го накажа, ще ме изостави и ще си живее само с баща си, а аз ще бъда "една самотна майка", после го грабвам през кръста и го понасям към вратата, като още по пътя вече реве "извинявай, мамо" и доброволно се изолира за няколко минути в коридора да е наказан.После за известно време е много благ.

Та, на въпроса - да, удряла съм го, но не и БИЛа в този смисъл, в който битува по принцип.
Сега, вече е на четири, и както казах - по-скоро го "размятвам", нещо като разтърсване и понасяне към вратата.
Скоро и от това ще се откажа, де.Започва да разбира от лишаване - ако кажа, че ще му взема нещо, почти съм решила проблема.