Красивите мигове на майчинството

Ами аз съм от тия майки, които, ако са ти приятелки - щях да ти кажа да спиш на макс, защото следващите години няма да можеш. Поне не и по начина, по който спиш сега.
Но… Аз бях със силна следродилна депресия, моето бебе беше ревливо, с рефлукс, зъби и какво ли не, роди се със здравословен проблем и купища фактори, които ми се насъбраха достатъчно, за да не поискам никога повече да чуя за второ бебе. Но като цяло аз и не обичам много-много деца 😀.
Само че пък си обичам моето. В началото сякаш не го оценявах толкова, бях прекалено изморена и недоспала, обаче колкото повече пораства, толкова повече си го обичам. Сега е на 9 г. и имам чувството, че никога не съм го обичала толкова, колкото сега.
И ако преди много ми тежеше да се приспиваме всяка вечер и постоянно да е залепен за мен през деня, сега е точно обратното. Пък и съм наясно, че скоро вече няма да ме иска толкова, но засега още си е моето бебе, защото то и на тази възраст са си едни бебета в някои отношения, които искат мама да ги гушка.
Относно красивите моменти - мен изключително много ме радват всичките му постижения - спортни трофеи, отличните оценки в училище, броят прочетени книжки, знанията, които има.
Поне в моето семейство всичко това идва на детето отвътре, никога не съм го карала, юркала, ходи само на спортовете, на които той иска, чете книжките, които на него му харесват и т.н.
Та да, наспи се, почини си, направи си една добра организация вкъщи с разпределяне на задълженията и се настройвай позитивно, че колкото и да е трудно майчинството в началото, всичко много бързо се изменя и нищо не е вечно. На мен ми се струваше едно време, че край, вече никога няма да спя, никога няма да мога да излизам, когато си искам и едва ли не, никога няма да бъда просто АЗ, а не майката на еди кой си, но това изобщо не е вярно.
А киселите лели в метрото най-добре да си гледат собствената градинка. Никога не бих казала нищо подобно на непозната бременна жена в ГТ, бих ѝ пожелала здраве и спокойствие.
Между другото, именно заради ей такива неща, когато бях бременна си бях изключила интернета на телефона. Спрях да се ровя по форуми, социални мрежи и какво ли не.

valian1, разчувстваха ме постовете ти.
Толкова е трудно човек да опише чувствата си, но ти си го наравила по най - добрия начин.
Единственото за което човек може да го е яд е, че животът е така кратък и миговете на щастие с децата ни изтичат така бързо и неусетно, и няма как да ги затворим в буркан, няма как да ги задържим.
Имахме един прадядо, за съжаление вече не е сред живите. Когато отивахме на гости да го видим, той все стоеше и разглеждаше албуми със снимки. Аз тогава бях по - млада и не разбирах какво все се е вторачил в тези снимки. Все показваше децата, сватбите, после внуци и правнуци.
Сега, години по - късно разбрах защо го е правил. Защото времето ни отлита така бързо, а човешката памет е така изменчива и неуслужлива. Снимките просто запечатват мигове на щастие и ние искаме да се връщаме към тях пак и пак....

Случайно попаднах на темата и реших да се включа с мнение. Да имаш дете и да си майка е най - смисленото нещо за мен. Появата на детето промени целия ми фокус, нищо след нея не е толкова важно и значимо за мен. Има трудни моменти, естествено, докато са малки свързане с отглеждане,  недоспиване и боледуване. Като поотраснат - с поведението им /отговарят се, сърдят се, разсеяни са, не виждат смисъл от учене.../ . Но някак си, не знам как да го обясня, хем ти тежи, хем не. Когато детето ти не е добре, нищо друго не те вълнува и може да ставаш през 5 минути или да дежируш цяла нощ само и само то да е добре. Така че, колкото и да те плашат, каквото и да е вашето бебче, колкото и уморителни моменти да има, ще се справите, защото в момента, в който се появи, нищо вече няма да е същото - той/тя ще разтопят душата и сърцето ти.

Аз никога не съм харесвала деца, признавам, никога не съм искала да говоря с тях, да им се радвам, това не се е променило, имам си две, имах много притеснения дали ще се справя,още като забременях си казах, че вече съм на етап , в който мога да се откажа от себ си в името на друг, много неща бях преживяла, живяла в чужбина, учила, работила, пътувала до степен, че не ми се искаше вече нищо от това. Много зависи как ще се чувствате от това какво е детенцето, но в началото дори и най-кроткото да е, си има недоспиване, недохранване, изнервеност, това е нормално. Нашето първо се падна огън...не спеше, не ядеше, разнасяли сме го през нощта с колата всяка вечер да заспи , защото не искаше да заспива вкъщи...второто слава богу е душанка...С него се чувствам даже както преди да родя. Но и двете ги обичам еднакво, просто в момента, в който ти донесат твоето си бебче , знаеш, че никой и никога повече няма да може да те раздели от него, без значение какво е, дали е кротко, добре или зверче, то си толкова малко и беззащитно и разчита изцяло на теб, че за теб вече е без значение дали ти си яла,спала или изкъпана, стига той да е добре, нахранен и спокоен. Вече нямаш очи за нищо друго освен за него, някакси пътешествията ти се струват толкова далечни , материалното губи смисъл.Но всичко минава толкова бързо, бих казала първите три години са трудни на физическо ниво, да го нахраниш, приспиш, изведеш, вече като голям е много по-лесно, ставаш себе си отново,всичко минава и не се помни даже, само хубавите мигове, затова с второто съм много по-спокойно, защото знам, че всичко е временно, гушкам го постоянно, не мога да се отделя от него, защото знам, че ей сега ще порасне и той. Прекрасно е да имаш и помощ в началото също, а и не само, мъжът ми наравно с мен прави всичко, само не го кърми. Най-прекрасното нещо е да гушнеш това мъничко човече, да му се радваш всеки ден, животът ти придобива истински смисъл, поне за мен, просто не можеш вече да си представиш живот без твоите дечица. Много дълго стана, но не се притеснявайте, страхът от неизвестното е напълно нормален, нищо не е толкова страшно, колкото изглежда, аз дори за раждането така се бях ошашкала, а то операцията ми се оказа най- приятното изживяване, с оглед да ме обявят за луда, така си беше. Успех и дано мине така всичко гладко и спокойно!

Пиша след борба с ендометриоза, ин витро, рискова бременност по няколко показателя и бебе в кувьоз, проблеми няколко месеца след раждането (т.е. не съм с розови очила):

Точно в този момент, най-невероятното същество, което някога съм познавала, спи върху гърдите ми, ароматът ѝ е божествен, тежестта на тялото и е най-приятното докосване, което съм изпитвала. В този миг светът ми се събира в едно малко, топло телце. Дишането ѝ е тихо, ритмично, като песен, която никога не съм знаела, че искам да чуя. Всяко нейно издишване се разлива по кожата ми и ме заземява така, както нищо друго.

Докато спи, лицето ѝ е най-чистото доказателство, че чудесата съществуват. Малките ѝ пръстчета са свити като да държат цялата вселена, а сърчицето ѝ тупти до моето — два различни живота, а ритъмът е един.

И се чудя как някога съм живяла без този звук, без този аромат, без тази нежна тежест върху себе си. Как съм дишала без нея. И как сега всичко се подрежда — тихо, меко, естествено — само защото тя е тук.

В този момент няма страхове, няма тревоги, няма бъдеще или минало. Има само едно бебе, което се доверява напълно и безусловно. И една майка, която за първи път в живота си е сигурна, че е точно там, където трябва да бъде.

Това е любовта в най-чистия ѝ вид — топла, дишаща, истинска. И аз я държа в прегръдките си.

Успех, мило момиче Всяка майка, която се пита, дали ще се справи, вече е достатъчно добра майка за детето си!

Ох, момичета, от хормоните ли, но сълзи ми потичат като прочета всеки отговор. На това се надявам, на тази безгранична любов.
Да прегърнете и целунете своите деца от една леко лудичка бременна жена, която чака своето бебче през февруари живот и здраве.