Дете с психически увреждания - всички деца се страхуват!

  Основното, което виждам в темата е, че проблемът е в мисленето и страхът на самите родители от едно евентуално болно дете (с психично отклонение или бавно развиващо се не е ясно за какво става дума в случая), но си пролича едно ясно отношение към деца с подобни проблеми.
  Пръво намирам за напълно нормално, децата се стреснат при първи контакт с едно дете с по-различно поведение, поради някакъв проблем. Децата се импулсивни и различното поведение ги плаши, както ги плашат и пияните и викащите и тн.
  Второ ролята на родителя е именно в това, да помогне на детето си да преодолява нещата, които не разбира или от които се страхува, а не да му затвърждава страховете или да му насажда своите собствени.
   Не намирам за нормално толерирането на страхът в този случай, още повече, че го намирам за необоснован, става въпрос за дете все пак и разбира се, че Реза е напълно права, първата крачка трябва да направят родителите на другите деца, да приемат детето, а не да бягат от него, агресивната реакция може да бъде провокирана именно от акта на отблъскване и отхвърляне и не е задължителна да е проява или симптом на психично заболяване.
   Изумена съм от тесногръдите изказвания, които чета тук.

Всъщност, в случая май не става дума за такова чак състояние, нали?

Деси, благодаря ти   
Дано някой все пак прочете какво си написала.

По този начин ти ще възпиташ своето, а не чуждото. Но явно не го смяташ за необходимо.
Сравненията ти с педофила са смешни. Никой не ти каза и остави детето ти да го бият...
Никой не ти каза да търпиш - а да научиш детето да гали. Да покажеш на своето дете, че агресивността се побеждава с нежност.

Независимо дали детето отстреща е различно или не - винаги това се "лекува" по един и същи начин.

Поне аз така реагирам - когато някой посяга и на различното ми дете, и на нормалното. Така реагирам и когато те посягат - едното ми дете ще разбере, ако му обесня, че ако удари боли. Другото ми дете обаче няма да разбере. То няма понятие за чувствата на другите. Неможе да осъзнае, че ако удари боли. Но може да изпита удоволствие да гали. Да го прегръщат. И не би удряло ако му предостави тази възможност. 

И не твоето дете е това, което трябва да направи първата стъпка, а ти. така би помогнала на собственото си дете, да научи много неща. Да възпиташ него.

аз съм по средата - по определени причини
и само ще кажа - нека преборим страха си от различното и непонятното ни
НО! нека имаме толерантност към страха на околните и проявим и ние майките на деца с проблеми - разбиране към страха на оклоните!
той не идва от лошотия - той идва от незнание!
и още нещо - ако децата ни са агресивни - нека НИЕ техните родители се ПОГТРИЖИМ те да не бъдат ОПАСНИ за околните! това е наш ДЪЛГ към обществото!
както е ДЪЛГ на ВЕСКИ РОДИТЕЛ да се погрижи детето му да не е ЗАПЛАХА са физическото и психическо здраве на околните! независимо дали детето е с пробелми или без!

ОБАЧЕ по темата

- какво значи дете с психически увреждания? това как го установихте? та вие дори не сте си направили труда да ПОПИТАТЕ родителите! та вие не сте ГОВОРИЛИ с тух - иначе предполагам щяхте нещо да знаете по въпроса. Под вие - визирам всички родители на другите деца

- какво значи "страх ме е" - от КАКВО???? какво значи - "гони"??? никоу друго дете не гони децата? че това е нормална игра?!?!
как разбрахте че детето е опасно???? по какво - аз никъде не видях то да е ударило, набило или обидило някого

т.е. за мен цялата тая паника е НЕОБОСНОВАНА! в КОНКРЕТНИЯ СЛУЧАЙ

иначе съм си казала мнението - трябва да се говори. и с родителите на деца с пробелми - вие да кажете от какво ви е страх, кое вми дразни... бе това което бихте направили с детето на съседа ако ви дразни - ще си поговорите със съседа и ще му обясните кое  ви тревожи.
а не да се лепват етикети и тихо да се негодува, докато това прерасне в избягване че и по-лошо на детето с проблеми.
а ние родителите на деца с пробелми трябва да имаме сили да говорим за проблемитне си и да разясняваме и поясняваме пробелмите покрай детето

Имаше преди време една много хубава тема за това как трябва да общуваме-вие,родителите на здрави деца,и ние-на деца с някакъв здравословен проблем.Не успявам обаче да я открия!

С това мнение съм абсолютно съгласна. Скоро имах много приятна среща на една детска площадка със свежа жена, майка на две аутистчета. Синът ми се заигра с тях, а жената дойде да си приказваме. Изключително добро впечатление ми направи, че още от самото начало каза за състоянието на децата си, и че ги наблюдаваше какво правят. По нейни думи имало някаква вероятност дъщеричката й (8-годишна) да удари друго дете.
Ако не ми беше казала, аз не знам дали щях да разбера, но това да ми каже беше жест на отговорност. Така ми даде сигнал да внимавам заедно с нея, включително и за поведението на моето дете. Децата й ходеха в добри училища за аутистчета, общо-взето част от разговора беше за това - какви услуги получават и колко много са напреднали, даже малкият й син беше на път да излезе от специалното обучение. Играха си добре с моя син, той не е дал сигнали, че му изглеждат различни. Ако се засечем отново на площадката, със сигурност ще играе с тях и пак ще е хубаво.

Естествено авторката на темата няма да публикува диагнозата на конкретното дете тук. Не мисля, че това е целта. Предполагам, че няма от къде да я вземе.
Колко е крайно състоянието на конкретното дете също не може никой от нас да знае със сигурност. Но при такъв тип проблеми ако сега страдащият от тях е добре и се държи що- годе нормално нищо не му пречи след 15 минути, че и след по- малко да изключи тотално и да стане много опасен. Затова е налице страхът на хората от лица /дали са на 10 или на 40 г. са си "лица" и са еднакво болни и опасни, за съжаление, терминът "лице" не е обида, той просто очертава възможно най- широк кръг субекти/ с психически увреждания и заболявания. Този страх е налице не само в България, а и по целия свят и той далеч не е от вчера. Почти всеки е попадал на книга, в която е отразено как поведението на "лудия" е довело до отстраняването му от обществото, че и до по- крайни мерки.  Това не е моя лична оценка, това са факти. Дори днес ми струва, че се полагат най- големи усилия тези хора да се защитят по някакъв начин в сравнение с миналото. В миналото такива хора са били най- често и убивани.
Какво значи "крайно поведе" и "крайно състояние"? Един такъв човек по всяко време може да изпадне в такова състояние. То "дреме" латентно в него". На никого не му се ще да рискува собственото си или на своето дете здраве и живот и това е напълно нормална реакция. И аз за протокола бих могла да кажа: "Ами приемете го, то има нужда от това!", само че няма да убедя така една майка, чието дете е бивало потърпевшо от човек с подобни отклонения. Тя направо ще ме прати да си гледам работата и аз не мога да я съдя.
Темата е по- широкообхватна и затова мисля, че да се погледне по един по- обективен начин е по- правилно. Затова и никак не подхождам емоционално към обсъждането и решаването на важни проблеми. Напротив, всеки проблем си има поне две страни и всяка гледна точка трябва да се разгледа с необходимата обективност.
За такова дете в класа на сина ми съм писала по друга тема. Та имам и поглед що- годе някакъв по- обективен. И там съм писала за отношението на класната, как ни събра на родителска среща, обясни проблема на това дете и как родителите, чиито деца бяха пострадали от неговото поведение се съгласиха детето да не бъде изключено от училище, а да му се даде още един шанс. Само че това го направи класната, би следвало самият родител да вземе инициативата в своите ръце. И става въпрос за наистина последен шанс. Никой не е съгласен до безкрайност да търпи неадекватно поведение, което наистина понякога избива в крайности и става неконтролируемо. Родителката беше изрично поканена, дойде, дадохме й възможност да говори. Първата й реакция беше да ни навика хубаво и да си тръгне. Е, нейна си работа, поне опитахме. И с детето все още опитваме. И заболяването при нас е установено, не става въпрос за залепен етикет.
Другата теза също си остава защитима- ако детето е със застрашаващо поведение аз лично разбирам майките, които  се боят за собствените си деца.
Ами аз, например, не знаех за това дете, сина ми не ми се беше оплаквал, тъй като не е бивал и потърпевш. Но когато ми каза за родителската среща ми разясни, че ставало въпрос за детето Х и чак тогава разбрах, че имало такъв проблем с това дете. Значи аз не е имало и как да наложа на сина нито да му въздействам да се страхува или да страни от детето. Въпреки това той самият усеща, че нещата не са много наред, това са подсъзнателни инстинкти за самосъхранение, които намирам за естествени.
Пък да ви кажа не съм сигурна, че само в България се връзват деца с чорапогащник за къде ли не. Даже напротив, това не е българско изобретение. Човешката жестокост не е емблематична само за България. За всякакви и по- лоши от това изпълнения знам преди у нас да се заговори открито за това. Първите ми примери бяха именно от САЩ и някои Европейски страни. И снимки съм виждала на "идеални" психиатрични заведения по света.
Също така един наистина болен човек колкото и добре да се държиш с него, ако не му се прилага адекватно лечение винаги в определен момент може да стане опасен. Не случайно на всякъде по света за определени професии се изисква предварителна проверка на психическото здраве. Ами в крайна сметка имаме си такъв човек в рода на съпруга ми, та погледа ми е още по- отблизо. Той не се лекува, защото "нямал нужда" по неговите думи. Съпругата му никога не му е вдигала скандал, отношението й винаги е било загрижено и внимателно, но така или иначе той я изгони от къщи в крайна сметка. Налице бяха и реални физически нападения и саморазправи с въображаеми врагове и какво ли още не. Съвсем друго е, когато се срещнеш с проблема лично или той е в собствения ти дом.
Когато срещам кварталната луда по улицата просто преминавам на другия тротоар, въпреки че понякога и това не ме е спасявало. Налагало ми се е както съм с бебешката количка да тичам, та разбирам за какво говори на Кронки жена му и други участници.
А това какви са условията в нашите социални домове има много общо с условията на живот изобщо у нас. Ами нормално е социални домове в чужбина да имат по- лицеприятен вид от наши нормални ДГ, но това е далеч от основния въпрос. А той за мен е как да реагираме при наличие на хора с психически увреждания около нас.  За себе си давам отговор, че когато те съставляват реална заплаха за мен и близките ми определено ги отбягвам. Едва ли при наличната ми практика и тъжен опит по този въпрос скоро ще променя отношението си. Мога спокойно да излъжа колко съм хуманна и как свободно общувам с такива хора, но това не е така.  

Ох...

говорим за 10 годишно ДЕТЕ, а не за шифозреник, маниак, съдист или каквото искаш там на 35 нали? Знаеш ли каква е разликата?   

Не ги наричай ЛИЦА, еднакво болни и опасни.  Грозно е. Много грозно.

Защото ако едно дете му е писано един ден да стане "ЛИЦЕ", то това може да е твоето собствено нормално дете. Различното дете и твоето имат еднакви шансове за това.

  Аз бях пускала такава или май някой друг на мой въпрос от тема в подфорума за деца с увреждания, може би е в архивът, ще я потърся.
 И аз не я намирам, може би е време да се пусне нова такава.

е ... джуди то е дете на родители,м които го обиЧат и както всиЧки деца и то усеща болка и радост. Лице било 

За съжаление е така .
Аз пак не можах да разбера-какво е направило това дете на останалите деца?

Нещо не ми се пишеше по темата, но ми направи впечатление написаното от Деси и реших да се включа 
Това, което казва тя е много вярно и изпитано лично от мене и дъщеря ми.
Когато беше на 3 годинки, с  Бети трябваше често да ходи по санаториуми. Там се срещахме с деца в много по-тежко положение от нея. Предимно с тежки форми на ДЦП. Не можещи да ходят, да говорят, изразяваха емоциите си доста бурно.
Тя обаче играеше с тях все едно бяха напълно нормални деца.
Имаше обаче едно момиченце на 8-9 години в инвалидна количка, което майка му винаги държеше на страни и винаги се разхождаха сами. Причината е била явно, че детето и доста агресивно изразяваше емоциите си и плашеше околните.
Няма да забравя как моята щерка отиде при него и започна да му подава играчки. То започна да пиши, да удря по количката и да хвърля играчките. Мене това лично ме стресна, но моята, въпреки че със сигурност се е постреснала продължи. Резултата беше, че това дете накрая я милваше и гушкаше. Явно видя по -различно отношение, а аз разбрах, че това дете поради естеството на проблема си проста така изразява радостта си. Не искаше на никого да причини болка, въпреки така да изглеждаше привидно.
Не мога да ви опиша радостта на тази майка, че детето и е успяло да общува с друго дете. А колко малко само трябвало.
Една протегната ръка, въпреки ударите и страховете.

У нас проблема е, че в повечето случаи се допуска проблемните деца, които по една или друга причина показват някаква агресия да се превърнат в големи хора всяващи страх.
Ако по навреме им е показано на тези "агресори" нещо друго, освен отритване, страх, присмех.... нещата може би щяха да са по различни.

Дъщеря ми е получавала много повече удари, неразбиране, присмех от здрави деца и хора отколкото от болни, пък било то и трудно или по "странно" изразяващи емоциите си.

vivita, останах потресена и погнусена от написаното в тази статия.

и все пак и в думите на Джуди има истина
дали искаме да я приемем е друг въпрос
не считам че тя обижда някого или говори бездушно
просто в думите и СЪЩО има истина и тя не е за пренебрегване
не е нужно да я нападаме само щото не пише захаросано и с идеализъм за живота