Пиша анонимно, защото така ми е по-лесно да бъда откровен. На 21/22 години съм и живея в малко населено място, където почти няма хора на моята възраст. Никога не съм имал връзка. Никога не съм бил прегръщан от момиче по начин, който носи близост. Никога не съм чувал „обичам те“ или „липсваш ми“ от някого, който го казва искрено.
Влюбвал съм се. И то силно. Но чувствата не бяха взаимни.
Имам хронично кожно заболяване, което години наред ме държеше по-затворен и физически, и социално. Днес съм по-
спокоен и се приемам повече. Работя върху себе си. Но усещането за липса на близост остана.
Не става дума просто за връзка „за да има нещо“ или за физическата страна на нещата. Копнея за емоционална свързаност за човек, с когото да говоря дълго и спокойно, да се чувствам видян и приет. За прегръдки без причина. За тишина, която не е самота, а присъствие.
Понякога се питам дали е нормално на тази възраст тази липса да тежи толкова. Дали съм закъснял. Дали има и други на 20+, които още не са преживели взаимна любов и се чувстват по същия начин.
Опитвам се да излизам повече и да не се затварям в себе си. Но въпросът остава
как човек живее с тази празнина, без тя да започне да определя самочувствието му?
Ако някой се разпознава ще се радвам да сподели. Как се справяте? Как запазвате вътрешния си баланс?
Благодаря, че отделихте време да прочетете. 💙
