За правилният и неправилният подход...

Ами Коте, никой не е безгрешен. Има една приказка, че умният се учи от грешките си, а глупавия не. Аз лично се убедих, че с викане нищо не постигам. Това не означава, че не викам понякога, ама това е защото не съм идеална. Винаги, когато успея да запазя присъствие на духа, успявам много по-добре да се справя със ситуацията, отколкото в другия случай. Примерите са много. Последната голяма беля, която сътвори дъщеря ми бе, че издърпала едно от чекмеджетата на скрина, качила се в/у него, и резултата е............. счупено чекмедже. Ами карах й се, и то много. После като се успокоих, се опитах за енти път да й обясня, че трябва да цени и пази нещата си, защото.........еди какво си, еди що си.............Да не говорим, че можеше да се нарани и удари. Освен това я наказах да седи на диванчето в стаята си, няколко часа. Съжалявам малко, че й се карах толкова, но определено смятам, че няма да го направи пак.

Трудно ми е да дам пример. Едно от неправилните неща, които повтарям, е, че винаги определям тежки наказания. От порядъка на "Един месец няма да сядаш на компютъра" В резултат, наказанието е отменено след един час и поуката е "Мама ще покрещи и после ще й мине" И никакво възпитание 

И аз не съм от безгрешните майки- викам и се карам.
Викам, защото никога не чува от първия път- (говоря за голямата си дъщеричка- 7г 10м), започвам тихо и с добро- "Айде, Иве, прибирай си играчките"-....глас в пустиня.... втори път..... трети...ЕНти.... и започвам да повишавам тон, докато не изкряскам, а тя ми казва "Добре, де- чух, защо ми крещиш сега???!!!"
Не може да разбере, че всичко щеше да е много по- приятно и за двете ни, ако чуе от РАЗ, защто така, или иначе- пак става на мойто, нали?!  

Веднъж, дори я наказах лошо, когато решила да се прибере до вкъщи от градинката, без да соъобщи на никой.   Бяхме навън, вярно- градинката е близо, аз съм спокойна, че тя си играе с група момиченца малко встрани, но я виждам, а и майките на останалите дечица също си наблюдават децата, за секунда съм се разсеяла по малката си дъщеричка и гледам- няма ги Огледах се, другите са си там- играят си, а от мойта- няма и следа.... Започнах да обикалям из градинката и да я търся, ходих до магазина, до съседната градинка- никъде я няма.... Започнах да се паникьосвам, вдигнах цялата компания да я търсят вече в околията... няма я . Тръгнах към нас и я засичам по пътя... доакало й се е и решила да иде да си свърши работата вкъщи , без, дори да сметне за нужно да уведоми някой..... Наказах я- тя седи оттатъка и реве, аз- в другата стая и рева по- силно- много ми беше съвестно... 
Както и мама знае е написала-

...Точно, по тази причина стисках зъби... Детето трябва да разбере защо е наказано . Наказанието без повод и причина не е начин на възпитание- и едно наказание за 7 години е достатъчно, стига да е качествено 

От вече 5 годишния си опит разбрах, че нищо друго не върши работа така, както обяснението. Говоря и разяснявам докато ми пресъхне устата и ми се завие свят. Особено трудно ми е било в ситуации с тръшкане по земята или едночасово хленчене за нещо. Докато мога стискам зъби и се опитвам да не избухна. Има случаи, в които не съм успявала и съм викала или посягала на детето си, но дебело подчертавам, че това няма никакъв възпитателен ефект. Просто съм си изтървала нервите . Смятам, че най-трудния ми период е бил между 2 и 4 годинки. После нещата си идват постепенно на мястото. В момента голямата ми дъщеричка е доста разбрано дете. Да видим дали ще постигна същото и с малката.

Търпение,търпение !Винаги си го повтарям след поредната беля или глупава(за мен)постъпка от страна на дъщеря ми!Истината е ,че не винаги се овладявам.Далеч не съм перфектната майка.Понякога повишавам тон,друг път наказвам.Извинявам и се когато не съм била права.Винаги обаче се стремя децата ми да получават топлина и любов,за да станат нормални и добри хора.

Да, пропуснах да напиша, винаги давам възможно най-адекватния отговор на въпроса "защо?"(Миленка ми подсказа.)

Задължително проверявам какво са разбрали.
-Мамо, може ли да си нося играчка в детската градина?
-Не
-Защооооо???
-Защото си наказана да не носиш играчка. Защото не си подреди дрехите. Утре, ако са подредени, може да си вземеш.
Дрехите, за които е наказана са 3.
На вратата усещам, че детето е нервно. Бръквам в джобчето на якето и....дребнички играчки.
-Защо ме излъга?
Плаче
-Защо плачеш? Защото ме излъга и те хванах, или защото ти намерих играчките?
-Защото ми ги намерииии.
Кажете сега, скъпи дами, къде сгреших   

Никъде не си сгрешила. Децата са такива.

Не мога да я наказвам-ядосвам се, викам и измислям наказание, след 15мин. тя идва и започва да се гушка, да ме целува, да казва колко много ме обича, да гледа с големи невинни очички и аз отстъпвам-знам, че не съм права, че така не се възпитава, но не мога... Самата Дария ми казва-виновна съм-повикай ми, но не ме наказвай, че ми е много тъжно...

Така, така... И аз все това си повтарям- търпение, дръж се, тъпрение.... да, ама търпението си има край. Като всяко едно нещо. И това толкова ми е познатооо . Миналата седмица и двете ми госпожици си бяха вкъщи - ваканция. От понеделник до петък успяха да приберат всичко на всичко 5 играчки. Заболя ме устата да повтарям, потретвам поентвам.... Не знам и аз. Твърдо съм решила да не им помагам за детската стая. Обяснила съм им, че това си е тяхна територия - там си играят , учат, спят. И трябва да се грижат за нещата си. Единственното , което правя аз там е да им подреждам гардеробите. Дори имат възбрана да подреждат там , защотооо....нали се сещате какво ще стане ако тръгнат да оправят дрешките си . И пак е пълен хаос.  . Не знам и аз вече по какъв начин да ги мотивирам да си подреждат... Опитвала съм уговорки- ако оправиш , ще поканим приятелче на гости с приспиване. Но не помага особенно, защото те така или иначе са си двенки - не чувстват липсата на приятелче за през нощта. Друго средство - ако подредиш бързо- излизаме на разходка, ако не успееш - няма разходка...Наказвала съм без компютър, без десерт, без детско (е, не всичко на веднъж - не съм такъв гад )... Особенно при голямата(почти на 10) вече почти нищо не работи Все едно не е моето дете... Станала е една такава... вечно мрънка, недоволства, ако й направя забележка за нещо винаги ще ми отговори с поне десет довода, всичките изсмукани от пръстите... на всяка моя дума има десет нейни И после се сърди. Много се сърди. Майка ми имаше една много хубава приказка за такива моменти - " Хем насрано, хем голямо!" . И честно ви казвам вече не знам как да се оправям с нея. Лошото е, че малката и тя добре попива от кака си и .... става един омагьосън кръг.
Та все по-често и по-често се питам- къде греша, какво не правя както трябва...

Вие какво правите, когато прословутия детски инат се развихри с пълна сила (говоря за деца под 4 год.).
При нас обикновено започва едно безкрайно хленчене за нещо, докато не си постигне своето от типа: Искам шоколад, искам шоколад, искам шоколад....... и така повече от час. Аз обяснявам, давам хиляди аргументи, но той не слуша, накрая аз не издържам, крещя, плясвам дупето, той се натъжава още повече и избухва в ридания. Знам, че ако аргумените не помагат тябва да се опитаме да отвлечем вниманието на детето, но това работи при 1-2год, но после не действа. С каквото и да се опитвам да го залъжа, когато си  е наумил нещо той не го забравя и си мрънка до безкрай. Какво правите в такива ситуации?

Ами аз ги оставях да си мрънкат. Казвам просто и ясно: " Ами, мамо, и аз искам да ме слушаш, ама на- не искаш ти..." То ме гледа след това умно няколко минути, после започва да мрънка пак на което аз се правя, че не го чувам. И в един момент забравя за какво иде реч и спира да мрънка.

Обяснявам, обяснявам докато ми пресъхне устата. Започне ли истеричен рев, ето така на инат, чакам да премине кризата и пак обяснявам и пак рев. Понякога просто не му обръщам внимание, казвам: "Вече сто пъти казах еди какво си, мама вече няма да говори по този въпрос", след около 2-3 минути рева затихва, аз сменям темата и понякога успявам да му отвлека вниманието. Наказвам и заплашвам: "Няма да пусна филмче, ако не си прибереш играчките" - и ако не ги прибере не пускам, "Няма да купя яйце, защото си наказан за това..." - и не купувам. Понякога тези методи действат много успешно, друг път нямат никакъв ефект, явно си зависи от момента, ситуацията, настроението на детето, моето ПМС и бог знае какво друго 

това важи с пълна сила при нас. прави същите поразии, за които вече е наказван и като го питам знае ли какво ще последва, ме цитира дословно- ясно е , че е чул- разбрал-запомнил. що ме кара да се нервя тогава  няма милост към старата си майчица 

За момента съм открила тактика, която работи перфектно, но не зная до кога /надявам се до 4 год  /
Мамо искам дъвка, искам искам искам...искам /до безкрай/ Отговарям няма - защо - защото не съм купила - защо - защото магазина беше затворен - защо...
Ако направя пауза преди да отговоря пак се почва - искам дъвкааааааааа.
В един момент аз казвам - Милене, искам дъвка /и си сменяме местата, защото той поема моите реплики/
За сега работи перфектно, обикновено неговото искам завършва с боричкане и гъделичкане.
Е, по някое време пак се присети, но поне минаваме без хленчене.

Това ми е проблем - при нас нещата се развиват по същият начин (щерката - 7г.). Само дето не ми отговаря, а сякаш последният ми вик е бил първият, който е чула.
Колко пъти съм говорила - добре, ако станеш и направиш нещата за две минути още първият път като ти кажа и за теб добре и за мен, ще ни е по-спокойно. Полза няма
 
  Говоря, говоря, обяснявам - предпочитам всичко да научи от мен, всичко да й кажа защо така, а не иначе...обаче нещо не става както го мисля...ако кажа "Моля те облечи се по-бързо, че е студено или бързаме" - ще се мотае по един час гола преди да се облече, а ако се скарам ще се облече за 5 минути. Ей, това не мога да разбера...нали уж като сме им се карали "изключвали" - моята сякаш е обратно

Доколкото схващам питането е кои са действащите методи. За съжаление смятам, че няма универсално поведение – и децата са различни, и ситуациите. При дъщеря ми веднъж нещо работи безотказно, следващият път не действа. ЗАСЕГА съм разбрала няколко неща:
1/ Ако се наложи да обяснявам подробно нещо (анализ на поведение, нравоучение или т.н.) категорично не трябва да го направя в момента на спора. Пращам я сама в стаята й без какъвто и да било коментар, за да ни мине и на двете афекта (особено на нея  ). След часове, а може даже и на следващия ден, аз подхващам темата и тогава е значително по-склонна да ме чуе.
2/ Най-добре действа да оставиш детето да сбърка, след което да му го натякнеш. Например “Не носи еди какво си, защото...”. Тя го носи. Открадват й го, или го загубва, или го счупва, или ... Следва гузно и сърцераздирателно обяснение как не е виновна. Моят коментар е “Аз те предупредих, но ти не МИ вярваше. Сега си носи сама последствията”. Миналият месец имахме няколко подобни случки (не само за вещи, а и за действия) и след като я оставих да сбърка и й го подчертах неколкократно, напоследък наблюдавам как започва да се консултира с мен. 
3/ Реакциите и наказанията трябва да се редуват. Важен е моментът на изненадата. Ако едно дете знае как ще реагират родителите му, то в някаква степен е подготвено как да действа. Ако реакцията е нестандартна, то се стъписва.
4/ И във връзка с наказанията, убедих се в положителната роля на стимулирането.

А за майките, които питаха за мрънкането при по-малките деца, аз приключвах разговора с “И аз искам и вила и кола, ама няма” (не помня откъде беше тази реплика ). Тъй като никога не съм поддавала след нея, за дъщеря ми тя означаваше край на разговора.


E, за тази избирателна глухота и аз търся акъл.

solaris , съгласна съм, ама какво правиш когато всичко това не действа? И какво си забелязала като твоя си грешка (няма безгрешни хора, нали?) ?
Аз лично си отчитам като грешка викането . Знам, че не трябва, че нищо няма да постигна с викове, ама пусто като ми е на гърленцето вече ... не мога да се въздържа просто понякога

И аз това си отчитам като най-голяма грешка...но пусти нерви.
Баща ми казва, че ако днес викам, утре трябва да крещя, а ако днес плесна по дупето, утре трябва да го пребия за да има ефект. Затова по-добре да си спестя тези възпитателни методи. Знам, че е прав.

 За някои неща съм намерила правилният подход, за други не.

Aaaaaa, за избирателната глухота преди време бях пуснала цяла тема. Царе са, да чуват само когато им отърва. Моята като беше по малка, сериозно се бях притеснила, че има проблем със слуха. Ама много лесно се оправих. Приближих я в гръб, и много тихо, шепнешком я попитах: Искаш ли бонбони? Повече не съм се притеснявала за слуха й.
От всичко, което прочетох, мога да кажа, че използвам почти всички методи. Трябва да има разнообразие, че и на децата им става скучно, когато повтаряме едно и също, като развалени грамофони. За стаята специално, й казвам, ще гледаш филмче, като си оправиш стаята, ако не си я оправиш, няма да гледаш и направо си лягаш. Не търпя коментари по въпроса. Един-два пъти си легна така без филмче, и сега си знае. Но като си оправи стаята, задължително получава целувка и прегръдка. Затова сега като си оправи стаята, идва и казва: Мамо, затвори си очите и ела, имам изненада за теб. И аз се правя на много изненадана, но винаги я похвалвам и й казвам, колко съм доволна и щастлива. При дъщеря ми съм забелязала, че много положително въздействие оказва похвалата и поощряването.

Ами докато стигна до извода кое действа съм пробвала и кое не действа. Сбъркала съм като съм се опитвала да говоря и обяснявам в неподходящия момент. Сбъркала съм, че съм забранявала неща, вместо да оставя дъщеря ми сама да сбърка, за да се научи. Бъркала съм, че не съм й давала достатъчно свобода.
Аз самата съм сангвиник и ежедневно бъркам с викането, но това си ми е в характера. 
Така че не се изкарвам светица, пък и ако нямах проблеми с дъщеря ми едва ли щях да се ровя в "Нашите деца". Просто отговорих кое според мен действа.

Записвам се за темата, че ме вълнуват и мен тези вещта

Здравейте!
Моята дъщеричка е на 1г. и 3 мес. Тези дни откри думичката "не" и започна да я упражнява Засега протестите й са, когато й прекъсвам някакво занимание, защото трябва да се прибираме например. Опитвам с отвличане на вниманието, но не става веднага, минава се през плач. Другият проблем са новите неща, на които трябва да я уча навън - пясъкът не се яде, фасовете не се пипат и т.н.

Абсолютно същата демонстрация (само че с шоколадче) направих и аз пред баща му, който се притесняваше, че детето е глухо 

Ще почна първо с примера:
В продължение на два часа молих моя юнак/ 3г/, че трябва да отиде и да си прибере играчките. Ефекта беше - изваждане на още играчки. След това започнах да предупреждавам, че ще му изхвърля играчките, ако не иска да си ги пребере. Със логичното /за мен  / обяснение, че щом не желае да си ги прибере, значи не желае да има тези играчки и съответно ще ги изхвърля на боклука. Ефект - никакъв. След третото предупреждение със бясна скорост събрах де що видях разпиляно и под неистовите писъци на детето почти целият му антурж бе изнесен  до стълбището. Дребния пищеше до посиняване, и беше заведен да седне да си пореве  детската. Това естествено не стана - вървеше подир мен и пищеше. Десет минути така. На десетата отново го помолих да седне, да се успокои за да му кажа нещо. След пет минути хлипане се успокои и проведохме традициония разговор с безкрайни обеснеия защо и как и "няма да правя така" и обеснения че ако има друг път подобен играчките няма да са на стълбището, а в контейнера.
Седмици след случката идва приятел на гости. Ивайло го кани да му покаже играчките и му казва "обаче после трябва да ги приберем, защото мама се кара"
Зная че беше много жестоко, но определено си спомя случката и подобни сериозни проблеми не сме имали - сега това което се упитва е най - много да склони някой да му помогне или да измести момента на прибрането - за след това или онова. Естествено понякога отстъпвам, друг път не.

Друго което аз лично прелагам е "сделката". Той иска нещо , аз искам друго нещо. Ако и двамата искаме да направим това - трябва да си помогнем един на друг. естествено на него със по спрости думи му обеснявам и по дълго, но често се получава.

ПС: Я кажете, моля ви, къде е тази тема за избирателната глухота - да почета малко?
Аз предлагам нещо, което ще го изненада, примерно "а искаш ли един сандвич със жаба"? "ами едно пюре от водорасли?" - но младежа е вече на над 4 години и се замисля, после избухва в смях и започва и той да съчинява глупости. За под 3 години не съм сигурна, че ще проработи

Аз също викам и съм шляпвала по дупето за това прословуто тръшкане и мрънкане.Естествено сега съжалявам.Разбрах , че когато му се сърдя и не му говоря той е много нещастен и спира да се инати и се извинява.Другия метод дал положителен резултат при нас е криенето на любими играчки, защото не слуша.Сега пак започна да плаче като го водя на градина , а и в същото време си е харесал един камион в магазина до нас и съм обещала ,че като го иска трябва и той да даде нещо и то е да слуша и да не плаче в градината- до днес действа и това.С филмчета не мога да го наказвам , защото може и без тях не им е голям любимец.И сега като се замисля що нерви сме пропеляли и двамата и защо , но човек се учи от грешките си.

След като съм обяснила няколко пъти защо така, а не онака без резултат се правех се на глуха.
И децата са хора и на тях им писва да повтарят едно и също

Като грешка си отчитам "лутането" в подхода за някои неща. Ето, нещо не се получава добре, чета книги по въпроса и решавам да направя като в книгата. Резултатът е страдание и за мен, и за детето. Не може да си приспивал 1 г. и от утре да оставиш детето да плаче, докато заспи само. Или не може да си хранил смесено почасово 3 мес. и от утре да опиташ кърмене през 1 час. Мисля, че не трябва да се правят резки промени. А, ако се налага за нещо, то да се правят само с помощта на опитен консултант!

В началото на възпитанието съм - 1г. и 3м., но прочетох тук добри идеи. Засега ми е непонятно трудно да обуздая ината, май на моменти невъзможно. Тръшка ми се навън, пред хората и цвърчи - аз зелено-червена тихо нареждам - ами, да, срам ме е да викна. Нарамвам го и беж...Все още не мога да определя правилния подход в такава ситуация. Вкъщи беше по-зле - започва да си блъска главата, после реве - боли го. Спрях да му обръщам внимание, следвайки съвет на уважаван от мен педиатър, и чудото стана - саморазрушителните напъни секнаха. През цялото време обаче се обвинявах, че не го разбирам и не му помагам. Хайде сега, къде е истината?
Днес бях свидетел на истерично дете, доста по-голямо, около 3 г. Крещеше на баща си, че иска близалка, която щеше да е третата за деня, и усилено тръскаше солети по пода на детското клубче. В отговор баща му, също явно в истерия, се развика. Очевидно не се разбраха, тъй като си крещяха едновременно. Баща му го грабна и избяга без да каже "Довиждане". Замислих се как бих постъпила аз и дали ще имам търпението да не го опухам пред хората  Ако въобще това е мярка за порицание!!!

Решила съм да го ставя да диша спокойно! Сам ще разбере кое е правилното за него и кое не. А това с викането и карането, че не дава резултат съм го разбрала от възпитанието, което на мен ми е прилагано.

 
Трябва да опитам и аз, че някой път мазоли ми излиза на устата макар, че комуникацията при нас още е на по елементарно ниво.