От „Ямач“ от „Чукур“ до Ататюрк. Сега ти…
– Ямач, Ямач Кочовалъ, нали?
– Да.
– Той също е много странен и специален персонаж.
– Когато погледнеш, той е един от най-незабравимите герои сред всички телевизионни сериали, правени в Турция през всички времена. „Чукур“ (Çukur) май също изигра роля в началото на този нов период – говоря за турския поп, турския рап, уличната култура и подобни неща. Сякаш малко го задейства, нали?
Според мен го задейства. Но още от самото начало всичко е свързано със сценария. Сценарият е изключително важен. В крайна сметка всички ние сме разказвачи на истории. Режисьорите, ние, актьорите пред камерата – всички служим на тази история. Тази история приключва и започваш друга. Получава се или не се получава, гледа се или не се гледа. Вземаш рейтинг. Ако получиш рейтинг, това е като черешката върху тортата. Но всъщност важна е тортата – изграждането на тази торта.
Като сценарий „Чукур“ разказва историята на човек, който не иска да бъде част от тази квартална среда и този начин на живот, но в крайна сметка се оказва най-много приличащ на баща си.
След като си участвал в толкова феноменален проект, как ще бъде различно да изиграеш Ататюрк – толкова голяма историческа личност? Имало е моменти, в които съм мислил за това – как ще го разкажем, как ще го представим. И както каза, мисля, че „Чукур“ допринесе за тази улична култура – за надписите по стените, за турския рап.
– „Това е нашият дом – Чукур, баща ни Идрис“ – вече започнаха да го пишат по стените.
– Когато снимахме „Чудото в клетка №7“ (7. Koğuştaki Mucize), отидохме в едно село в Мугла. Не си спомням името му, извинявам се. И там веднага видях надписи и фрази от „Чукур“. Казваш си: „Не очакваш да видиш това тук“, но някак си ти става приятно. А ние снимахме исторически филм и искахме стените да отговарят на периода. Не можеше отзад да има нещо от „Чукур“, защото действието беше в миналото – „Клетка №7“.
– Всички проекти, с които те помним, са много качествени. Не може просто всичко да е било случайност. Може би имаш определен вкус като актьор? Анализираш ли много добре сценариите, когато избираш? Има много критерии – добър актьорски състав, добър режисьор… Но това не е само късмет, нали? Какъв е твоят филтър, който те кара да избираш такива запомнящи се и качествени проекти?
– „Такъв е животът, който минава“ („Öyle Bir Geçer Zaman Ki“) беше първата ми работа. Там нямах лукса да избирам. Просто имах късмет.
– Да, този късмет се оказа успешен.
– След това участието ми в „Великолепният век“ (Muhteşem Yüzyıl) – толкова утвърден проект с невероятен сценарий – ме изведе на друго ниво. После си казах: „Чакай малко. Направих „Вътрешен“ („İçerde“). Направих „Марал“ („Maral“). От „Марал“ научих много неща. Докато снимах „Вътрешен“, си казах: „Ах, сценарият е лъвът на всичко“. Не става въпрос само да следвам сърцето си или собствения си персонаж.
И от едно нещо не се страхувам – когато започна дадена работа, не се страхувам да се проваля.
Защото ако се осмеляваш да започнеш нещо и искаш да се посветиш напълно на него, трябва да приемеш, че може и да се провалиш.
– Има ли проект, който смяташ за неуспешен? Нещо, за което си казал: „Това не се получи, не успях“?
– „Марал“ не беше много успешен проект.
– Това беше първият сериал на TV8, но…
– Зависи от това как гледаш на успеха и провала. Ако от един проект съм научил нещо, той не ми изглежда като провал. Научих нещо от него и продължих напред. Да си готов да приемеш възможността да се провалиш всъщност ми дава смелост.
Тогава си казах: сценарият. Сценарият, историята, актьорите… Погледни само актьорския състав на „Чукур“.
– Да, Перихан Саваш, Ерджан Кесал, Йонер Еркан, Неджип Мемили, Еркан Колчак Кьостендил… Наистина невероятен състав.
– Толкова силен актьорски екип. С Ерджан и Перихан, като поколения актьори… Ерджан е лекар, писател, сценарист, човек, който има огромен артистичен опит. Той е актьор, режисьор, сценарист – човек с много знания. Работихме заедно, занимавахме се с детайли като мустаците му и той ни разбираше, подкрепяше ни.
Имам една малко нахална шега с Перихан Саваш. Сигурно ще я гледа и тук. Казвах ѝ: „Ти наистина знаеш как се прави това, нали? Аз мога ли да го направя, лельо?“ И тя веднага ни приемаше, веднага ни поставяше на едно ниво с нейното поколение.
Благодарение на такива хора този проект стана такъв. Мога ли аз да си позволя да се шегувам така с Перихан? Имам ли това право? Но тя дава такава енергия – сякаш казва: „И вас ви приемам, деца, не се притеснявайте“.
Това е екипността, колективната работа. Ние правим колективно изкуство. Да защитаваш целия екип заедно – това е много хубаво чувство.
Разбира се, когато играеш главна роля, има и капитанска отговорност. Ако си водещ актьор, ти си капитанът. Работиш най-много, камерата е най-много върху теб, всички се занимават най-много с теб. Да приемеш това и да не се оплакваш – това са моите критерии.
– Как си спомняш сега „Чукур“?
– Докато ми задаваше този въпрос, се сетих за нещо. Снимахме „Чукур“ четири години. Всяка седмица пускаш по един епизод. Като фабрика.
Не съм се изморявал толкова, колкото се изморих при „Ататюрк“. При „Чукур“ снимахме пет месеца…
– Включваш ли и последния период – стреса дали ще бъде излъчен, дали няма да бъде излъчен? Или говориш само за натоварването?
– Да, говориш за това. Разбира се. Но дори преди да стигнем до тези неща… Постоянно ми излизат видеа. Видеа от „Чукур“.
(смее се)
– Излизат.
– Има едно, в което играеш анкарско хоро…
– Да, има едно анкарско хоро.
– Има едно улично видео, в което…
– Не ми идва името на актрисата, с която играех… А, спомних си – с Хазал. Има едно, в което играете „Ерик далъ“.
– Да, с Хазал.
– То постоянно ми излиза.
– Да, Ямач беше полудял. Беше излязъл от психиатрията. Беше много интересен сценарий и имахме много добър екип.
– Ямач, Ямач Кочовалъ, нали?
– Да.
– Той също е много странен и специален персонаж.
– Когато погледнеш, той е един от най-незабравимите герои сред всички телевизионни сериали, правени в Турция през всички времена. „Чукур“ (Çukur) май също изигра роля в началото на този нов период – говоря за турския поп, турския рап, уличната култура и подобни неща. Сякаш малко го задейства, нали?
Според мен го задейства. Но още от самото начало всичко е свързано със сценария. Сценарият е изключително важен. В крайна сметка всички ние сме разказвачи на истории. Режисьорите, ние, актьорите пред камерата – всички служим на тази история. Тази история приключва и започваш друга. Получава се или не се получава, гледа се или не се гледа. Вземаш рейтинг. Ако получиш рейтинг, това е като черешката върху тортата. Но всъщност важна е тортата – изграждането на тази торта.
Като сценарий „Чукур“ разказва историята на човек, който не иска да бъде част от тази квартална среда и този начин на живот, но в крайна сметка се оказва най-много приличащ на баща си.
След като си участвал в толкова феноменален проект, как ще бъде различно да изиграеш Ататюрк – толкова голяма историческа личност? Имало е моменти, в които съм мислил за това – как ще го разкажем, как ще го представим. И както каза, мисля, че „Чукур“ допринесе за тази улична култура – за надписите по стените, за турския рап.
– „Това е нашият дом – Чукур, баща ни Идрис“ – вече започнаха да го пишат по стените.
– Когато снимахме „Чудото в клетка №7“ (7. Koğuştaki Mucize), отидохме в едно село в Мугла. Не си спомням името му, извинявам се. И там веднага видях надписи и фрази от „Чукур“. Казваш си: „Не очакваш да видиш това тук“, но някак си ти става приятно. А ние снимахме исторически филм и искахме стените да отговарят на периода. Не можеше отзад да има нещо от „Чукур“, защото действието беше в миналото – „Клетка №7“.
– Всички проекти, с които те помним, са много качествени. Не може просто всичко да е било случайност. Може би имаш определен вкус като актьор? Анализираш ли много добре сценариите, когато избираш? Има много критерии – добър актьорски състав, добър режисьор… Но това не е само късмет, нали? Какъв е твоят филтър, който те кара да избираш такива запомнящи се и качествени проекти?
– „Такъв е животът, който минава“ („Öyle Bir Geçer Zaman Ki“) беше първата ми работа. Там нямах лукса да избирам. Просто имах късмет.
– Да, този късмет се оказа успешен.
– След това участието ми в „Великолепният век“ (Muhteşem Yüzyıl) – толкова утвърден проект с невероятен сценарий – ме изведе на друго ниво. После си казах: „Чакай малко. Направих „Вътрешен“ („İçerde“). Направих „Марал“ („Maral“). От „Марал“ научих много неща. Докато снимах „Вътрешен“, си казах: „Ах, сценарият е лъвът на всичко“. Не става въпрос само да следвам сърцето си или собствения си персонаж.
И от едно нещо не се страхувам – когато започна дадена работа, не се страхувам да се проваля.
Защото ако се осмеляваш да започнеш нещо и искаш да се посветиш напълно на него, трябва да приемеш, че може и да се провалиш.
– Има ли проект, който смяташ за неуспешен? Нещо, за което си казал: „Това не се получи, не успях“?
– „Марал“ не беше много успешен проект.
– Това беше първият сериал на TV8, но…
– Зависи от това как гледаш на успеха и провала. Ако от един проект съм научил нещо, той не ми изглежда като провал. Научих нещо от него и продължих напред. Да си готов да приемеш възможността да се провалиш всъщност ми дава смелост.
Тогава си казах: сценарият. Сценарият, историята, актьорите… Погледни само актьорския състав на „Чукур“.
– Да, Перихан Саваш, Ерджан Кесал, Йонер Еркан, Неджип Мемили, Еркан Колчак Кьостендил… Наистина невероятен състав.
– Толкова силен актьорски екип. С Ерджан и Перихан, като поколения актьори… Ерджан е лекар, писател, сценарист, човек, който има огромен артистичен опит. Той е актьор, режисьор, сценарист – човек с много знания. Работихме заедно, занимавахме се с детайли като мустаците му и той ни разбираше, подкрепяше ни.
Имам една малко нахална шега с Перихан Саваш. Сигурно ще я гледа и тук. Казвах ѝ: „Ти наистина знаеш как се прави това, нали? Аз мога ли да го направя, лельо?“ И тя веднага ни приемаше, веднага ни поставяше на едно ниво с нейното поколение.
Благодарение на такива хора този проект стана такъв. Мога ли аз да си позволя да се шегувам така с Перихан? Имам ли това право? Но тя дава такава енергия – сякаш казва: „И вас ви приемам, деца, не се притеснявайте“.
Това е екипността, колективната работа. Ние правим колективно изкуство. Да защитаваш целия екип заедно – това е много хубаво чувство.
Разбира се, когато играеш главна роля, има и капитанска отговорност. Ако си водещ актьор, ти си капитанът. Работиш най-много, камерата е най-много върху теб, всички се занимават най-много с теб. Да приемеш това и да не се оплакваш – това са моите критерии.
– Как си спомняш сега „Чукур“?
– Докато ми задаваше този въпрос, се сетих за нещо. Снимахме „Чукур“ четири години. Всяка седмица пускаш по един епизод. Като фабрика.
Не съм се изморявал толкова, колкото се изморих при „Ататюрк“. При „Чукур“ снимахме пет месеца…
– Включваш ли и последния период – стреса дали ще бъде излъчен, дали няма да бъде излъчен? Или говориш само за натоварването?
– Да, говориш за това. Разбира се. Но дори преди да стигнем до тези неща… Постоянно ми излизат видеа. Видеа от „Чукур“.
(смее се)
– Излизат.
– Има едно, в което играеш анкарско хоро…
– Да, има едно анкарско хоро.
– Има едно улично видео, в което…
– Не ми идва името на актрисата, с която играех… А, спомних си – с Хазал. Има едно, в което играете „Ерик далъ“.
– Да, с Хазал.
– То постоянно ми излиза.
– Да, Ямач беше полудял. Беше излязъл от психиатрията. Беше много интересен сценарий и имахме много добър екип.
