- Публикувана: 1 ян. 2026, 11:44 ч.
- Последно мнение: 28 септ. 2026, 14:10 ч.
Снимки и спомени от близко и далечно минало - 4
Така беше, дядо хаджия. Помагахме си. Помня, по същото време и кафе нямаше, и захар. То какво ли имаше? Оцет и сол май само не бяха дефицитни. Та, една комшийка носи кафе, друга - захар. Сядаме и пием кафе.
И ние сме давали продукти на наши приятели, които си нямаха село и в тия гадни години едва оцеляваха.
Абе, от една страна ме е яд като се сетя, от друга - научихме и 2 и 200, както се казва. И умеем да оцеляваме във всякакви ситуации.
И ние сме давали продукти на наши приятели, които си нямаха село и в тия гадни години едва оцеляваха.
Абе, от една страна ме е яд като се сетя, от друга - научихме и 2 и 200, както се казва. И умеем да оцеляваме във всякакви ситуации.
Хазяйката ми имаше две бебета, породени. Бях преписала на машина дипломната работа на едно момче от Асеновград и майка му ми уреди 3 кашончета плодови пюрета от фабриката, донесе ми ги в Пловдив. Тръгвам аз за София, пюретата в една пътна чанта и в една стара брезентова раница, всяко увито в плат - потник, гащи, блузи, даже в ръкавици бях намушила. Звъня на хазяйката с кой влак съм, да ме чакат тя или мъжът й на Подуене, че й нося пюрета. Приятели ми помогнаха да се занеса и натоваря от Пловдив, в София чакам - никой, а това тежи... Едвам докретах до трамвая и после до квартирата, звъня отдолу да слезе някой, накрая муньото се смъкна по потник и вика: " Тя ми каза, ама аз реших, че за 5-6 бурканчета много се превземате."
На дъщеря ми една сутрин беше около годинка дадох леко прокиснало кисело мляко с повече захар, просто нямаше нищо друго, тя го изплю и повече не опита мляко и до сега.
Виденовата зима си я спомням с дефицита на стоки и хиперинфлацията, бях студентка в София тогава и за да не чакаме на опашка за хляб със съквартирантката, пържих мекици.
Ядохме мекици вместо хляб.Точно тогава моите родители ми пратиха колет с провизии, някой по пътя бе пробил дупка в колета и беше измъкнал част от продуктите.
Иначе в началото на 90-те майка ми работеше в хранителната промишленост в родния ми град и остър дефицит на хранителни стоки не усетихме.
Не е било изобилие и разнообразие, но основните продукти имахме у дома. Плюс отглеждане на продукция на лозе, бостан, двор.
Човек беше доволен и с малко, като се върна назад във времето.
За София категорично мога да кажа, че стоките от купоно/талоните не достигаха. За бебето нямаше кисело мляко. На работниците в предприятието на мм даваха кисело мляко като противоотрова при вредното производство, не съм чула за тях да няма, та те оставяха по 1-2 млека за мъжа ми понякога. Храните не достигаха, според мен, заради липсата на бензин. Хляб имаше винаги.Свекърите от село ни бяха ятаци освен със селска продукция и със стоки от магазина, които бяха налични.
И сега една история от македонобългарските отношения: мъжът ми търгуваше с Македония и един ден тримата съдружници получиха "помощи" от майката на един македонски партньор. Беше чула,че в БГ няма стоки от първа необходимост и сложила захар, брашно, олио- по няколко неща в плик.
Мисля, че съм запазила купоно/талони за спомен.
Между другото, след войната не само БГ е била на купони. Свотбената рокля на Кралица Елизабет е купена от събрани/дарени купони, за да се купи копринения плат.
И сега една история от македонобългарските отношения: мъжът ми търгуваше с Македония и един ден тримата съдружници получиха "помощи" от майката на един македонски партньор. Беше чула,че в БГ няма стоки от първа необходимост и сложила захар, брашно, олио- по няколко неща в плик.
Мисля, че съм запазила купоно/талони за спомен.
Между другото, след войната не само БГ е била на купони. Свотбената рокля на Кралица Елизабет е купена от събрани/дарени купони, за да се купи копринения плат.
Не мога да кажа, че сме гладували през 90 година. Имахме някаква зимнина, по случайност се бяхме запасили със захар и олио, по магазините имаше картофи, може да не сме се хранили пълноценно и с каквото ни харесва, но и не сме лягали с празни стомаси, някак му намирахме цаката. За мен най-страшното беше, че не знаехме кога ще свърши. Точно тази неизвестност, комбинирана с режима на тока и преднамерено тревожните новини по телевизията, ни сриваха психически. По същия начин беше и когато изпразниха язовира и ни плашеха, че едва ли не цял живот ще има режим на водата. При нас спряха топлата вода. Разбира се, веднага сложихме бойлер и не сме изпитвали почти никакво неудобство, но специално в нашият квартал нямахме топла вода почти година. Хората, които се заинатиха да не слагат бойлери, доста се изтормозиха.
Имахме някакви земи на село и дадени под аренда, която ни изплащаха не в пари, а в жито и олио. Житото ходеха дядо ми и баща ми на мелница и го меляха. Имахме брашно. Дядо ми и баба ми гледаха животни, тогава излязоха на мода фризерите - буташ там и имаше и месо. И картофи и лук от село също. Така майка готвеше и месеше. Но това беше 96-97 г зимата. Затова не умряхме от глад. Градските хора, които нямаха села, не знам как оцеляха. Пари не се харчеха, всичко се занули. Нищо не можеше да си купиш със заплата, защото докато я изплатят цените бяха по 10. И наистина, психически беше много трудно, защото не се знаеше как и кога ще се нормализира ситуацията.
Аз по това време бях в казармата и така и не успях да усетя истинския купонен ужас. Чувахме, че навън било страшна работа опашки, купони, дефицити… ама при нас някак си тази криза не се усещаше.
Сутрин на проверката целият полк се строяваше на плаца. Командирът прави проверка, после привиква офицерите и сержантите около себе си да им разпредели задачите за деня. И щом даде команда „свободно“, настъпваше моментът на истинската мобилизация - всички хукваха към лавката.
Там се продаваха някакви помощи от Дания, помня фета сирене, разни салами и сигурно още куп неща.
Та цивилните навън се чудеха с купони и опашки как да се доберат до дефицитната стока, а при нас офицери и сержанти провеждаха сутрешен щурм на лавката.
Само не си спомням как точно беше организирана опашката - по чин ли се минаваше, по длъжност ли, или просто принципът беше „който свари- свари“.
Сутрин на проверката целият полк се строяваше на плаца. Командирът прави проверка, после привиква офицерите и сержантите около себе си да им разпредели задачите за деня. И щом даде команда „свободно“, настъпваше моментът на истинската мобилизация - всички хукваха към лавката.
Там се продаваха някакви помощи от Дания, помня фета сирене, разни салами и сигурно още куп неща.
Та цивилните навън се чудеха с купони и опашки как да се доберат до дефицитната стока, а при нас офицери и сержанти провеждаха сутрешен щурм на лавката.
Само не си спомням как точно беше организирана опашката - по чин ли се минаваше, по длъжност ли, или просто принципът беше „който свари- свари“.
Имаше една тлъста прослойка,която изкара трудностите през 90-те години безпроблемно. И то работническа прослойка. Имам предвид тези в металургията,мините,енергетиката... Ироничното беше,че след като най-накрая приватизираха тези отрасли,част от тях чак тогава изпаднаха от борда и разбраха кон боб яде ли...
Аз 90та година започнах във ВИНС-а във Варна, не харесвах храната в стола, но с купоните можеха да се купуват краве масло, сирене и някакви консерви с месо Tulip, което тогава ми се струваше толкова вкусно. Скоро се бях сетила за него и си купих, ами не съм очарована, подобно на русенското варено е.
Сестра ми живееше в София тогава, но с тези купони/талони не можеше да си купи нищо и ние пращахме колет по гарата, олио, захар, брашно и прах за пране. Приятелка имаше малко бебе, редяха се от ранни зори за кисело мляко в магазина до тях.
Състуденти започнаха да продават вестници на една маса, ние им давахме лекциите, носихме им чай/кафе. Други ходиха до борса в Пловдив, купиха банани с кашони и продаваха, но не можаха всички и после вариха ракия...
Сестра ми живееше в София тогава, но с тези купони/талони не можеше да си купи нищо и ние пращахме колет по гарата, олио, захар, брашно и прах за пране. Приятелка имаше малко бебе, редяха се от ранни зори за кисело мляко в магазина до тях.
Състуденти започнаха да продават вестници на една маса, ние им давахме лекциите, носихме им чай/кафе. Други ходиха до борса в Пловдив, купиха банани с кашони и продаваха, но не можаха всички и после вариха ракия...
Имаше една тлъста прослойка,която изкара трудностите през 90-те години безпроблемно. И то работническа прослойка. Имам предвид тези в металургията,мините,енергетиката... Ироничното беше,че след като най-накрая приватизираха тези отрасли,част от тях чак тогава изпаднаха от борда и разбраха кон боб яде ли...
Ние не ги усетихме тези кризи, благодарение на баба и дядо. Всичко имаше - мляко, месо, яйца, зеленчуци и плодове в изобилие. Брашно и олио ни даваха от някакви ренти. Честно, не помня нещо важно да ни е липсвало. 90-та съм била на 16.
96-та бях на 21. Тъкмо се бях върнала от бригада в САЩ. Отивам в кварталното магазинче да си взема нещо сладичко. Продавачката отказа да ми продаде нещо различно от хляб, защото цените можело всеки момент да се променят. Много беше странно!
После пак селският имот ни спаси - консерви, яйца, мляко и сирене.
96-та бях на 21. Тъкмо се бях върнала от бригада в САЩ. Отивам в кварталното магазинче да си взема нещо сладичко. Продавачката отказа да ми продаде нещо различно от хляб, защото цените можело всеки момент да се променят. Много беше странно!
После пак селският имот ни спаси - консерви, яйца, мляко и сирене.
