„Ке го игра ли наш Кръсте царот, или отговорот ке биде да?“
“Когато майка ми била в положение на 9 месеца с мене, отишла на реката да пере черги. Изпрала ги и простряла по трънаците да съхнат на слънце. Но започват родилните мъки. Тя се сбъркала какво да прави при това положение – започнала бърже да ги прибира, задява се с тях, макар че били мокри и тежки за носене. След малко обаче била принудена да ги хвърли и набърже ме изтърсва на пясъка край реката”
Така Кръстьо Сарафов описва идването си на този свят, което се случва на 6 април, 1876 г. ( едва две седмици преди Априлското Въстание ) в село Либяхово, Неврокопско (днес село Илинден, Гоцеделчевско) в многолюдно семейство с десет деца. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон Карпузов са водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско, и тримата са дейци на Българската екзархия. По-големи братя на Кръстьо са офицерът Ангел Сарафов, инженерът Петко Сарафов и революционерът Борис Сарафов. Сестра му е председателката на Македонския женски съюз доктор Злата Сарафова.
Многолюдната фамилия Сарафови: Сирма и Петър (седнали). До Петър е синът му полковник доктор Ангел Сарафов. А до Сирма е седнала сестрата на Петър - Мария Стойкова - Сарафова. Прави са инженер Петко Сарафов, Кръстьо Сарафов и Борис Сарафов.
Малкият Кръстьо помни мъчителната раздяла с баща и дядо, оковани във вериги, които с конвой от заптиета заминават на заточение в Анадола. Успяват да избягат от заточението едва през 1887г. . И след завръщането си се изселват в освободената част на отечеството - цялото семейство пристига в София. Тогава Кръстьо е 12 годишен.
“Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност.”
Петър В. Сарафов (тъй като отлично владее турски и гръцки език, донякъде персийски и арабски) е привлечен на работа като преводач на документи и книжа в Министерството на външните работи, а през 1906 г. е назначен за преподавател по турски език на двата специални класа във Военното училище в София.
Преломен за съдбата на малкия Кръстьо се оказва моментът, в който в столицата се установява трупата на Борис Пожаров и полулюбителския театър „Зора”. Запленен от постановките, младежът започва да бяга от училище, а и „забравя” с дни да се върне вкъщи. Разбираемо е, че родителите му са притеснени. Веднъж по-възрастният му брат Борис, току-що завършил Военното училище, го подкарва към дома, налагайки го по целия път с канията на сабята си. Както си спомня самият Кръстьо Сарафов: „Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението” да обича, посещава и играе в театър.”
Първото участие на петнадесетгодишния Кръстьо на сцената е през 1891 г., когато Борис Пожаров му дава роля на отсъстващ арктьор. Това е посрещнато „на нож” от близките на Кръстьо.След поредния бой младежът бяга от вкъщи, а Борис Пожаров го приема в дъсчения театър „Зора” и му дава роли.
Страстта на Кръстьо към театъра взима такива размери, че семейството предприема спешни мерки. Решено е да бъде изпратен да учи извън България, някъде, където няма театри. Затова Кръстьо е записан в Одринската българска мъжка гимназия. Планът обаче се проваля още в началото. Българските учители в Одрин се готвят да поставят на любителски начала постановката „Геновева”. В този момент в града пристига Кръстьо, който, съвсем естествено, веднага получава главната роля.
Завърнал се в София, едва 19-годишен, той научава, че просветният министър Константин Величков е учредил стипендия за следване в чужбина по драматургично изкуство.
Бащата на Кръстьо му дава своето разрешение да се яви на конкурса с надеждата, че ще се провали и това завинаги ще го излекува от пагубната страст. Младежът обаче впечатлява изпитната комисия с ясна дикция и артистична емоция и спечелва стипендия.
Кръстьо вече предвкусва следването в Париж, когато баща му решава, че трябва да отиде в Петербург. Там следват двамата по-големи братя на Кръстьо и ще го държат под контрол.
През 1895 г. той заминава за Петербург, където с помощта на граф Игнатиев Кръстьо завършва Императорската драматична школа и през 1899 г. се завръща в София, ставайки един от първите български професионално подготвени актьори.
На път за Русия обаче той среща голямата си любов - Донка Гюзелева.
Когато се виждат за първи път на софийската гара, Кръстьо е на 21 години, най-млад сред останалите стипендианти (Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева). А бъдещата му изгора е едва на 17 години и отива в Петербург да учи пиано и езици, да кара педагогически курсове. Тя е дъщеря на руския възпитаник и опълченец Иван Гюзелев, който по-късно става заместник-министър на народното просвeщение в правителството на Петко Каравелов.
Замисълът да се ожени за своята любов Донка се сблъсква с недоверието на нейните родители, които очакват по-сериозен зет, а не актьор. Предразсъдъците трудно се преодоляни, но все пак благославията за брак накрая е получена.
Първата роля на Кръстьо Сарафов - на Хлестаков в “Ревизор” на Гогол, е пълен провал. Играе я през 1899 година - веднага след като завършва Императорската драматична школа в Петербург и постъпва в единствената тогава трупа в София - тази на “Сълза и смях”. Само подкрепата на режисьора Мандрович го спасява от изхвърляне от състава.
С годините Сарафов получава все по-важни роли, но “главната” все не идвала, Кръстьо вижда своя шанс в главната роля на Шекспировия “Крал Лир”, но директорът на театъра Радул Канели не му я дава. Според градската легенда актьорът споделя желанието си с брат си - големия революционер и македонски войвода от ВМОРО Борис Сарафов.
– Ке го играш царот – казва големият брат на излизане от семейния дом.
Според спомените на тяхната племенница Екатерина Сарафова историята била следната. Борис Сарафов проводил войвода и двама въоръжени четници да си “поговорят” с директора на театъра. Вратата на кабинета на директора се отваря и на прага застава внушително войводата от ВМОРО. С тежки крачки той се приближава до бюрото на директора и се навежда заплашително: “Ке го игра ли наш Кръсте царот? И отговорът да биде “да”!”.
В този момент на вратата се появяват рошавите глави на двамата четници:
– Море, войводо, ке ти требуеме ли или веке го утепа?
Тук градската легенда се раздвоява. Според някои източници Кръстьо получава ролята безмълвно, но други приписват на директора Канели думите:
“Не ке го игра ваш Кръсте царот, щото Кръсте е още много млад, а е и нисък и папуняв (грозен)”
С или без коментар от директора, единственият неоспорим факт е, че Кръстьо Сарафов получава ролята
Братът - Борис Сарафов - цивилизован и спретнат, като за снимка :
Постепенно Кръстьо се превръща в един от най-обичаните български актьори.
През 1906 г. той постъпва в новоучредения и новопостроения Народен театър, където печели най-голяма популярност. По думите на самия актьор: „Почна се такава напрегната работа, даваха се толкова различни театра – нашата публика тогава не бе голяма, щото една пиеса да може да издържи много представления. Трагиците трябваше да стават и драматици, драматиците – и комици, комиците – всякакви салати и какво ли още не!” Самият той играе всякакви роли – на тъжни, мрачни и трагични образи, но и на комични, дори карикатурни, на чудаци.
Има щастието да работи с цяла плеяда големи български артисти. Самият той си спомня за своята група връстници и състуденти, като Сава Огнянов, Васил Кирков, Адриана Будевска и др.: „Ние се върнахме от Русия цял взвод, но стегнат взвод, под команда! Учехме се заедно, възхищавахме се един на друг, завиждахме си понякога, но всякога се защитавахме повече, отколкото братята в едно семейство… Ама как работихме! Всички работихме като побеснели. Всеки искаше да надмине другия, колкото и да се тачехме помежду си…”
Кръстьо Сарафов се оказва работохолик – наизустява всички реплики в спектаклите, репетициите изобщо не са му достатъчни, той продължава да репетира и по пътя към дома, в кафенето, в къщи, по цели нощи. Отработва всеки жест и мимика, пробва различни варианти. Винаги прави психологически профил на своя герой. Когато трябва да играе шивач, той с часове шие в къщи. Критичен към себе си до крайност, той никога не е доволен, въпреки хвалебствията. Както казва веднъж на колегите си: „Момчета, актьорът на сцената е като на бойно поле. Не знае откъде какво ще му дойде! Винаги трябва да бъде готов за всичко.” Колегите му разказват, че той се подготвя за всяко представление, сякаш ще е премиера. Само той си знае, колко уморително е това.
В драматичните дни през Балканските войни Кръстьо Сарафов изпълнява своя дълг към България и в името на освобождението на Македония се сражава на фронта, където е ранен.
По време на Първата световна война Народният театър не затваря врати, а поставя нови постановки. До този момент режисьорите в него винаги са чужденци, но поради войната не може да бъде намерен такъв. Кръстьо Сарафов поема голяма отговорност като става временен режисьор на Народния театър. След края на войната Кръстьо Сарафов основава Театър „Ренесанс” и е негов директор, после е режисьор в Русенския общински театър, между 1932 и 1934 г. е директор на Бургаския театър, а след това играе във Варненския театър.
Особено плодотворна се оказва работата му с режисьора Николай Масалитинов след 1926 г., когато постига най-високите върхове в своето творчество. “Ако Сарафов знаеше чужди езици, щеше да бъде световен артист”, казва за него Масалитинов.
Иван Вазов също не пести ласкави думи за артиста, когато през 1921 г. народният поет изпраща приветствие до Сарафов по случай 30-годишната му сценична дейност:
“Привет Кр. Сарафову. Драги господин Кръстьо Сарафов, от трийсет години Ви следих. От дълги години гледах в Народния театър как растеше, наякваше, разцъфтяваше един рядък артистически талант - Вашият. Вашето появяване на сцената беше за нас предвкушение на една деликатна наслада.
Вие властно ни завладявахте
и ние изпитвахме неотразимото обаяние на Вашия талант. Народната сцена се гордееше и гордее, че обладава във Вашето лице един славен представител, с какъвто би се гордяла всяка друга сцена вън от България.
Горещ почитател Ваш, мене ми е мило да чувствувам, че споделям възхищението и признателността на всички очаровани като мене от Вас.
Привет на нашия голям артист!
София, 20 февруари 1921 г. Ваш предан: Ив. Вазов”
През 1937 г. обаче, след турне в САЩ, е неочаквано уволнен, вероятно защото публично говори за свободата на Македония, а в този момент българската външна политика е насочена към сближаване с Югославия. Останал вън от любимия си театър, Кръстьо Сарафов изпада в тежка депресия, приятелите му се безпокоят дори за здравия му разсъдък. Накрая, след намесата и на цар Борис III, той е върнат на работа във Варненския общински театър.
Друг тежък момент в живота на Сарафов са варварските бомбандировки над София на 10.01.44г. . Къщата му е разрушена и по една случайност, никой от семейството му не е ранен. Кръстьо Сарафов отива в Народния Театър, търсейки защита от действителността в излюзорния свят на сцената. В гримьорната си облича костюма на Крал Филип и ляга на кушеката си сгушен. През нощта пада бомба и над театъра, но той по чудо е жив и здрав.
Що се отнася до личния му живот, съпругата му Донка го дарява с трима сина, но съдбата си прави странна шега – покрай съпруга си и тя се „заразява” от татъра и става актриса. За Кръстьо Сарафов двама театрали под един покрив е прекалено много, мястото на жената е при семейството. Вероятно това е една от причините да се породи напрежение и двамата се разделят след дългогодишен брак.
Макар и да няма други деца, той застава пред олтара още три пъти. Първият път взема за жена студентката си Ирина. Втория път се жени за известната актриса от Народния театър Марта Попова. Последната му съпруга е също е актриса, но от Пловдивския театър – Рада Сарафова.
„Ако не случиш още от първия брак, няма смисъл да се развеждаш – често философствал Кръстьо Сарафов, – все тая ще е!“. Събеседниците му го контрирали: „Ти тогава защо си се женил четири пъти?“ Отговорът бил: „Щото съм романтик.“
С тримата си сина - Кръстьо, Борис и Петър
Още приживе Националната академия за театрално и филмово изкуство в София е наречена на неговото име. За съвременниците си Кръстьо Сарафов не е просто актьор, той е художник на сцената. Той остава на сцената повече от половин век и пресъздава над двеста образа, някои от които и днес са ненадминат връх в сценичното майсторство. Неговата игра е сравнявана с тази на най-големите европейски артисти от онова време.
Стоянка Мутафова е имала възможността да работи с Кръстьо, ето какво споделя на 97мия й рожден ден за съвместната им работа :
‘’Бях в школата на Театралната академия, а татко имаше много против да съм актриса. Трябваше да играем една пиеса на живо за телевизията. Ролята ми беше на дърта жена, въпреки че тогава аз бях момиченце. Партньор ми беше Кр. Сарафов.Всичко мина хубаво и гладко, после той дойде при мен, щипна ме по бузката и каза: „От теб, моето момиче, ще стане артистка!“. Била съм му хванала окото. Така пощурях от радост, че започнах да тичам из София като луда. Цял ден скитах, не ми се прибираше у дома.’’
Така Кръстьо Сарафов описва идването си на този свят, което се случва на 6 април, 1876 г. ( едва две седмици преди Априлското Въстание ) в село Либяхово, Неврокопско (днес село Илинден, Гоцеделчевско) в многолюдно семейство с десет деца. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон Карпузов са водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско, и тримата са дейци на Българската екзархия. По-големи братя на Кръстьо са офицерът Ангел Сарафов, инженерът Петко Сарафов и революционерът Борис Сарафов. Сестра му е председателката на Македонския женски съюз доктор Злата Сарафова.
Многолюдната фамилия Сарафови: Сирма и Петър (седнали). До Петър е синът му полковник доктор Ангел Сарафов. А до Сирма е седнала сестрата на Петър - Мария Стойкова - Сарафова. Прави са инженер Петко Сарафов, Кръстьо Сарафов и Борис Сарафов.
Малкият Кръстьо помни мъчителната раздяла с баща и дядо, оковани във вериги, които с конвой от заптиета заминават на заточение в Анадола. Успяват да избягат от заточението едва през 1887г. . И след завръщането си се изселват в освободената част на отечеството - цялото семейство пристига в София. Тогава Кръстьо е 12 годишен.
“Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност.”
Петър В. Сарафов (тъй като отлично владее турски и гръцки език, донякъде персийски и арабски) е привлечен на работа като преводач на документи и книжа в Министерството на външните работи, а през 1906 г. е назначен за преподавател по турски език на двата специални класа във Военното училище в София.
Преломен за съдбата на малкия Кръстьо се оказва моментът, в който в столицата се установява трупата на Борис Пожаров и полулюбителския театър „Зора”. Запленен от постановките, младежът започва да бяга от училище, а и „забравя” с дни да се върне вкъщи. Разбираемо е, че родителите му са притеснени. Веднъж по-възрастният му брат Борис, току-що завършил Военното училище, го подкарва към дома, налагайки го по целия път с канията на сабята си. Както си спомня самият Кръстьо Сарафов: „Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението” да обича, посещава и играе в театър.”
Първото участие на петнадесетгодишния Кръстьо на сцената е през 1891 г., когато Борис Пожаров му дава роля на отсъстващ арктьор. Това е посрещнато „на нож” от близките на Кръстьо.След поредния бой младежът бяга от вкъщи, а Борис Пожаров го приема в дъсчения театър „Зора” и му дава роли.
Страстта на Кръстьо към театъра взима такива размери, че семейството предприема спешни мерки. Решено е да бъде изпратен да учи извън България, някъде, където няма театри. Затова Кръстьо е записан в Одринската българска мъжка гимназия. Планът обаче се проваля още в началото. Българските учители в Одрин се готвят да поставят на любителски начала постановката „Геновева”. В този момент в града пристига Кръстьо, който, съвсем естествено, веднага получава главната роля.
Завърнал се в София, едва 19-годишен, той научава, че просветният министър Константин Величков е учредил стипендия за следване в чужбина по драматургично изкуство.
Бащата на Кръстьо му дава своето разрешение да се яви на конкурса с надеждата, че ще се провали и това завинаги ще го излекува от пагубната страст. Младежът обаче впечатлява изпитната комисия с ясна дикция и артистична емоция и спечелва стипендия.
Кръстьо вече предвкусва следването в Париж, когато баща му решава, че трябва да отиде в Петербург. Там следват двамата по-големи братя на Кръстьо и ще го държат под контрол.
През 1895 г. той заминава за Петербург, където с помощта на граф Игнатиев Кръстьо завършва Императорската драматична школа и през 1899 г. се завръща в София, ставайки един от първите български професионално подготвени актьори.
На път за Русия обаче той среща голямата си любов - Донка Гюзелева.
Когато се виждат за първи път на софийската гара, Кръстьо е на 21 години, най-млад сред останалите стипендианти (Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева). А бъдещата му изгора е едва на 17 години и отива в Петербург да учи пиано и езици, да кара педагогически курсове. Тя е дъщеря на руския възпитаник и опълченец Иван Гюзелев, който по-късно става заместник-министър на народното просвeщение в правителството на Петко Каравелов.
Замисълът да се ожени за своята любов Донка се сблъсква с недоверието на нейните родители, които очакват по-сериозен зет, а не актьор. Предразсъдъците трудно се преодоляни, но все пак благославията за брак накрая е получена.
Първата роля на Кръстьо Сарафов - на Хлестаков в “Ревизор” на Гогол, е пълен провал. Играе я през 1899 година - веднага след като завършва Императорската драматична школа в Петербург и постъпва в единствената тогава трупа в София - тази на “Сълза и смях”. Само подкрепата на режисьора Мандрович го спасява от изхвърляне от състава.
С годините Сарафов получава все по-важни роли, но “главната” все не идвала, Кръстьо вижда своя шанс в главната роля на Шекспировия “Крал Лир”, но директорът на театъра Радул Канели не му я дава. Според градската легенда актьорът споделя желанието си с брат си - големия революционер и македонски войвода от ВМОРО Борис Сарафов.
– Ке го играш царот – казва големият брат на излизане от семейния дом.
Според спомените на тяхната племенница Екатерина Сарафова историята била следната. Борис Сарафов проводил войвода и двама въоръжени четници да си “поговорят” с директора на театъра. Вратата на кабинета на директора се отваря и на прага застава внушително войводата от ВМОРО. С тежки крачки той се приближава до бюрото на директора и се навежда заплашително: “Ке го игра ли наш Кръсте царот? И отговорът да биде “да”!”.
В този момент на вратата се появяват рошавите глави на двамата четници:
– Море, войводо, ке ти требуеме ли или веке го утепа?
Тук градската легенда се раздвоява. Според някои източници Кръстьо получава ролята безмълвно, но други приписват на директора Канели думите:
“Не ке го игра ваш Кръсте царот, щото Кръсте е още много млад, а е и нисък и папуняв (грозен)”
С или без коментар от директора, единственият неоспорим факт е, че Кръстьо Сарафов получава ролята
Братът - Борис Сарафов - цивилизован и спретнат, като за снимка :
Постепенно Кръстьо се превръща в един от най-обичаните български актьори.
През 1906 г. той постъпва в новоучредения и новопостроения Народен театър, където печели най-голяма популярност. По думите на самия актьор: „Почна се такава напрегната работа, даваха се толкова различни театра – нашата публика тогава не бе голяма, щото една пиеса да може да издържи много представления. Трагиците трябваше да стават и драматици, драматиците – и комици, комиците – всякакви салати и какво ли още не!” Самият той играе всякакви роли – на тъжни, мрачни и трагични образи, но и на комични, дори карикатурни, на чудаци.
Има щастието да работи с цяла плеяда големи български артисти. Самият той си спомня за своята група връстници и състуденти, като Сава Огнянов, Васил Кирков, Адриана Будевска и др.: „Ние се върнахме от Русия цял взвод, но стегнат взвод, под команда! Учехме се заедно, възхищавахме се един на друг, завиждахме си понякога, но всякога се защитавахме повече, отколкото братята в едно семейство… Ама как работихме! Всички работихме като побеснели. Всеки искаше да надмине другия, колкото и да се тачехме помежду си…”
Кръстьо Сарафов се оказва работохолик – наизустява всички реплики в спектаклите, репетициите изобщо не са му достатъчни, той продължава да репетира и по пътя към дома, в кафенето, в къщи, по цели нощи. Отработва всеки жест и мимика, пробва различни варианти. Винаги прави психологически профил на своя герой. Когато трябва да играе шивач, той с часове шие в къщи. Критичен към себе си до крайност, той никога не е доволен, въпреки хвалебствията. Както казва веднъж на колегите си: „Момчета, актьорът на сцената е като на бойно поле. Не знае откъде какво ще му дойде! Винаги трябва да бъде готов за всичко.” Колегите му разказват, че той се подготвя за всяко представление, сякаш ще е премиера. Само той си знае, колко уморително е това.
В драматичните дни през Балканските войни Кръстьо Сарафов изпълнява своя дълг към България и в името на освобождението на Македония се сражава на фронта, където е ранен.
По време на Първата световна война Народният театър не затваря врати, а поставя нови постановки. До този момент режисьорите в него винаги са чужденци, но поради войната не може да бъде намерен такъв. Кръстьо Сарафов поема голяма отговорност като става временен режисьор на Народния театър. След края на войната Кръстьо Сарафов основава Театър „Ренесанс” и е негов директор, после е режисьор в Русенския общински театър, между 1932 и 1934 г. е директор на Бургаския театър, а след това играе във Варненския театър.
Особено плодотворна се оказва работата му с режисьора Николай Масалитинов след 1926 г., когато постига най-високите върхове в своето творчество. “Ако Сарафов знаеше чужди езици, щеше да бъде световен артист”, казва за него Масалитинов.
Иван Вазов също не пести ласкави думи за артиста, когато през 1921 г. народният поет изпраща приветствие до Сарафов по случай 30-годишната му сценична дейност:
“Привет Кр. Сарафову. Драги господин Кръстьо Сарафов, от трийсет години Ви следих. От дълги години гледах в Народния театър как растеше, наякваше, разцъфтяваше един рядък артистически талант - Вашият. Вашето появяване на сцената беше за нас предвкушение на една деликатна наслада.
Вие властно ни завладявахте
и ние изпитвахме неотразимото обаяние на Вашия талант. Народната сцена се гордееше и гордее, че обладава във Вашето лице един славен представител, с какъвто би се гордяла всяка друга сцена вън от България.
Горещ почитател Ваш, мене ми е мило да чувствувам, че споделям възхищението и признателността на всички очаровани като мене от Вас.
Привет на нашия голям артист!
София, 20 февруари 1921 г. Ваш предан: Ив. Вазов”
През 1937 г. обаче, след турне в САЩ, е неочаквано уволнен, вероятно защото публично говори за свободата на Македония, а в този момент българската външна политика е насочена към сближаване с Югославия. Останал вън от любимия си театър, Кръстьо Сарафов изпада в тежка депресия, приятелите му се безпокоят дори за здравия му разсъдък. Накрая, след намесата и на цар Борис III, той е върнат на работа във Варненския общински театър.
Друг тежък момент в живота на Сарафов са варварските бомбандировки над София на 10.01.44г. . Къщата му е разрушена и по една случайност, никой от семейството му не е ранен. Кръстьо Сарафов отива в Народния Театър, търсейки защита от действителността в излюзорния свят на сцената. В гримьорната си облича костюма на Крал Филип и ляга на кушеката си сгушен. През нощта пада бомба и над театъра, но той по чудо е жив и здрав.
Що се отнася до личния му живот, съпругата му Донка го дарява с трима сина, но съдбата си прави странна шега – покрай съпруга си и тя се „заразява” от татъра и става актриса. За Кръстьо Сарафов двама театрали под един покрив е прекалено много, мястото на жената е при семейството. Вероятно това е една от причините да се породи напрежение и двамата се разделят след дългогодишен брак.
Макар и да няма други деца, той застава пред олтара още три пъти. Първият път взема за жена студентката си Ирина. Втория път се жени за известната актриса от Народния театър Марта Попова. Последната му съпруга е също е актриса, но от Пловдивския театър – Рада Сарафова.
„Ако не случиш още от първия брак, няма смисъл да се развеждаш – често философствал Кръстьо Сарафов, – все тая ще е!“. Събеседниците му го контрирали: „Ти тогава защо си се женил четири пъти?“ Отговорът бил: „Щото съм романтик.“
С тримата си сина - Кръстьо, Борис и Петър
Още приживе Националната академия за театрално и филмово изкуство в София е наречена на неговото име. За съвременниците си Кръстьо Сарафов не е просто актьор, той е художник на сцената. Той остава на сцената повече от половин век и пресъздава над двеста образа, някои от които и днес са ненадминат връх в сценичното майсторство. Неговата игра е сравнявана с тази на най-големите европейски артисти от онова време.
Стоянка Мутафова е имала възможността да работи с Кръстьо, ето какво споделя на 97мия й рожден ден за съвместната им работа :
‘’Бях в школата на Театралната академия, а татко имаше много против да съм актриса. Трябваше да играем една пиеса на живо за телевизията. Ролята ми беше на дърта жена, въпреки че тогава аз бях момиченце. Партньор ми беше Кр. Сарафов.Всичко мина хубаво и гладко, после той дойде при мен, щипна ме по бузката и каза: „От теб, моето момиче, ще стане артистка!“. Била съм му хванала окото. Така пощурях от радост, че започнах да тичам из София като луда. Цял ден скитах, не ми се прибираше у дома.’’
* * *
Благораря! 
