Колко от Вас усетиха "следродилна депресия" ? Разкажете......

Reny@Raia само свекито ще ми липсва, аз и с майка ми сигурно много ще се карам  ама нали ми е мама - сдобряваме се лесно и забравяме 
а отношението на майката към бебето какво е, когато си в такава депресия?

Ох с каката я усетих с пълна сила ,толкова бях уморена и ядосана на всички , мужа ми не беше до мен а работеше в софия и аз сама без близки наоколо или въобще нямах приятели тук а благодарение на кризата неможах и да се сдобия с такива , изолирах се и исках само тишина и спокойствие - април месец бях на вилата ни която се намира в безлюден район в планината и единствения жив човек там бях аз и щерката - студ там е 1600 м надморско равнище само идваха събота и неделя да  ми цепят дърва  за камината която поддържах нонсто и работеше и успоредно с нея калорифер в стаята ни нощем , но мисля че това ми помогна , иначе от главоболие и нерви щях да превъртя съвсем ако си бях стояла в града
е и аз не съм намразвала детето си , но не бях подготвена за всичко определено и ми беше тежко

Мен депресията не ме подмина, въпреки че докато бях бременна и четох по тази тема си мислех, че мен ще ме пропусне, понеже аз не страдам от такива неща, но ето че не ме пропусна депресийката. ДЪржа ме около две седмици, въпреки че майка ми и мъжът ми бяха неотлъчно до мен и много ми помагаха, но аз все им намирах безпричинно кукури и им крещях и плаках на няколко пъти ей така - без особено основание, но знаех че е от следродилната депресия и се успокоявах, че ще ми мине, както и стана. Един пример на ужасното ми държание от този период - бебо плачеше много силно от коликите и лежеше на леглото, а аз до него. Майка ми влиза и посяга да го вземе, за да го успокои, аз не и давам, той продължава да реве силно, след малко тя пак влиза в стаята с идеята да го вземе, аз пак не и позволявам, за да не го разглези по този начин, той продължава да реве и на третия път, тя влезна в стаята, взе го на ръце без да ме пита, гушна го и след 10 минути имаше ефект, бебо вече беше спокоен. Аз пък се изнервих още повече, защото според мен тя така го глези и той ще се научи да бъде носен на ръце, макар че бебе на 10 дни едва ли ще се разглези....разкрещях и се и я изгоних от вкъщи. Който познава майка ми, не може да повярва как съм постъпила с нея, защотот тя е невероятно добродушен и спокоен човек. И аз не вярвах какво върша и после и се извиних, тя Слава Богу не ми се сърдеше, ама депресия, какво да се прави. За мъжа ми да не Ви разказвам, че и той на няколко пъти го отнесе, ама него не съм го гонила, на него ми е по кеф да му се цупя  

Бебето винаги съм го обичала, дори и тогава, т. к. при на с то е много дълго чакано! Но например понякога й казвах - защо плачеш, бе маймунко, и свекето ме репликираше: Кааааак можеш да говориш така на детето и аз отново полудявах!

И аз изживях следродилната депресия. Чувствах се ужасно след като се прибрахме в къщи. Бабите едва ли не ми казаха в очите , че няма да се справя, беше кошмар за мен...не  така главичката, тук е студено, ...няма ли да яде вече...и доста други такива. Добре , че съпругът ми беше до мен неотлъчно и не ме оставяше и за миг. Аз пачех ли плачех , а той ми вдъхваше кураж. Всичко отмина след втората седмица. Сега се чувствам добре и отдавна съм забравила всичко, благодарение на съпругът ми и на нашето малко слънчице Габи!!!

и сатранното е че ти действа като дразнител апсолютно всичко - как си тупат комшиите върху отворения ти прозорец някоя покривка или недаи си боже черга .... имахме една баба която се облягаше на звънеца за щяло и нещяло / домоуправителка/ спираха ни тока заради аварийки , водата също че тръбите са толкова стари и се пукат все някаде .... просто всяко едно нещо допринася за това да се чувстваш оше по безпомощен и да ти втъжни вивота още повече, свекърва ми беше решила че тя трябва да ми помага в началото и си дойде от либия чак като ми натякваше как е загубила едиколко си пари защото неспазила договора си  , и аз я изгоних още на първия месец защото си правеше каквото си иска , оставяше ми включена ютията ако глади , беше забравила печката докато спим и се задими цялата къща добре че усетих мириса и едвам стигнах да отворя прозорците за да не стигне дима до бебка - наводни ни кухнята и това само за месец , започна да захранва със сокче - но объркала и дала концентрат 1към 18 - от тези дето се разреждат за да си мислиш че пиеш нещо сладко ,и ми обеснява как само 20 мл изпила бебка  , като погледнах какво и е дала щях да умра , развали ми цялото удоволствие от майчинството с каката, затова реших тежко нетежко сама ще се управям и и казах че неискам повече помощ от нея , замина за англия след няколко месеца но така и не дойде повече вкъщи за да "помага"
а моя мъж работеше ли рабтеше за просперитета на семейството за да имаме пари и това му беше фикс идея и  накрая се стигна дотам че неси казвахме и една дума на месеца , ако започнех някакъв диалог то той се превръщаше в спор и караницаи накрая спрях да общувам с него и се изолирах - от всички и от всичко - на село на вилата - кадето ми видеха очите ходих с детето и само мъкнех един багажник с дрешки и разни потребни неща , не се хранех нормално - неможех 
за плакането -това ми беше най малката грижа ревях и денем и нощем но все си мислех че ще мине всичко и накрая така и стана   

Аз съм отскоро мама, но и аз се притеснявам, че ме хваща депресията. Снощи примерно бебето не можеше да захапе гърдата дълго време, когато най-накрая я захапа, аз се разревах, и една сълза му капна в носа, то се задави и т.н. Това направо ме докара до лудост. И е такива неща ми се случват от време на време. Дано не се задълбочи, въпреки че според мен е неминуемо - изведнъж ти се сменя рязко начина на живот/поне на мен де/ и трябва да свикнеш с това.

И при мен се беше разразила с пълна сила, но най-много ме беше яд на майка ми. Изказвания като: "По наше време такива депресии нямахме, гледахме си децата, перяхме навън със студена вода, нямаше памперси и т.н" или "Ти, като роди и нещо ти стана, удари те в главата, и нещо не биваш", направо ме изкарваха извън нерви. Постоянните упреци, че не мога да се справя с детето си, че това не се прави така, а така, че не мога да я нахраня, изкъпя, облека правилно, ме изкарваха извън нерви и все плачех.
Отделно натякванията, че много рано съм се върнала да работя и че най-важното нещо за мен трябвало да бъде детето ми и да спра да ходя на козметик, да спра да се къпя по два пъти на ден и разни такива неща, допълнително ме караха да се чувствам виновна, нещастна и отчаяна.
Добре, че мъжът ми се стараеше да ми помага, без да натяква, без да ме обижда, абе, отнесе се с разбиране човекът.

Извинявам се за дългото изказване.

  Мен ме пропусна това чудо,"следродилна депресия" Не зная....аз имах изключително лека и приятна бременност,след раждането, майка ми беше при мен през първите седмици,помагаше ми....детето е спокойно,нямаше колики,след първия месец спря и нощем да се буди,нямам никакви притеснения покрай нея....може би всички тези обстоятелства допринесоха за моето напълно нормално емоционално състояние Според мен е много важно да имаш покрепа и опора веднага след раждането,да знаеш,че има на кого да разчиташ и да имаш възможността да останеш малко насаме,да отделиш време и за себе си.

И аз имах следродилна депресия, въпреки че съм доста спокоен човек иначе и си мислех, че на мен няма да ми се случи. Имаше и някои обективни обстоятелства - болен мъж, болно бебе и пр. - но ми се струва, че и нищо да нямаше, щях да си намеря повод. Но такива тежки преживявания, каквито са описани в някои постове тук, не съм имала - чудя се как се справяте.

Искам и нещо друго да споделя, при мене се получи нещо като положителен ефект от депресията. Аз съм доста мекушава и поначало всячески избягвам конфликтите и ми е трудно да си налагам интересите, защото все влизам в положението на другия или не мога просто да кажа не. След трудния период след раждането, обаче станах по-корава и за някои неща животът ми определено се подобри. Например, сложих на мястото и бабата на мъжа ми, с която живеем и която години наред ме е тормозила. Тя е такъв човек, обича като усети, че ти е зле, да ти каже нещо, та да ти стане още по-зле. Бебето беше болно и се връщаме от лекаря и тя идва при мен и ми казва: "Какво му правиш на това дете, бе, какво му правиш, че е болно!?" Надявам се, че си спомня за това всеки ден и много съжалява, защото сега не смее да ме заговори. Вече не полагам никакви усилия да сме с нея в добри отношения (а преди и угаждах да има мир), а тя е много по-кротка. Сега си мисля, защо не съм и се опънала преди години, животът ми щеше да е много по-щастлив, но не съм сигурна дали тогава щях да мога. Родилната депресия ми помогна. Примерът с бабата е краен случай, но и в работата и изобщо сега ми е по-лесно да кажа какво мисля и да си искам своето.

При мен май започна още докато бях бременна    Но след като родих, най-силно се изяви в резултат на умората. Та след няколко месеца отидох на психиятър и ми изписа един антидепресант, после, за да можеш по-лесно да отвикнеш от лекарствата, още един , но на билкова основа.

Може би беше следродилна депресия...а може би беше една обикновена депресия. Хубавото е, че при мен трая само 1 седмица - в болницата след раждането. Мисля си, че причините бяха много ... болката след секциото, гладът (диета заради секциото), това че бях сама в стая това че не можех изобщо да заспя. Не успявах да си утеша бебето,което беше при мен от 2рия ден и ме болеше всеки път като го вдигах на ръце. Не се справях с кърменето (така поне си мислех тогава) и нямаше кой да ми покаже някои важни неща свързани с него и да ми даде правилните съвети. Задавях си детето всеки път щом му давах мляко от шише с биберон с огромна дупка. Усещах, че изобщо не се справям. А точно тогава имаше и грипна епидемия и не даваха посещения на близките. Чувствах се сама и си мислех че няма да издържа тая "тежест" ...майчинството. Ревях когато гледах бебето как спи....едно такова малко и безпомощно, ревях когато и то ревеше, ревях когато мъжа ми или приятелки ми се обаждаха по телефона. Но всичко свърши там...когато се прибрах вкъщи нямаше време да рева и да си мисля как не се справям или колко е трудно. Може би всичко това беше за добро....когато се прибрах вкъщи, мъжа ми каза че много съм се променила - станала съм била по-силна и решителна и аз вярвам че е така. Мисля, че колкото по-рано майката се отпусне от притесненията и започне да се радва истински на детето толкова по-голяма е вероятността депресията да я подмине.

Уф, момичета, не е леко, спор няма...
И в момента ми е едно такова депресивно, макар и не следродилно... 
И преуморено...

Вече съм 100% сигурна, че съм страдала от следрдилна депресия, но нямах време да й обърна внимание и чак сега се усещам, че вече нямам сили за нищо и никой, вече са ми се изчерпали всички сили и възможности и се опитвам по- някакъв начин да го преодолея.