За правилният и неправилният подход...

За момента съм открила тактика, която работи перфектно, но не зная до кога /надявам се до 4 год  /
Мамо искам дъвка, искам искам искам...искам /до безкрай/ Отговарям няма - защо - защото не съм купила - защо - защото магазина беше затворен - защо...
Ако направя пауза преди да отговоря пак се почва - искам дъвкааааааааа.
В един момент аз казвам - Милене, искам дъвка /и си сменяме местата, защото той поема моите реплики/
За сега работи перфектно, обикновено неговото искам завършва с боричкане и гъделичкане.
Е, по някое време пак се присети, но поне минаваме без хленчене.

Това ми е проблем - при нас нещата се развиват по същият начин (щерката - 7г.). Само дето не ми отговаря, а сякаш последният ми вик е бил първият, който е чула.
Колко пъти съм говорила - добре, ако станеш и направиш нещата за две минути още първият път като ти кажа и за теб добре и за мен, ще ни е по-спокойно. Полза няма
 
  Говоря, говоря, обяснявам - предпочитам всичко да научи от мен, всичко да й кажа защо така, а не иначе...обаче нещо не става както го мисля...ако кажа "Моля те облечи се по-бързо, че е студено или бързаме" - ще се мотае по един час гола преди да се облече, а ако се скарам ще се облече за 5 минути. Ей, това не мога да разбера...нали уж като сме им се карали "изключвали" - моята сякаш е обратно

Доколкото схващам питането е кои са действащите методи. За съжаление смятам, че няма универсално поведение – и децата са различни, и ситуациите. При дъщеря ми веднъж нещо работи безотказно, следващият път не действа. ЗАСЕГА съм разбрала няколко неща:
1/ Ако се наложи да обяснявам подробно нещо (анализ на поведение, нравоучение или т.н.) категорично не трябва да го направя в момента на спора. Пращам я сама в стаята й без какъвто и да било коментар, за да ни мине и на двете афекта (особено на нея  ). След часове, а може даже и на следващия ден, аз подхващам темата и тогава е значително по-склонна да ме чуе.
2/ Най-добре действа да оставиш детето да сбърка, след което да му го натякнеш. Например “Не носи еди какво си, защото...”. Тя го носи. Открадват й го, или го загубва, или го счупва, или ... Следва гузно и сърцераздирателно обяснение как не е виновна. Моят коментар е “Аз те предупредих, но ти не МИ вярваше. Сега си носи сама последствията”. Миналият месец имахме няколко подобни случки (не само за вещи, а и за действия) и след като я оставих да сбърка и й го подчертах неколкократно, напоследък наблюдавам как започва да се консултира с мен. 
3/ Реакциите и наказанията трябва да се редуват. Важен е моментът на изненадата. Ако едно дете знае как ще реагират родителите му, то в някаква степен е подготвено как да действа. Ако реакцията е нестандартна, то се стъписва.
4/ И във връзка с наказанията, убедих се в положителната роля на стимулирането.

А за майките, които питаха за мрънкането при по-малките деца, аз приключвах разговора с “И аз искам и вила и кола, ама няма” (не помня откъде беше тази реплика ). Тъй като никога не съм поддавала след нея, за дъщеря ми тя означаваше край на разговора.


E, за тази избирателна глухота и аз търся акъл.

solaris , съгласна съм, ама какво правиш когато всичко това не действа? И какво си забелязала като твоя си грешка (няма безгрешни хора, нали?) ?
Аз лично си отчитам като грешка викането . Знам, че не трябва, че нищо няма да постигна с викове, ама пусто като ми е на гърленцето вече ... не мога да се въздържа просто понякога

И аз това си отчитам като най-голяма грешка...но пусти нерви.
Баща ми казва, че ако днес викам, утре трябва да крещя, а ако днес плесна по дупето, утре трябва да го пребия за да има ефект. Затова по-добре да си спестя тези възпитателни методи. Знам, че е прав.

 За някои неща съм намерила правилният подход, за други не.

Aaaaaa, за избирателната глухота преди време бях пуснала цяла тема. Царе са, да чуват само когато им отърва. Моята като беше по малка, сериозно се бях притеснила, че има проблем със слуха. Ама много лесно се оправих. Приближих я в гръб, и много тихо, шепнешком я попитах: Искаш ли бонбони? Повече не съм се притеснявала за слуха й.
От всичко, което прочетох, мога да кажа, че използвам почти всички методи. Трябва да има разнообразие, че и на децата им става скучно, когато повтаряме едно и също, като развалени грамофони. За стаята специално, й казвам, ще гледаш филмче, като си оправиш стаята, ако не си я оправиш, няма да гледаш и направо си лягаш. Не търпя коментари по въпроса. Един-два пъти си легна така без филмче, и сега си знае. Но като си оправи стаята, задължително получава целувка и прегръдка. Затова сега като си оправи стаята, идва и казва: Мамо, затвори си очите и ела, имам изненада за теб. И аз се правя на много изненадана, но винаги я похвалвам и й казвам, колко съм доволна и щастлива. При дъщеря ми съм забелязала, че много положително въздействие оказва похвалата и поощряването.

Ами докато стигна до извода кое действа съм пробвала и кое не действа. Сбъркала съм като съм се опитвала да говоря и обяснявам в неподходящия момент. Сбъркала съм, че съм забранявала неща, вместо да оставя дъщеря ми сама да сбърка, за да се научи. Бъркала съм, че не съм й давала достатъчно свобода.
Аз самата съм сангвиник и ежедневно бъркам с викането, но това си ми е в характера. 
Така че не се изкарвам светица, пък и ако нямах проблеми с дъщеря ми едва ли щях да се ровя в "Нашите деца". Просто отговорих кое според мен действа.

Записвам се за темата, че ме вълнуват и мен тези вещта

Здравейте!
Моята дъщеричка е на 1г. и 3 мес. Тези дни откри думичката "не" и започна да я упражнява Засега протестите й са, когато й прекъсвам някакво занимание, защото трябва да се прибираме например. Опитвам с отвличане на вниманието, но не става веднага, минава се през плач. Другият проблем са новите неща, на които трябва да я уча навън - пясъкът не се яде, фасовете не се пипат и т.н.

Абсолютно същата демонстрация (само че с шоколадче) направих и аз пред баща му, който се притесняваше, че детето е глухо 

Ще почна първо с примера:
В продължение на два часа молих моя юнак/ 3г/, че трябва да отиде и да си прибере играчките. Ефекта беше - изваждане на още играчки. След това започнах да предупреждавам, че ще му изхвърля играчките, ако не иска да си ги пребере. Със логичното /за мен  / обяснение, че щом не желае да си ги прибере, значи не желае да има тези играчки и съответно ще ги изхвърля на боклука. Ефект - никакъв. След третото предупреждение със бясна скорост събрах де що видях разпиляно и под неистовите писъци на детето почти целият му антурж бе изнесен  до стълбището. Дребния пищеше до посиняване, и беше заведен да седне да си пореве  детската. Това естествено не стана - вървеше подир мен и пищеше. Десет минути така. На десетата отново го помолих да седне, да се успокои за да му кажа нещо. След пет минути хлипане се успокои и проведохме традициония разговор с безкрайни обеснеия защо и как и "няма да правя така" и обеснения че ако има друг път подобен играчките няма да са на стълбището, а в контейнера.
Седмици след случката идва приятел на гости. Ивайло го кани да му покаже играчките и му казва "обаче после трябва да ги приберем, защото мама се кара"
Зная че беше много жестоко, но определено си спомя случката и подобни сериозни проблеми не сме имали - сега това което се упитва е най - много да склони някой да му помогне или да измести момента на прибрането - за след това или онова. Естествено понякога отстъпвам, друг път не.

Друго което аз лично прелагам е "сделката". Той иска нещо , аз искам друго нещо. Ако и двамата искаме да направим това - трябва да си помогнем един на друг. естествено на него със по спрости думи му обеснявам и по дълго, но често се получава.

ПС: Я кажете, моля ви, къде е тази тема за избирателната глухота - да почета малко?
Аз предлагам нещо, което ще го изненада, примерно "а искаш ли един сандвич със жаба"? "ами едно пюре от водорасли?" - но младежа е вече на над 4 години и се замисля, после избухва в смях и започва и той да съчинява глупости. За под 3 години не съм сигурна, че ще проработи

Аз също викам и съм шляпвала по дупето за това прословуто тръшкане и мрънкане.Естествено сега съжалявам.Разбрах , че когато му се сърдя и не му говоря той е много нещастен и спира да се инати и се извинява.Другия метод дал положителен резултат при нас е криенето на любими играчки, защото не слуша.Сега пак започна да плаче като го водя на градина , а и в същото време си е харесал един камион в магазина до нас и съм обещала ,че като го иска трябва и той да даде нещо и то е да слуша и да не плаче в градината- до днес действа и това.С филмчета не мога да го наказвам , защото може и без тях не им е голям любимец.И сега като се замисля що нерви сме пропеляли и двамата и защо , но човек се учи от грешките си.

След като съм обяснила няколко пъти защо така, а не онака без резултат се правех се на глуха.
И децата са хора и на тях им писва да повтарят едно и също